сн. Рикардо Ферейра
Гарт Грийнуел е роден през 1978 г. в Луивил, Кентъки. Завършва музикално училище, а после литература и социални науки с профил в историята и културата на ЛГБТ обществото. Започва и магистратура по американска и английска литература в Харвард, но прекъсва, защото открива страстта си към преподаването. Между 2009 и 2013 г. преподава в Американския колеж в София.
Първият му роман - за американец, който се влюбва в проституиращ български младеж - излезе в началото на годината в САЩ и Великобритания, където бе наречен „първата забележителна книга на 2016 г." и „следващия велик гей роман на нашето време" измежду други отзиви. Преди „What Belongs to You" („Каквото ти принадлежи", Black Flamingo Press, София, 2016 г.) има издадени книги с поезия, пише литературна критика за „Ню Йоркър" и „Ди атлантик".
Този месец книгата излезе и на български в превод на Надежда Радулова и под редакторството на Димитър Кенаров. Грийнуел смята България за третия герой в романа си. Софийската премиера на романа ще бъде на 4 октомври от 20:30 ч. в НДК. Книгата вече може да се поръча от България през по-добрите онлайн книжарници.
Как решихте да отидете да преподавате България?
- Това е въпрос, който се задава на всички чуждестранни учители в Американския колеж... И отговорът обикновено е „случайно". Специално аз прекъснах докторантура в Харвард, защото реших, че не искам научна кариера. Започнах да преподавам в гимназия в Мичиган и разбрах, че това ми харесва. Исках и да живея в чужбина. Тогава имаше агенция за американски учители в чужбина и възможностите бяха две - в гимназия в Швейцарските Алпи, която беше много помпозна, и в колежа в София. Реших, че в България ще е по-интересно за живеене и преподаване.
Търсехте ли място, на което да пишете проза, или това дойде впоследствие?
- Впоследствие. Преди да отида в България, бях писал единствено поезия. Нямах никаква представа, че ще напиша книга за това място, особено роман.
НДК, панелните блокове в „Младост", Черноморието - обстановката наистина е третият герой в книгата след разказвача и Митко, както сте казвали другаде. С какво България ви провокира?
- Книгата наистина започва и завършва с България. Струва ми се, че тя е дълбоко свързана с Митко. Историята му не би била същата на друго място. Освен това София изигра основна роля за появата на романа. Този град бе напълно нов и различен и същевременно силно ми припомни какво беше да пораснеш като гей в Кентъки в началото на 90-те.
Помните ли момента, в който историята се роди?
- Някъде във втория ми семестър като преподавател в Американския колеж. Роди се от срещите ми с ЛГБТ (лесбийки, гей, би- и транссексуални) хора в България и начина им на живот, който силно приличаше на този на гей общностите в Кентъки.
Роди се и от разговори с моите ученици. Аз не криех сексуалната си ориентация и за мнозина бях единственият открито хомосексуален човек, когото познават. Учениците, които мислеха или знаеха, че са гей, идваха да говорят с мен. Беше изключително странно, защото въпреки всички разлики между България през 2010 г. и Кентъки през 1990 г. ми се струваше, че тези деца разказват моята история. Те се сблъскваха със същите трудности, с които се сблъсквах аз в юношеството си.
Разкажете за паралела.
- Разбира се, мисля, че България, когато пристигнах през 2009 г., беше вече различно място. Обстановката за гей хората там се променя през 2007 г., когато държавата влиза в Европейския съюз и с него идват много права, които те не са имали дотогава. Първият гей парад през 2008 г. беше прекъснат от нападения, което е доста плашещо. Вторият беше през 2009 г. Хората станаха по-видими в общественото пространство, можеха да се видят гей активисти. В същото време политиците продължаваха да се обиждат един друг с думи като „педал".
Така бе и в Кентъки през 1990 г., където имаше парад и гей организации, но като тийнейджър аз нямах достъп до тях. Същото бе и за моите ученици в колежа. За 4-те години, в които бях в България, в живота на ЛГБТ общността настъпи невероятен прогрес. Мисля обаче, че да си гей в България все още значи да живееш сред разбирането, че животът ти има по-малка стойност. Както в Кентъки.
Ако питате литературоведите за български гей роман, изобщо книга с герой, който е гей, ще получите един отговор - „Изобретателят" на Борис Шивачев, издадена през 30-те години на миналия век. В нея хетеросексуалният разказвач е съблазняван от ужасяващи гей мъже. Сюжетът се състои в това, че той иска да ги убие, но постепенно приема да ги игнорира, без да им причинява насилие. Това е образът на гей хората в българската литература и той е ужасен - като хищници.
Сещам само за двама открито гей писатели, които работят в момента. Единият е поетът Николай Атанасов, а другият романистът Николай Бойков. „Писма до Петър" е гей книга, но „Каквото ти принадлежи" е първата книга, която описва живота на гейовете в България. От една страна, странно е, че тя е написана от чужденец, но от друга - за мен е много по-безопасно да напиша такъв роман. Първо, защото живея на друго място, не съм част от тази култура, но и защото моята книга има собствен живот на друг език.
Сюжетът за американец, който има връзка с по-млад от него чужденец, не е нищо ново и скандално за американската литература. В САЩ книгата бе обсъждана единствено като литературни качества. Първите книги на подобна тематика обаче не са възприемани като литература, а като скандал. Лесно е да си представя, че нещо подобно би се случило и в България. Ако бях български писател, прекарал години над този роман, това би ме съкрушило. Но не съм и в известен смисъл дори бих приветствал да предизвика дискусия. Затова държах да съм в България за представянето й.
Искам да участвам в този разговор. За мен успех на книгата в българския контекст би било някой български гей автор да я прочете и да каже: „Този американец въобще не е схванал какво е да си гей в България." Естествено „Каквото ти принадлежи" е художествена литература, не претендира за пълна достоверност. Но бих се радвал тя да предизвика появата на други гей романи и да спомогне за възприемането им като литература.
Един въпрос, който, предполагам, ще възникне в коментарите - защо е важно да има гей литература? Тя различна категория ли е?
- Въпросът има две страни, отговарям на база на опита си. Когато растях в Кентъки и ми казваха, че животът ми няма значение, литературата ме спаси. Намерих две книги, които ми дадоха поглед към живота на гейовете и ми показаха, че в него има достойнство. Те ме опазиха на място, в което бях заплашен.
Дори в държава като САЩ, която е много по-развита от България по отношение на приемането на хомосексуалните, 40% от бездомните деца се определят като част от това общество. В България дори няма такава статистика - толкова е далеч от създаването на атмосфера за приемането на ЛГБТ обществото.
Докато преподавах на учениците в България, за мен беше страшно, че няма литература, към която да ги насоча. Защото когато пишеш за нещо, ти му придаваш стойност. Защото литературата е най-добрият инструмент за създаване на емпатия и съпричастност. Нищо не може да те постави в положението на някой различен от теб както тя.
По втория въпрос - ако погледнем велики гей писатели като Марсел Пруст, Томас Ман, Хенри Джеймс, Вирджиния Улф, те са в сърцето на постиженията на световната литература. Но може да се каже, че има специфична гей литературна традиция, като под това разбирам своеобразен разговор, който писателите водят във времето. Надявам се да съм влязъл в диалог с тези творци.
Героят ви Митко едно от тези бездомни деца ли е?
- Едно от нещата, които правят Митко интересен герой, е, че е освободен от срама да бъде гей. Говори открито за любовта, която изпитва към мъж. Много отзиви в САЩ разтълкуваха Митко като бездомен, книгата го предполага донякъде. Но знаем, че има връзка с майка си, с баба си... Говори така, сякаш не е бил жертва на хомофобски атаки. Това, което според мен го прави особено интересен, е, че има по-малък вътрешен конфликт с ориентацията си, отколкото разказвачът.
Казахте, че искате да сте част от разговора за живота на ЛГБТ общността в България...
-Представям си, че има хора, които ще се възмутят, че България присъства. Че източникът на техния гняв идва от грешка във възприемането на ЛГБТ хората. И че съдбите, представени, в моята книга, са също толкова ценни като всички останали. Надявам се читателите, които подходят с открито сърце, да видят, че тя говори за достойнството и значението на човешкия живот дори на маргинални места. Гей хората в България живеят в маргинална среда, а държавата не иска им обръща внимание.
В последната ми година в България (2013 г.) имаше протести. Хората бяха толкова отчаяни от живота си, че някои дори се самозапалиха. Никой в Америка не разбра за това, в новините нямаше никаква информация - и помня колко ме ядоса това. Книгата ми говори за това, казва, че няма общество на света, което да не заслужава етично отношение. Надявам се читателите й да стигнат до извода, че животът на героите й е безкрайно ценен и мястото, от което идват, също има ценност.
Писали сте много за „the art of cruising". В един от текстовете си го сравнявате с поезията. Разкажете какво е това и как според вас може да се преведе на български?
- Преводът на романа е особена тема, която се надявам, че ще засегнем на представянето на 4 октомври с преводачката ми Надежда Радулова. Едно от предизвикателствата е, че има специфичен език, жаргон, речник, който съществува в местата, където има голямо и видимо ЛГБТ общество. В българския език го няма. Едно от предизвикателствата пред Надя беше да го създаде.
Английският е забележителен литературен език, защото е създаден от Чосър. Той пише много за секс. Първият ни голям англоговорящ писател вкарва в него всички „нецензурни" и „лоши" думи. Шекспир прави същото. Този „вулгарен" речник е част от англоезичната традиция и не препъва поетичния изказ така, както би било на български. С други думи, Надя е забележителна.
Но към въпроса: cruising в гей културата е да посещаваш обществените места, където гей хората се срещат да правят секс далеч от очите на другите. Такива места - тоалетни, паркове, съществуват навсякъде, но често са невидими за хетеросексуалните хора.
Не само в Бълагрия, но и в САЩ на тях се гледа лошо. Но аз ги посещавам от 14-годишен и мога да кажа, че те създават мини общности, богати на човешки етични връзки. Другото е, че там се срещат хора от всякакъв произход, всички обществени класи. Няма друго място, където моят разказвач и Митко биха могли да се срещнат.
По принцип полагаме голямо старание да избегнем хората, които не са като нас, избягваме погледа им на улицата. Но желанието, страстта разбъркват тези категории и не питат. За мен това е впечатляващо, както и връзките, които поражда. Това са места, на които може да видиш напълно различния от теб като човешко същество. Едно от нещата, които исках да направя с книгата, бе да ги опиша живо.
Там, където започва романът - тоалетните на НДК, бяха най-известното cruising място, когато аз дойдох в България. Откак отвориха метростанцията там, разбирам, че вече не е така. Но всеки град има такива пространства, публичните места имат свой частен живот.
Помня първия път, когато открих тоалетните на НДК. Беше първият ми месец в града и с един колега от колежа все още го опознавахме, търсехме тоалетна. Веднага разбрах какво се случва там. Можех да разчета кодовете, но моят приятел нямаше никаква представа.
След колежа посещавате престижната програма за творческо писане в Айова. Може ли писането и литературата да се преподава? В нашата традиция това като че ли още минава за нещо като богохулство.
- Имам смесени чувства. Определени технически аспекти на писането, разбира се, могат да се научат. Как се конструират сцени, как да напишеш изречение, как изглежда едно ефектно изречение. Но истинското писателско образование е живот, изпълнен с четене.
Ателиетата по творческо писане обаче са много полезни като уроци по редактиране. В България има наистина интересни писатели като Георги Господинов, Ники Бойков, Теодора Димова и млади писатели като Александър Шпатов. Но когато четеш съвременна българска литература, често оставаш с усещането, че няма традиция на редактирането. Първата част е изключителна, но втората например просто увисва. Мислиш си, че ако бе минала през добър редактор или ателие по писане, би била брилянтна. За мен това е пропуснат шанс. Ателиетата са шанс да общуваш с големи автори, което също е училище.
Вие написахте рецензия за романа „Физика на тъгата" на Георги Господинов в „Ню Йоркър". Какво още е необходимо, за да се открехне врата за българската литература в САЩ?
- Няколко неща не достигат на българската литература, за да получи вниманието, което заслужава, но хубавото е, че и двете са в процес на изграждане. Основното е липсата на преводачи. Българският е малък език и няма много англоговорящи, които могат да го четат. А преводът е много трудно изкуство. Добрият преводач е също толкова важен, колкото добрият писател. В момента всичко, което излиза на английски, минава през един човек - Анжела Родел.
Много унгарски писатели са част от световния канон. Чудя се обаче защо някой като Йордан Йовков, който според мен е страхотен писател, творец на световно ниво, все още е напълно непознат на английски. В сравнение с други държави с малки езици като Унгария или Финландия държавата не подкрепя преводите на своята литература.
Другото са връзките между писателите - срещи, уъркшопове, ателиета. Много от колегите ми в Айова прочетоха „Физика на тъгата" и бяха много впечатлени. Фондация „Елизабет Костова" прави много и в двете посоки.
Над какво работите в момента и отново ли е вдъхновено от място?
- През последните месеци нямах много време за работа заради представянето на книгата. Преди да излезе тя обаче, започнах две неща - и двете тръгнали от конкретни места. В единия случай отново от България, в другия - от американския Юг.
