Адам Ланза

Гейбриъл Уинслоу-Йоуст, „Ню Йорк ривю ъф букс"

14декември 2012 г. Адам Ланза нахлува в училище в Кънектикът и застрелва 20 деца и 6 възрастни. Впоследствие се разбира, че искал да убие повече хора от норвежеца Андерш Брайвик, разстрелял 77 души през 2011 г. в Осло. Брайвик е действал с убеждението, че прочиства нацията от предатели, допуснали в страната му ислямски емигранти. Ланза е убивал просто за да удовлетвори нагона си и мотивиран от игри с насилие.

Какво разказват полицейските сводки за убиеца Адам Ланза? На харддиска на компютъра му имало папка с надпис „Забавно". Според докладите тя съдържала „снимки на Ланза, опрял пистолет на слепоочието си", както и „видеоклип, продължаващ пет секунди, озаглавен „пощенски" запис и показващ застрелването на няколко деца (кадър от игрален филм)", плюс няколко видеозаписа с Ланза, забавляващ се с видеоигра.

За много хора значението на видяното е очевидно. В месеците след ужасяващото престъпление на Ланза се изписаха десетки страници за „живота му като геймър". Хроникьорите пишеха, че той е бил като омагьосан от кръвта, лееща се в електронните игри. Играел сам в продължение на часове в своята зловеща бърлога... бункер без нито един прозорец. Той може би просто е копирал някоя видеоигра, когато е убивал. Бил мотивиран от видеоигри, в които имало много насилие. Според анонимен източник на информация - „ченге с дългогодишен стаж в полицията", клането в Нютаун е дело на геймър ... жесток и луд, за когото видеоигрите са като порнографските филми за изнасилвача... Геймърите се „хранят" с видеоигрите, докато в един момент просто не излязат на улицата и не кажат: „Писна ни от видеоекрани. Сега наистина ще станем ловци на хора."

Оказва се, че Ланза е притежавал редица игри с насилие: първите издания на серийната военна игра Call of Duty, френетичната игра със зомбита Left 4 Dead и Dead Rising. Той най-вероятно е прекарвал часове наред с Combat Arms, онлайн игра с безплатен достъп в интернет. Но играта, която се споменава най-често в докладите и на която той, както по всичко изглежда, е посвещавал най-много от времето си, изобщо не би могла да се определи като жестока и кървава.

Според полицейските доклади любимата видеоигра на Адам Ланза била Dance Dance Revolution - DDR. Тази невероятно популярна игра, за първи път появила се в САЩ през 1999 г., а после имаща десетки продължения, е ярка, ритмична, весела, с предимно повтаряща се сюжетна линия. Играчът стои на издигната платформа. Пред него има четири големи бутона, подредени на кръст. Звучи песен и играчът натиска бутоните с краката си в такт с музиката и в съответствие с инструкциите на екрана пред себе си. Играчът печели точки, когато успее да натисне правилния бутон в точното време, операция, която се повтаря отново и отново, често пъти с много висока скорост.

Това е играта, в която Ланза е вперил поглед във видеоклипчетата, съхранявани на твърдия диск на компютъра му. (Не е ясно дали те са заснети от Ланза или от някого другиго; но от един кратък клип, на който се предполага, че виждаме как Ланза играе и който изплува в интернет, се чува зад кадър смеещият се „оператор", който стои на известно разстояние зад играча, но чието лице не може да се види.)

Ланза пътува до киносалон в Данбъри, Кънектикът, на петнадесет минути от дома му, където играе на DDR, чиито устройства са разположени в лоби бара на салона. И макар че не е уточнено в полицейските доклади, най-вероятно става дума за осмото издание на играта от 2002 година, което се нарича Dance Dance Revolution Extreme. Ланза идва в киносалона само за да играе DDR, гласи информацията в докладите. Освен това той идва толкова често (и отговаря толкова уклончиво на въпроса „как се казва"), че сред служителите ще стане известен като „DDR бой".

Първоначално в месеците около април 2011 г. той понякога идва със свой приятел, който отива да гледа кино, а после се връща да играе с него; DDR дава възможност да бъде използвана едновременно от двама души. Понякога Ланза играе с един от служителите в киното. През този период Ланза идва в киното всеки петък и стои там до събота... като средно играе по четири часа на ден... Той играе разпалено, пламнал, като в треска.

През август 2011 г. започва да играе между девет и десет часа дневно. След това спира да идва за около месец, а когато се завръща, постоянно е сам. През август или септември 2012 г. един от служителите в киното, който преди това обичайно е бил партньор на Ланза и един от малкото, на които той в крайна сметка е казал първото си име, забелязва, че Ланза е станал по-резервиран от обикновено. Ланза е целият червен и излиза да се разхлади. Когато се връща, служителят го пита дали е добре. Ланза отговаря, че няма никакви пари и просто иска да се прибере вкъщи. Десният ръкав на Ланза е малко навит, което позволява на служителя да види дебел ластик... малко под лакътя му. След като го забелязва, мъжът предлага на Ланза двадесет долара, за да играе. Младежът приема. Когато вечерта служителят си тръгва, Ланза продължава да играе. На следващия ден шефът му нарежда да изключи централно машината, на която играе Ланза, за да може в крайна сметка той да си тръгне. Нещо, което Ланза прави, без да създава проблеми.

Това е последният път, когато служителят от киното вижда Ланза. Друг човек, който по същото време работи в същия център, също споделя пред полицията, че за последен път вижда Ланза да играе там „някъде през ноември - около месец преди стрелбата".

Невъзможно е да се разберат отделните аспекти от живота на Ланза от неясните свидетелства „трета ръка", от отворените харддискове, от преработените и редактирани полицейски доклади, от психическото му заболяване, от фиксациите му в армията и в предишни масови разстрели. Времето, прекарано пред екрана на DDR, е нещо необичайно - и заради своята продължителност, и защото в този момент всеки може да види Ланза в киното. Иначе по-голямата част от игрите, с които Ланза се забавлява, както и по-голямата част от живота му остават в сянка. Ние не знаем какво е правил той по време на продължителния период от няколко месеца, в които не ходи в киното. Ние не можем да видим и всички останали игри, на които той е посвещавал времето си, както и начина, по който го е правил.

Ние знаем, че той е отделял от времето си за видеоигри с насилие, но не знаем колко често - един негов познат, интервюиран от полицията, казва, че според него Адам е играл много видеоигри, в които главният герой трябвало да застреля колкото се може повече врагове. Друг пък казва, че Адам е прекарвал повечето от времето си пред видеоекрана, но с игри без насилие. Всъщност единственото, по което има единодушие, са ефектите, които могат да имат видеоигрите с насилие. През 2005 г. и отново през август Американската психологическа асоциация (АПА) обяви, че заниманията с видеоигри, в които има насилие, имат връзка с увеличаването на агресията в играчите, макар че все още не може да се твърди, че те водят до криминално насилие или до престъпление. Близо двеста учени и професори подписват отворено писмо, в което се обявяват срещу доклада на АПА, определяйки го като подвеждащ и създаващ паника (Лейбовиц от своя страна коментира, че направената връзка между реалното насилие и жестокостта във видеоигрите са добре скалъпена измишльотина, която е доказано лъжлива).

И все пак онова, което си мисля, че е разстроило специалистите толкова много, докато чета този малък брой съществуващи данни, не е формулировката: видеоигрите са това... което е порнографският филм за изнасилвача. По-скоро те са възбудени от отстранената и ужасяваща версия на историята на Клун, която ни се разказва в „Живот на геймър", и на опита на Лейбовиц да обясни в „Бог в машината" как е било възможно толкова много часове от живота ни да са изтекли пред екрана на различни видеоигри.

Описанията на различни видеоигри - особено когато се правят за хора, които нямат подобни занимания, в повечето случаи са фокусирани върху обстоятелствата и събитията, включени в играта. Тя се описва като роман или филм. Реално обаче опитът, който се трупа след заниманията с точно определена игра, расте, променя се, има своите последици, влиза в различни взаимодействия в момента, в който прониква в съзнанието на отделния играч. Моя милост например преди две години прекара месеци с новоизлязлата игра GTA V - продължение на играта, от чиито серии Ланза е имал няколко. Тя е пълна с насилие и е презрително човеконенавистна, също както и по-предишните й издания. И въпреки това спомените ми за нея се свързват с усещането за спокойствие, с някаква съзерцателност на блестящия и анархичен симулативен образ на Лос Анджелис. Като някаква красива гледка, която наблюдаваш през прозореца на колата си - тя е някак далеч от теб, а ти без никакъв риск можеш да я наблюдаваш.