Надежда Попова

Хилда Казасян е от рядката порода събеседници, чиито топла откритост, финес и чувство за хумор те карат да се чувстваш като дете пред елхата в коледно утро. Човек, който цени уюта и красотата във всеки аспект на живота - от интериора на ресторантите й, комбинирал магията на нотни листи и аромат на курабийки, през напоения с джаз, театър и комедия афиш на клуба й, до умението да извлича позитива и от най-обречения участник във формати като „Като две капки вода". На 8 декември Хилда ще сбъдне мечтата си да направи концерт в памет на баща си - легендарния маестро Вили Казасян.

Хилда, от колко време зрее идеята за концерт в памет на Вили Казасян? Какво ще включва той?

- От повече от две години. Безкрайно съм благодарна, че НДК подкрепи тази много, много тежка продукция. Последните два месеца прекарах в един паралелен свят между емоционалния ми живот с татко и реалността. Цяло лято се рових в архивите на БНТ и БНР, за да открия нещата, които той е правил, а се оказа, че те са изключителни, много и достойни за цял учебник по филмова музика. С Христо Йоцов, който отговаря за оформянето на всички аранжименти в шоуто, останахме изумени - имаше композиции, които дори не бяхме чували, а звучаха така, все едно са писани вчера! Така и не ги пипнахме, оставихме оригиналните партитури на татко. Разбира се, в концерта ще се включи Биг-бендът на БНР с диригент Антони Дончев, татко му беше диригент и остана негов символ. Ще ме подкрепи едно страхотно трио - Живко Петров на пиано, Христо Йоцов на барабани и Митко Карамфилов - бас. Поканила съм Васко Петров, Богдана Карадочева, Орлин Горанов, хора, които са много свързани със стила, който татко носеше. Голямата изненада е, че успях да навия „Студио В" - групата, която татко е създал, да участва и това ще е страшно вълнуващо за по-възрастното поколение. За мен обаче най-големите трепети са свързани с първата изява на голяма сцена на моята дъщеричка. С нея ще направим фантастична тема от филмова музика на татко. Заедно с едно друго мъничко и също толкова прелестно същество - Преси, ще изпеем „Малки и големи", но този път аз ще се заема с партията на Тодор Колев, а тя ще вземе моята. Обвързали сме филмовата музика на татко с прекрасни сюити и солист на една от тях е кларнетистът Борислав Йоцов.

Датата на шоуто не е избрана случайно - тя съвпада с рождения му ден. Кой е най-яркият ти спомен от тези дни с него, как празнуваше той?

- Когато с Миро Боршош (б.а. - шефа на НДК) говорихме за този концерт, решихме, че няма по-подходяща дата. Ще си направим истински музикален празник. Последните години си имахме традиция да се събираме в някой от моите ресторанти, който и да работеше за момента. Сядахме фамилията и най-близките ни приятели, хапвахме си вкусно и пийвахме леко и приятно.

Сънуваш ли още баща си?

- Напоследък не, може би защото прекарвам голяма част от всекидневието си с усещането за него, ровейки се във всичко, което той е правил. Но миналата и по-миналата година го сънувах почти всяка вечер.

Вярно ли е, че търсиш неговите качества у мъжа до себе си - да е ларж, широко скроен за света, бохем?

- Няма как да имаш баща с такива фантастични качества и да не ги търсиш интуитивно и у хората около себе си. Срещнах човек, който носи това благородство и тази широкоскроеност, за която ти спомена. Смятам, че Господ си знае работата.

Как се чувстваш във връзката си с Пламен?

- Фантастично, спокойно. Голямо клише е това, че двама души не трябва да гледат един към друг, а в една посока - но точно това правим с Пламен. Важно е, защото иначе се вторачваш в недостатъците, търсиш дразнителя, а като гледате в една посока, всички тези неща остават на заден план, остават мечтите, творенето на бъдещето. И това прави връзката пълноценна и качествена.

А това, че сте неразделни и в бизнеса, не те ли натоварва?

- Напротив, страшно забавно е! За мен ресторантите са творене - на уют, на вкуснотийки... Кажи ми има ли човек, който не обича да му е вкусно, уютно и да опита хубаво вино? Аз не познавам такъв. Факт е, че Пламен се занимава с досадните технически неща и така се балансираме.

Жълтата преса периодично ви жени. Нужен ли ти е подпис, за да си щастлива?

- Стига вече с тая сватба! Не разбирам защо трябва да променяме нещо, което е хубаво, с брак или с каквото и да е. Толкова пъти ни жениха, че имам чувството, че вече съм семейна така или иначе.

Тази година направи суперуспешно турне, а през миналата поведе „Симфомания" в градове, в които джазът беше имагинерно понятие. Има глад за този тип музика. Защо?

- Има една ниша хора, които обичат джаза като естетика и светоусещане. И когато през годините не си изневерил нито веднъж дори за секунда на тази естетика, ти ставаш предан на тази публика и тя ти отвръща със същото. Безкрайно благодарна съм и на Маги Халваджиян, защото тези формати, в които участвах, предизвикаха интерес към мен и вкараха повече хора в залите. В Операта във Варна направихме два концерта за една вечер, което беше прецедент. Хората си тръгват щастливи.

Имала си шанса да заминеш в чужбина, но избра да останеш в Родината и да твориш като артист и ресторантьор. Кое те отказа от емиграцията?

- Има хора, които стават, и такива, които не стават за тая работа. Аз съм от вторите. Тази една година, която изживях като в приказките при майка ми и при нейния съпруг Краси в Америка - всичко, което правех, беше свързано с мига на завръщането ми в България. Дори красивата солничка си я взех с мисълта как ще я поставя вкъщи в България. Не съм човек, който би могъл да живее в чужбина.

Кога за последен път се сблъска с байганьовщината като маниер на поведение?

- Решавайки да остана да живея тук, аз си създадох мои местенца, от които, вярвай ми, рядко мърдам, за да не се сблъсквам точно с това, за което говориш. Отворих клуб „Студио 5", който е и качествено арт средище, развих ресторанти със сходна естетика. Имам моя дом, който е най-хубавото ми местенце. Не си позволявам да ходя никъде другаде, най-малкото на светски събития.

Разкажи ми за дъщеря си Надежда-Мари. Все още ли свири на пиано с такова усърдие и страст?

- Толкова съм щастлива с това дете - да ми е живо и здраво! Когато си спомня аз на нейната възраст каква бях и как се стараех да кръшкам от уроци и да обръщам всичко на купон... Намерихме едни писма към майка и татко, в които съм писала адски смешни неща, като: „Моля ви, моля ви само днес да не свиря!" Мен насила можеха да ме накарат да седна зад пианото, а аз нито веднъж досега не съм й казала: „Седни да свириш." Това е абсолютен прецедент, защото съм заобиколена от музиканти и знам, че в детска възраст всеки е имал проблем с постоянството и дисциплината. Освен двата езика, които учи в училище, сега с нейния братовчед се записаха на френски, което ме изуми.