Надежда Попова
Едно момче обикаля да търси плочки в центъра на Плевен. Годината е 1984-та, а негови гидове из магазините за битови потреби са един от най-оборотните сервитьори в града и жена му. Какво, ще попитате, е впечатляващото в историята дотук? Момчето е Васил Найденов, който същата вечер има концерт в Летния театър в парк Кайлъка. Придружителите му са моите родители. Майка ми взела златните пръстени на сестра си, за да направи по-тежко първо впечатление на звездата, но почти моментално ги свалила. Васко дошъл по къси гащи на флорални мотиви и с прословутите си кецове, с които така умело се плъзгал по сцената още преди Майкъл Джексън да вкара в световния фолклор на хореографията понятия като „лунната походка". Напазарували нужните материали за гарсониерата на леля му, а после се събрали в гримьорната на театъра, за да си разделят пакетче семки и бутилка коняк. Найденов отвял всички с вокална мощ и харизма, а на финала, докато по-голямата част от жените в публиката се чудели дали да бършат сълзите си с карамфили, или да ги наръфат частично от вълнение, майка ми и баща ми си тръгнали с усещането за безсмъртие. Все пак кой друг може да се похвали с привилегията да види Кеца съвършен в несъвършенството си, със сърце и чувство за хумор, по-големи от едно „Междучасие"? От въпросната случка са минали почти четири десетилетия, но у дома все още всички спират да дишат и си наливат по едно малко, когато Васко запее. Преди броени дни човекът, наложил соул естетиката в БГ попа, стана на 67 г. и, казано честно, всичко му е наред. Пожелава си само здраве. Мечтае тенденцията на смаляването в заобикалящата го среда да спре, особено когато иде реч за състояние на духа и добър вкус.
По традиция през последните няколко лета Найденов посреща рождения си ден в Анталия. Собственикът на петзвездния хотел, изселник от България, дори му връчи златен ключ за 65-ата годишнина. Врата, покрита с китайски рози, и флорална декорация по фън шуй очакваха певеца в апартамента му, а на достойната за везир вечеря той получи от приятелите си предимно бутикови бижута с любимия си камък - диамант. Две години по-късно изпълнителят на „Телефонна любов" вдигна тост на официална вечеря с кмета на Димитровград Иво Димов. На третата минута на трети септември след двучасов лайв и седем биса за празника на града на пръскащия се по шевовете площад музикантът бе изненадан с торта с неговия лик в местно заведение. Купонът продължил в тесен приятелски кръг в София. „Бяхме само с роднини и приятели, без известни лица. Подариха му много саксийни цветя, които той обожава и обгрижва на балкона си с любовта на родител към малко дете. Васко получи и огромен гоблен, много красив, който вече краси едната стена в дома му", сподели за „Монитор" мениджърът на звездата Ивайло Манолов.
В момента любимецът на две поколения българи работи върху две нови песни и почти не излиза от студиото. В края на ноември той ще погъделичка слуха на българската диаспора в Париж и Лондон, а напролет го чака мащабно турне в САЩ.
Освен с глас, който стапя айсберги от разстояние, Васил Найденов би могъл да се издържа и като интериорен дизайнер. Слабостта му към красивите мебели и детайла в изработката на всяка вещ е пословична. Мечтата си да живее в царски апартамент, който дядо му навремето обитавал на ул. "Юрий Венелин", певецът пренася в собственото си жилище. То се намира в типичен блок от соцстроителството в столичния център, но прекрачиш ли прага му, започваш да живееш като на кино заради бароковия разкош, характерен за дворците от времето на Людвиг XVI. Музикантът проектира помещението по свой вкус, а ремонтът му отнема 12 години. Сам позлатява декоративни орнаменти, крои гипсови пана и внася от Букурещ огледала за стените. Паркетът му пък е в две тоналности и във формата на ромбоиди - досущ като в дядовия дом. В началото на годината Васко закупи съседния апартамент и на практика се разшири с цял етаж. Ремонтите на помещенията продължават и досега, но Найденов вече се е сдобил със 100-годишен френски гардероб и малка италианска масичка, която реставрира собственоръчно. Да връща винтидж вещи към живот за Кеца е истинска медитация и удоволствие, като последната му придобивка е пеещ стенен часовник. Любовта към интериорния дизайн е на път да измести дори грижата за растенията и масивния алпинеум, който поддържа с красиви камъчета от пътуванията си в различни точки на света. „Човек колкото повече знания има в най-различни посоки, толкова повече се самоусъвършенства. Когато нещо е направено с любов и вкус - не само музикалният материал, говоря за различни хобита, публиката винаги ще усети, ще го оцени. Ето, с преустройствата и осветлението у нас, като дойде човек, и ахва! Нищо ново не съм измислил, въпросът е да намериш пропорция в една стена от порядъка на 2,60-3 метра, да я декорираш така, че да има естетика", сподели в едно от последните си интервюта Найденов.
Перфекционист до най-малкия детайл, Васко е вманиачен на тема качествен звук и държи да чува всяка емоционална рокада в гласа си, независимо дали става въпрос за телефонно интервю, запис на телевизионна програма или новогодишен лайв на „Батенберг" при минус 20 градуса. „Много от нашите по-млади колеги ни обвиняват, че това, което пеем, е демоде. Правил към компромиси и съм пял песни, по които не мога да кажа, че съм припадал. Но част от тях са минавали през мен, не съм ги оставил във „фабричен" вид и те са оставали във времето. Много е важно не само какво пееш, а какво пулсира отдолу, под мелодията. В този смисъл много харесвам ФСБ, които бяха изключително иновативна група и направиха аранжиментите на първия ми албум. Те звучат актуални и днес. Една песен като „Пясъчен часовник" никога не е била шлагер, но 30 години след създаването й продължава да звучи съвременно", казва Найденов. Големият композитор и негов приятел Тончо Русев е казал: „Не е хубаво всички да те обичат, защото това е началото на края." Но кога най-силно Васко е усещал любовта на публиката? „Много ободряващо е това с любовта народна, но наистина, когато всички започват да те хвалят, става съмнителна работата. Аз съм програмиран да бъда критичен към себе си, защото човек се учи цял живот. Колкото и дълго да работиш една професия, ако не можеш да се погледнеш отстрани, значи нищо не си постигнал. Ако човек Х от нашите географски ширини е решил, че е станал много голям певец или композитор, то нека си пусне Джаз ФМ - да чуе хората как аранжират, как фразират. Да пуснат една Арета Франклин или един Стиви Уондър, та да ги върне в първи клас! Младите с по един-два хита - силно казано хитове, едни хартиени песни, с изсмукани от пръстите електроники, стерилни - не знаят много какви ги вършат. Обаче имат самочувствие на много успели. Гледах наскоро интервю на Райна Кабаиванска, жена безупречна като интелект и изпълнител, и тя каза, че музиката по света и у нас в момента е адски бутафорна. Съгласен съм с всяка нейна дума. Тук има хора, които се опитват да бъдат ту рападжии, ту уейваджии... Няма лошо да пробват, човек, като е млад, мисли, че всичко, дето лети, се яде - но това е музика, лишена от всякаква атмосфера, и радиата я въртят. И то без финансова причина, защото печалбарството все пак е навсякъде. Ето, за „Спайс гърлс" например не е нужно да си Рей Чарлз, за да знаеш, че тези момичета не могат да пеят, но зад гърба им имаше страхотни продуценти и в рамките на едни пет години от тях се изкараха страхотни пари. И всеки музикант, независимо дали живее в Монголия или в Ню Йорк, ще преживее некадърността на тези певици, защото те са проект със срок. Това и аз го оправдавам. Но не мога да оправдая тази псевдомузика, дето, като си пуснеш радиото, те натоварва. Нали това е идеята на изкуството - като идеш на концерт, да изживееш поне едни три минути абсолютно щастие, да ти олекнат краката и като излезеш, еуфорията още да те държи? Пускам си джаз после и се чудя тези хора чували ли са каква музика се прави по света. Учат ли ги да импровизират в Консерваторията, учи ли ги някой как да правят песни?", пита риторично звездата.
