сн. “Уикипедия”

Сградата на в. "Заман" (Време - б.а.) на бул. "Йенибосна" в Истанбул сразява с внушителния модерен вид и функционалността си. Но това е първото впечатление. Когато човек влезе вътре, неминуемо се сблъсква и с полъх от миналото, и то далеч не близкото - само три момичета от всичките 21, които срещам, не са забрадени. Макар че климатиците работят постоянно и температурата е в границите на поносимото, на човек му става жегаво, като гледа как хигиенистките например се мъчат да си вършат работата, покрити от глава до пети в специална синя роба.

Тя така е скроена, че задължително включва и ислямска забрадка и почти наподобява арабския хиджаб. Останалите пък са се навлекли във всевъзможни плътни дрехи, някои от които вероятно идват в повече даже и през зимата. Технически сътруднички, журналистки, фоторепортерки... Те си дават вид, че се чувстват почти като равни сред преобладаващо мъжката редакция. И може би това щеше да е усещането и на всеки гост в "Заман", ако не беше фактът, че ислямската забрадка, или тюрбанът, както в момента я наричат в Турция, често е основна тема на редакционните коментари на вестника. Нещо повече - това е и сюжетът както за почти всички турски медии, така и за обществения и политическия живот на иначе светската държава, който почти я е разделил на два крайни лагера. Така че - проблем има.

Самият възход на "Заман" до внушителните му 900,000 бройки тираж днес, случайно или не, съвпада и с възраждането и разцвета през последните 15 години на политическия ислям в Турция. Зам. главният редактор на вестника Абдулхамит Билиджи не носи характерните за проислямистките турски политици мустаци и в облеклото и поведението му няма нищо, с което да подсказва, че им симпатизира.

Говори умерено и балансирано като истински либерален журналист. Така е до момента, когато му отварям темата за забрадките. Тук тонът на Билиджи става патетичен, а той ми изнася една емоционална лекция за правото, което демократична Турция следва да даде на жените си - да се забраждат. А дали съпругата му носи ислямска забрадка? "Да", гордо отговаря зам. главният редактор на "Заман".

Хатидже е типичен представител на светската турска жена. Тя е екскурзовод в Истанбул, където развежда групи от България и държавите от почти целия бивш СССР. Родена е в едно от кърджалийските села, но в момента роднините й живеят във Варна. Изселила се е в Турция в началото на 90-те. Свободното владеене на български и руски я прави ценен кадър за туристическия бизнес, който заема едно от най-важните пера в страната. Ислямската забрадка е едно от нещата, които Хатидже ненавижда най-силно. Това е и причината никога досега да не е посетила нито една друга мюсюлманска страна: "Не понасям да се забраждам, а това е задължителното условие за една жена, ако иска да влезе в Иран например. Дъщеря ми ходи миналата година в Пакистан. Но аз нямам нейната търпимост да се навличам и да ми е горещо. Предпочитам да обикалям Европа." Хатидже наблюдава с тревога увеличаващия се брой забрадени жени в Истанбул, но има обяснение за случващото се. "Причината далеч не е само в опитите на премиера Ердоган (който е и шеф на управляващата с пълно мнозинство проислямистка Партия на справедливостта и развитието - б.а.) да мачка светската държава, като премахва разделението между политиката и религията, макар че безспорно и това дава своите резултати. Много момичета

използват забрадката като своеобразен протест

и даже не си дават сметка какво отъждествява тя. Слагат я и заявяват - ето ме, аз съм различна. Само че те вече се губят в общото море забрадени и подозирам, че скоро ще трябва да се разсъбличат, за да ги забелязват. Други го правят по чисто материални подбуди. Из цяла Турция обикалят всякакви ислямски фондации и предлагат финансова помощ на тези, които забрадят жените в семейството си. Разбира се, има и крайно религиозни, но аз лично не вярвам, че една жена доброволно ще си сложи тюрбан.

Или е била убеждавана дълго от родителите или мъжа си да го направи, та внушението най-накрая е проработило, или е била заставена. Ето, г-жа Хайруниса Гюл (съпругата на президента Абдула Гюл - б.а.) постоянно се хвали, че е интелигентна жена и сама е решила да носи тюрбан и той покривал главата, а не мозъка й, но същевременно не крие, че сватбата й е била уредена от родителите й. Това може ли да е жена със самостоятелно мислене? А и в Корана никъде не пише, че една жена задължително трябва да се покрива, освен ако не се намира в джамията. Това е привнесено от арабите и е символ на женското унижение и на нищо повече", разсъждава Хатидже.

Че много млади туркини носят забрадка не от силна привързаност към исляма, може да се види и с просто око. По централните улици на Истанбул често срещана е гледката на забрадено момиче, което страстно и съвсем демонстративно целува приятеля си. Други пък правят странни комбинации в тоалета - от строго покрита с тюрбан глава облеклото преминава в дънки и маратонки. Но докато това е едното лице на свободна Турция, Хатидже се притеснява от последствията, които могат да донесат действията на управляващите ислямисти. "В центровете на големите градове няма проблем, но в крайните бедни квартали и особено в малките населени места постепенно психологическият натиск към жените да се забраждат ще се засилва. Ако тази партия остане още дълго на власт, очаквам, че ще е много трудно в бъдеще за едно младо момиче да ходи свободно облечено, ако не живее в град като Истанбул", казва тя.

Вероятно воден от същите подбуди, Конституционният съд на Турция дълго се съпротивлява срещу прокараните от ислямистите законови поправки, с които бе премахната въведената някога от основателя на светска Турция Мустафа Кемал Ататюрк забрана на забрадени жени да посещават държавни институции и учебни заведения. КС дълго умува и по друго дело -

за забрана на управляващата партия

обвинена, че работи срещу светската форма на управление. Макар че повечето наблюдатели очакваха съдът да забрани партията, осланяйки се на конституцията, която не позволява на религиозни организации да участват в политиката, това не се случи. По времето, когато конституционните съдии разглеждаха това дело, Партията на справедливостта вече се бе заклещила здраво във властта и бе направила необходимите кадрови рокади в съдебната система, заменяйки своеволните магистрати с послушни.

Докато за Хатидже евентуална забрана на ислямистите би било победа на демокрацията, зам. главният редактор на "Заман" обвинява конституционните съдии в налагане на "съдебна диктатура". Той така е озаглавил и един от своите коментари - "Добре дошли в юристокрацията". "Как може решение, прието от 411 депутати (всъщност за забрадките в парламента гласува и опозиционната Партия на националистическото движение - б.а.), зад които стои 80% от турската нация, да бъде отменяно от няколко души, за които не е ясно с каква подкрепа се ползват", възмущава се Абдулхамит Билиджи.

"Институция, призвана да защитава конституцията, поставя под съмнение нейни ясни текстове - това е ненормална ситуация, каквато би била нощен пазач да краде или сол да гние." Част от коментарите си Билиджи публикува и в чуждоезичните издания на "Заман", едно от които излиза в България. Макар в Европа и САЩ "Заман" често да е цитиран като авторитетно и сериозно издание, за Хатидже това е вестникът, който активно стои зад управляващите ислямисти. "Ако трябва да се сърдим обаче на някого, че пръв даде тон за навлизането на ислямистите във властта, то това е една жена.

Казва се Тансу Чилер", сърдито отсича Хатидже. Чилер е бивш премиер на Турция и светска дама, но през 1995 г. нейната Партия на верния път се договаря за коалиция с ислямистите. Оттогава на практика те почти не са напускали властта, маскирайки се под различни имена. Управляващата в момента партия е сформирана през 2001 г., след като съдът забрани предшественичката й - проислямистката Партия на добродетелта. Тя пък бе създадена на мястото на друга забранена ислямистка организация - Партията на благоденствието, на чийто лидер Неджметин Ербакан съдът наложи забрана да упражнява политическа дейност като заплаха за националната сигурност и светската държава.

Ислямистите в Турция имат опит в мимикрирането

и никой не се и съмнява, че ако отново формацията им бъде забранена, почти веднага ще възкръснат с ново име.

В Турция телевизиите имат две характерни особености - там забулени жени не се допускат за водещи. Поне засега. И втората е, че по национални празници поставят до логото си на екрана лика на Ататюрк като символ на привързаността към идеалите му. Мустафа Кемал присъства на всяка крачка в Турция с портрети или паметници. Но точно при сегашното правителство малко не на място биха звучали думите му: "Ислямът е парадоксална идеология на безнравствения бедуин","разлагащ се труп, който трови нашия живот".