сн. maxkeiser.com

Вече няколко дни Турция се бунтува така, както отдавна не го е правила. Протестите започнаха като израз на гражданска позиция срещу плановете за застрояване на парка Гази в Истанбул, където трябваше да бъде възстановена османска казарма от ХVІІІ век. Това трябваше да наложи изсичането на стотици дървета, а в реставрираната казарма бе предвидено място и за нов търговски център.

Именно тази подробност преля чашата на търпението на гражданите. "Истанбул със своите над 15 милиона жители започва да прилича на бетонна крепост", твърдят протестиращите. Много бързо обаче гневът им преля от яростта срещу възстановяването на османски реликви и османските ценности като цяло в злоба срещу правителството и неговите маниери на управление.

На пръв поглед светска демокрация, пръв съюзник на САЩ, тази държава преживя в последните години сериозен катарзис. Откакто Мустава Кемал Ататюрк създаде съвременната и модерна турска държава, там влиянието на политическия ислям никога не е било толкова силно като днес. Бащата на Турция не само събори стария и прогнил османски ред с неговите средновековни обноски, той построи едно общество, отделено от религията. Толкова секуларирано, че на моменти Турция изглеждаше по-светска държава от редица други стари демокрации в Европа. За да узакони веднъж завинаги разделението на държавата от исляма, Ататюрк бе поставил като стожер армията, която при най-малкия опит на ислямските сили да се домогнat до властта се намесваше и ги прогонваше оттам. Най-жестоко това се случи през 1960 година, когато военните свалиха премиера ислямист Аднан Мендерес и после го обесиха за назидание на всеки религиозен фанатик, решил, че може да унищожи светската държава отвътре.

За годините след това обаче и религията не стоя безучастна. Нейните последователи си научиха уроците, маскираха се като овчици и бавно и полека успяха да заемат цялата политическа власт в страната. От десет години насам Турция се управлява от ислямисти, преоблечени като демократи и скрити зад благовидното име Партия на справедливостта. Нейни последователи са и премиерът Реджеп Ердоган, и президентът Абдула Гюл.

Веднъж поели властта в ръцете си, те се захванаха да демонтират светската държава парче по парче. Започнаха със забрадките. Aтакуваха всички разпоредби, забраняващи на забрадени жени - най-мразената от Ататюрк демонстрация на религиозност, да посещават обществени сгради, в резултат на което днес в Турция улиците са изпъстрени с момичета, които прикриват лицата си. След като видяха, че постигат целите си лесно, се насочиха към най-голямата преграда пред ислямизацията на обществото - армията. Само за няколко месеца успяха да скалъпят обвинение в организиране на подривна група срещу всички по-свободомислещи армейски генерали и ги натикаха в затвора. След това се отправиха към следващия бастион на свободата - медиите. По същото обвинение хвърлиха зад решетките и няколко от най-изявените свободомислещи журналисти. Останалите вече започнаха да се страхуват. След това се насочиха към абортите, телевизионните предавания, за които изготвиха специална наредба, задължаваща телевизиите да спазват някакви измислени етични норми (а всъщност ислямски канони). Последното им занимание отпреди един месец бе алкохолът. Засега той все още не е напълно забранен, но нов проектозакон трябваше да ограничи продажбите на спиртни напитки, дори бира. По-натам сигурно щяха да подхванат и интернет пространството, което комай остана последна пречка пред тоталната ислямизация на страната.

Ето защо бе нужна малка искрица, за да отпуши недоволството на младежите, които чисто и просто си искат свободите. Свободи, от които ислямистите на власт се гнусят и се стремят да потиснат. Дали революцията на младите в Турция ще успее да катурне политическия ислям? Може би засега все още не. Но това бе първата, най-сериозната досега заявка, че населението на тази освободена някога от религиозните окови страна няма да търпи връщането му към ново средновековие.