КИТАЙСКИ ЗАПИСКИ: Примирените поданици на империята

сн. Авторът

Вей, за която вече ви разказах в първата част на тази поредица, е първата моя позната, която отглежда пеперуди у дома си. Казва, че започнала с това хоби съвсем случайно. Била на излет в някаква долина. Харесала си разни цветя и храсти, откъснала ги и ги занесла вкъщи. Чак после видяла, че по тях има гъсеници, които тъкмо се оформяли в какавиди. Зачела се в разни книги и разбрала, че при подходящи условия би могла да ги насърчи да се излюпят като пеперуди, които да превърне в домашни. Последвала стъпките и в момента си има четири красиви летящи създания от почти кралски вид - с огромни цветни крила. Твърди, че дори и не правели опити да избягат, ако случайно някой е забравил отворен прозореца.

"Знаят, че навън е студено и опасно. Най-много да отидат до стъклото и после се връщат обратно навътре в стаята", разказва Вей. Тя се грижи за пеперудите почти като за собствени деца. Макар и да смята, че те са се появили в живота й неочаквано, всъщност това й занимание в свободното време идва съвсем логично. Както за нея, така и за много други китайци, които си намират хобита само и само да запълнят празнотата, с която Китайската комунистическа партия е белязала управлението си в последните десетилетия. С грижа да намали милиардното население на държавата до допустими граници комунистите въведоха ограничения върху раждаемостта, станали известни по света с девиза "Едно семейство - едно дете". В Китай, където традициите хем са все още силни, хем в някои отношения отстъпват под напора на новите времена,

да ти забранят да си родиш второ дете

понякога е равносилно на огромна драма в семейството. Законите имат някои вратички, от които Вей би могла да се възползва, но те пък изискват попълването на огромни бумаги и ходене по ред чиновнически канцеларии.

Ако и двамата съпрузи са единствени деца в своите семейства, те биха могли да получат разрешение за второ дете. Вей е точно такъв случай, тъй като при нейното раждане обуздаването на населението вече е било в ход. Но пък знаейки какви перипетии им предстоят, за да се сдобият със заветното разрешително, засега със съпруга си се чудят заслужава ли си да подадат молба. Затова и подсъзнателно е потърсила някаква пеперудена алтернатива, с която да замести онова, което в Китай се смята за напълно в реда на нещата - многодетната къща.

Китайците, които винаги са живели в диктатури, водещи след себе си хиляди забрани, днес са дори щастливи, че властта леко е разхлабила примката около врата им. Освен че в интернет могат да прочетат много повече от това, което предлагат сресаните от държавата правителствени и частни медии, от седем години вече имат и редовни международни паспорти, даващи им право да пътуват безпроблемно по света. Идеологическите лозунги отдавна са изхвърлени от градската среда, няма ги почти никъде извън тясноспециализираните партийни школи. Дори обръщението "другарю" не се използва никъде. То беше премахнато в края на 90-те години на миналия век веднага след присъединяването на Хонконг и Макао към Китай. В държавата поне на хартия съществуват цели седем партии, но всички те приличат на българския БЗНС от времето на социализма - приели са в програмите си, че ръководната роля принадлежи на комунистите. Такава авторитарна система не предразполага народът да упражнява контрол върху властта, а точно обратното.

В момента обикновеният китаец трябва да спазва толкова много правила, които в свободния свят сигурно биха изглеждали абсурдно. Едно от тях е наречено "почивен ден за автомобилите". Комунистите са го въвели с обяснението, че така ще се разреди трафикът по улиците, което може и да има някакъв теоретичен смисъл, но на практика не се забелязва да върши работа. То представлява

забрана на определени коли

да напускат гаражите в различни дни от седмицата. Миналия вторник например това бяха автомобилите, чиито регистрационни номера завършват на 2 и 7. Ако органите на реда забележат в определения ден такова превозно средство по улиците, санкцията за собственика и водача му е огромна. Законът предвижда от глоба до отнемане на шофьорската книжка, като обикновено съдилищата се спират на второто. В огромните мегаполиси като Пекин и Шанхай хората, чиито коли в определения ден "почиват", се групират със свои колеги, които ги водят на работа. Или пък ползват такси. Такситата в Китай са най-евтиното превозно средство в света. Първите четири километра броячът въобще не таксува, цената им е $0.10. Оттам нататък на всеки километър се плаща по 20 цента. По-евтини от тези таксита са може би само автобусите в Северна Корея, където билетчето струва по-малко от един цент.

И все пак това е Китай - страната, която произвежда всичко за целия свят и където небостъргачите са на всяка крачка. Почти няма град, в който сградите да не са огромни, с много стъкло и метал. Видях ги и в столицата Пекин, където цялата магистрала от летището до центъра на столицата е отрупана с небостъргачи. Видях ги и в Ченду - столицата на провинция Съчуан. В западните държави строителството на подобна сграда отнема доста време - трябва да се купи земя, да се плати на досегашните собственици. Понякога трябва и да се водят дела за собствеността. В авторитарните страни грижа за всичко това има държавата. Тя решава, отчуждава по бързата процедура, а медиите се правят, че нищо не се е случило. Новинарските канали от Хонконг, където демократичните устои бяха запазени и след присъединяването му към Китай, всекидневно бълват новини за отчаяни хора, чиито къщи са нарочени за събаряне. Обикновено местните власти не се церемонят много. Изпращат съобщение, че сградата трябва да се опразни в определен срок и ако той не бъде спазен, чисто и просто идват булдозерите да рушат. Много китайци отказват да напуснат обречените си домове, но при липсата на гражданско общество и независимо правораздаване протестът им е обречен. Редица западни компании (и американски впрочем) разполагат с

луксозни палати в Китай,

построени тъкмо на мястото на къщи или малки блокчета, които управляващите комунисти са съборили, за да отворят простор за чужди инвестиции. В момента в Пекин почти не е останал квартал, в който да витае духът на някогашната китайска столица. Всичко е или съборено и заменено от небостъргачи, или предстои да бъде сринато. Останалите без покрив се настаняват във временни фургони, а след това ги прехвърлят в 30-40-етажни панелни блокове в покрайнините.

Същевременно авторитарната държава има и една полза - че лесно може да прехвърля средства от един печеливш отрасъл в друг, който е губещ. През 2008 г. в Съчуан имаше жестоко земетресение, отнело живота на хиляди хора и погубило десетки села. Само три години по-късно пораженията почти са заличени. Разбира се, все още природата напомня за необузданата си мощ - цели села, останали затрупани под свлачища и камъни, не са имали възможност да се възстановят. Наложило се е населението им да се измести другаде. Понякога това другаде е само на няколкостотин метра от старите сгради, друг път на по-голямо разстояние. Съчуан е област, пресечена от планини, и невинаги релефът позволява изграждането на нови постройки на същото място, където са били затиснати. До момента комунистите са вложили във възстановяването на Съчуан 65 милиона юана (около $11 милиона). Над повечето новоизградени къщи или блокове е поставено китайското знаме. Предварително подготвени екскурзоводи с плам съобщават, че това бил абсолютно доброволен акт на местните жители от най-различни националности в знак на признателност и благодарност към правителството за топлите грижи, които оказвало на населението. Из градовете на Съчуан пък са поставени огромни билбордове, на които е изобразен президентът Ху Дзинтао с рупор, а отдолу текст: „Китайският народ е герой." Целта на подобни плакати е да подсили патриотичното чувство на населението. Няма да ги видите в Пекин или Шанхай. Има ги само там, където властта се притеснява от сепаратизъм и етнически конфликти - в Синзян-Уйгурския автономен район, станал

арена на сблъсъци

между уйгури и китайци, а също в Тибет, който винаги е с единия крак извън Китай, както и в Съчуан, където живеят много тибетци и десетки други етнически малцинства.

Най-много има в града, където земетресението е оставило и най-ужасяващия си отпечатък - в град Ин шю, където е бил епицентърът. В центъра на града все още стои напълно разрушеното начално училище, под останките на което са намерили смъртта си много деца. Днес рухналото здание е оформено като музей, който да напомня за силата на природата и неудържимия човешки дух. Стотици хора от Китай, но и от света, се стичат всекидневно тук, за да видят с очите си какво означава истински ужас. Зад огражденията на музея, който е под открито небе, звучи траурна музика. Хората си правят снимки за спомен, но това не са снимки от радост, а изстрадани фотографии, запечатващи едновременно скръб и съчувствие към роднините на пострадалите.

Временният път от Ин шю до провинциалната столица Ченду лъкатуши около река Иминцзян, която също е дала своя дан в разрушенията по време на земетресението. Къщи и улици чисто и просто са били отнесени от бурните й води. Иминцзян се опитва да подкопава и временния път до Ченду, заради което навсякъде по шосето могат да се забележат работници, които го укрепват. Едновременно с това по поречието на Иминцзян се строи и нова магистрала. Ограничения и инвестиции - в Китай има от всичко по много. Обикновените хора са намерили баланса между двете и успяват да живеят в тази страна. Те дори са доволни, щом властта най-сетне не им се меси грубо в личния живот, както някога са го правили императорите и в по-нови времена - Мао Дзедун, щом имат глътка свобода в интернет и в нощните барове и локали, щом могат да пътешестват по света... Щом живееш в държава с претенциите за империя, трябва да можеш да се примириш с някои нейни особености.

Курортът „Цуй хай” в Южен Съчуан е пострадал от земетресението през 2008 г. – туристите са намалели с около 20%. Тук се намират няколко езера, които постоянно сменят цвета си

В центъра на град Ин шю е устроен музей, където е запазено в непокътнат вид разрушеното в земетресението начално училище, погубило десетки деца

Туристическият комплекс „Хуан лон” си се намира на няколко километра от Ченду и много прилича на българския „Етъра” – около река са оформени мелници и къщички със старинни занаяти