Веселин Марешки

Даниел Смилов, Център за либерални стратегии

Тези дни в „Ню Йорк таймс" излезе статия, в която бизнесменът Веселин Марешки е олицетворен като „българския Тръмп". Но като Тръмп ли е всъщност той? По-скоро е като Бареков, защото и двамата са части от по-общия феномен на популизма. За разлика от Тръмп двамата ни герои са създадени с цел да бъдат патерица и бастун на по-голяма партия или поне да направят определено мнозинство невъзможно. По дефиниция „България без цензура" и „Воля" са маргинални феномени с второстепенна роля в политическата пиеса. Тръмп е много по-амбициозен не само в национален, но и в световен мащаб.

Негови аналози трябва да бъдат търсени сред партии, които се стремят да спечелят изборите, да доминират политическата сцена, да задават модел. Орбан в Унгария, а донякъде Борисов и дори Сакскобургготски са по-удачните паралели, макар че при последните двама консервативният национализъм беше по-приглушен. Същото може да се каже и за паралелите между Тръмп и Берлускони, който определено сложи началото на тази поредица от хибриди между партия, бизнес и медиа.

Защо такива хибриди се оказват успешни в политическата надпревара? На повърхността е липсата на доверие в партии и политици, което е с размерите на епидемия. Затова хора „извън политиката" стават потенциални политици. Те трябва да са медийно разпознаваеми или да разполагат с ресурси, за да станат бързо медийно разпознаваеми. Медийните магнати се оказват в много удобна позиция да се впуснат в политиката (Берлускони). Същото важи и за хора от големия бизнес с медиен опит или талант - и тук идват Бареков и Марешки. Балансът между пари, медиен опит и талант е различен при двамата, но в този коктейл явно съотношенията не са толкова важни.

„България без цензура" и „Воля" са с второстепенна роля - като патерици на по-голяма партия.

Втората причина за успеха на подобни политически хибриди е „износването" на традиционните политически идеологии на лявото и дясното. Социалдемокрацията по-специално е в сериозна криза, което измества идеологическата надпревара все по-надясно. В този смисъл не е изненада, че всяка следваща популистка вълна е все по-консервативна от предходната. Ако Берлускони и Сакскобургготски бяха доста в центъра, Орбан, Тръмп и Фараж са далеч по-националистически настроени от тях.

Партия ГЕРБ възникна като популистки проект около личността на Борисов и в самото си начало тя беше доста центристка. С течение на времето в нея протичаха два процеса. Първо, тя се опитваше да се „нормализира" като десноцентристка проевропейска партия. Второ - и сравнително отскоро, тя се опитва да се радикализира по образеца на „Фидес" в Унгария. Дали тези опити са сериозни, или просто става дума за сърфиране по „вълната" - предстои да видим. Но отстраняването на много от проевропейските лица от листите и включването на някои отявлени орбанисти е ясен сигнал за някаква степен на радикализация.

Уникалното в казуса „Марешки" е превръщането на неговата бизнес структура в партийна листа. Началникът на фирмата става и шеф на партията. Това би създало конституционни „неудобства". В крайна сметка депутатите не са обвързани с императивен мандат - те трябва да имат свободата да гласуват свободно в интерес на обществото. В партията фирма на Марешки свободното волеизявление по принцип може да завърши и с уволнение. Превръщането на бизнес структура в партийна листа създава конституционни „неудобства".

Другото особено в проекта „Марешки" е добрата реклама на собствените му идеи. „Свалянето" на цените на горивата, пък било то и на няколко бензиностанции, е работещ нагледен пример за проблемите с монополите в България. Въпросът тук е дали е пример за решение на тези проблеми, или просто е форма на платена политическа реклама на дадена партия. Ако беше истинско решение, Марешки досега да беше станал милиардер. Ако съществува бизнес модел, при който той продава с печалба горива на цени, много по-ниски от останалите на пазара, Марешки би се превърнал скоро в монополист и би изместил другите.

Фактът, че това не се случва и не е на път да се случи, просто показва, че най-вероятно политикът бизнесмен продава на загуба. Което е всъщност платена реклама за неговата кампания. Ако влезе в парламента, той ще „избие" тази загуба било с държавната субсидия, било по други начини. Ако втората хипотеза е вярна, имаме особено преплитане на бизнес модели и политическа стратегия.

Каквато и да е ситуацията, основен въпрос, който партиите бизнеси повдигат, е с конфликта на интереси. Когато влязат във властта, те често прокарват решения, които са изгодни за тях или за техни партньори. Марешки се стреми да направи служителите си депутати. А „свалянето" на цените на горивата е платената реклама за кампанията.

И накрая, феноменът „Марешки" се чете по различни начини в България и в САЩ. Когато „Ню Йорк таймс" излезе с материал, че в България има политик, говорещ като Тръмп, статията всъщност не е за Марешки, а за Тръмп. Внушението е, че в Америка се е случило нещо, характерно за не много развити демокрации като България. В България пък същият материал може да бъде прочетен като реклама на Марешки - той, видите ли, бил умален модел на Тръмп. И двата прочита на ситуацията са всъщност доста провинциални, като утешението ни е, че ставаме провинция в смисъла на Ню Йорк.