Барон Фон Щернберг

Кристи Красимирова

Неговото име винаги е всявало ужас и страх. Наричат го Кървавия барон. И няма нищо общо нито с едноименния герой в „Хари Потър", нито с филма с това име от 1972 г., в който се разказва за американски студент, който се отправя към Австрия, опитвайки се да разбере нещо повече за съдбата на свои далечни предци. Старинен пергамент, древно магьосничество - и силите на Злото се възраждат. ХVІ век сменя ХХ и няма спасение от зловещ барон садист...

Този герой е различен въпреки лошата си слава. В историята на Бялата гвардия няма по-противоречива фигура от тази на барон Унгерн фон Щернберг. „Човек храбър, четирикратно раняван, познаващ отлично психологията на подчинените си" - пише за него барон Врангел, когато му съставя характеристика, но веднага добавя: „В състояние на опиянение е способен на постъпки, които уронват честта на офицерския мундир." Самият Унгерн смятал, че живее „по зова на сърцето и чувствата" и където и да се намирал, първата му работа била да се свърже с местните магьосници и врачки, а със себе си мъкнел непрекъснато личен хиромант.

Роберт-Николай-Максимилиан фон Унгерн-Щернберг (или Роман Унгерн фон Щернберг, както той си променя името) се ражда през 1886 г. в Ревел. Неговият род по право се смятал за един от най-древните не само в Русия, но и в Европа. Чудатостите му започнали да се проявяват още в детството. Той се учел зле, не можел да се съсредоточава, затова пък с удоволствие препарирал всякакви птици и животни. Освен това умеел да превърне всяко невинно момчешко сбиване в яка свада. Но от Ревелската гимназия го изритали не заради неуспеваемостта, а заради опитите му да организира извънучебни алхимични занимания. При тези му експерименти имало взривове и пожари, които довели до крайната мярка. Самият той обяснявал своята склонност към мистиката и тайнственото с това, че в рода му освен странстващи рицари, свещеници и пирати имало още алхимици и астролози.

Но това увлечение попреминало, когато постъпил в Морския корпус в Санкт Петербург. Там вече той бил увлечен по хиромантията. „Изведнъж се замислих - пише той, ­ за какъв дявол му трябва на човек да прави злато от камъни, след като има и по-лесни начини да се добива? И защо хората, родени на едно място и в едно време, задължително трябва да си приличат? Докато линиите на ръката при всеки са различни."

Съвипускниците на барона по-късно си спомняли, че в първи курс той непрестанно разглеждал ръцете на другарите си, опитвайки се да разгадава чертите на характера им, но неочаквано зарязал и това увлечение и даже не го споменавал. Оказало се, че си има причина за това поведение - Роман предсказал скорошна смърт на свой състудент и това взело, че се сбъднало. „Често ме наричат жесток, понякога и коравосърдечен, но аз никога не говоря на човек за бедата, която му предстои, като му оставям възможността да поживее безгрижно, докато тя дойде."

Баронът приключил скоропостижно с ученето и на новото място. Когато започнала Руско-японската война, Унгерн се записал като доброволец в пехотния полк. И въпреки че не му се отдала възможност да повоюва, според някои биографи, а според други даже заслужил войнско звание, целта на барона вече била ясно формулирана: „Аз съм човек на войната - написал той в писмо на приятел, - а в морето, независимо дали воювам или не, може и да не видя кръв."

Кавалеристите рядко приемат в редовете си представители на други родове войски. За да получи тази привилегия, барон Унгерн бил принуден да използва семейните връзки. Но безразсъдната му смелост променила отношението на казаците към „връзкаря" и той спечелил тяхното уважение.

По време на службата си при задбайкалските казаци Унгерн се пристрастил към алкохола и наркотиците. Към този период се отнасят първите споменавания за лудостта на барона. Избухливостта му станала пословична. Една дума по негов адрес можела да доведе до скандал и дуел. При това честолюбивостта му добила болезнени размери.

Възможно било сприхавият барон да приключи така живота си в безсмислена пиянска свада, безумен дуел или в схватка с някоя мечка, докато пресича Сибир, но започва войната и той с неописуем възторг се отправя към предната линия. „Моят бог - това е войната, моят живот - това е войната, и аз съм щастлив, че ми се пада да пролея своята кръв за Русия" - пише Унгерн на свой братовчед.

По време на войната баронът проявява чудеса от храброст. Той не пропускал битка и не жалел нито противника, нито себе си, но имало някаква сила, която го пази - за три години война не получил дори драскотина. „За да се биеш по този начин - пише един от воювалите редом до Унгерн, - трябва или да предизвикваш и търсиш смъртта, или да си напълно убеден, че няма да умреш."

Но жестокостта на барона се разпростирала не само към противника, а и към неговите съратници. Той можел да пребие до смърт войник, когото е заподозрял в страхливост, или да оскърби и извика на дуел офицер, чиито маниери не са му харесали. Това приключило с трибунал. Пиян до козирката, Унгерн пребил адютанта на своя командир - барон Врангел - и бил осъден на три години затвор. Революцията Роман Унгерн фон Щернберг посреща в Петропавлоската крепост.

С ходатайството на атамана Григорий Семьонов баронът излиза от килията през септември 1917 г. Семьонов го взема за свой помощник при сформирането на десети кавалерийски полк. Но тандемът се разваля бързо - Унгерн започва да проявява недопустими своеволия и Семьонов изключва неговата дивизия от армията си.

Едно обръщение на барон Унгерн към народа гласи: „Аз не познавам милост и нека вестниците пишат за мен, каквото си искат. Плюя на това! Ние се борим не с политическа партия, а със секта от разрушители на съвременната култура. Защо да не ми е позволено да освободя света от тези, които убиват душата на народа? Срещу убийците аз знам само едно изпитано средство - смърт!"

Думите на Кървавия барон не се разминават с делата. Той изпълнява собственоръчно наказанията както на болшевиките, така и на своите войници, заподозрени в слабохарактерност. Специално за това той даже измислил боя не с тънки зелени пръчки, а с бамбукови палки, при които след сто удара месото започва да се отделя от костите и човекът започва да гние отвътре.

От всички наказания Унгерн предпочитал „китайското". Нещастникът бил разсъбличан, на корема му слагали плъх, отгоре го покривали с някакъв съд и чакали, докато обезумялото животно започне да гризе тялото. Баронът получавал неописуемо удоволствие от крясъците на обречените на смърт хора. Обичал също да отсича китките на осъдения. „Те повече няма да са ти необходими", злорадо отбелязвал баронът и ги хвърлял на свинете.

Много скоро славата за побъркания барон обиколила цяла Русия. Бялото движение се страхувало от него, а Червеното го проклинало. Но Унгерн не давал ухо на приказките за него, съвършено не го интересувало какво мислят и говорят по негов адрес. А когато си намерил жена, която да му приляга - китайска принцеса, използвал случая да се провъзгласи за потомък на Чингис хан и велик пълководец. Но и в брака не проявил постоянство. „Не ми е необходима жена! Аз съм венчан за войната!", крещял с кръвясал и обезумял поглед фон Унгерн-Щернберг. Така че нямало изненадани от новината, че двамата с принцесата се развели.

Лудостта на потомъка на древния род започва да писва на всички. През декември 1920 г. след поредната свада, предизвикана от Унгерн, сред офицерите назрява заговор. През нощта петима от тях нахълтват в неговата шатра и разстрелват спящия барон. Но шокът настава, когато на следващата сутрин баронът излиза от шатрата си свеж като репичка и напълно невредим. Застава пред заговорниците и с безумен смях заявява: „Избързахте, господа, предстои да умра догодина."

Още няколко покушения срещу Кървавия барон приключват с неуспех. Колкото и да се опитват да го застрелят, куршумите сякаш се плъзгат по него, все едно има невидима бронежилетка. Пробивът в защитата му е на 30 септември 1921 г., когато е изпълнена присъдата - смърт чрез разстрел. Този път Кървавия барон не се смее налудничаво и не злорадства. Както много пъти преди, пророческата му дарба се проявява. Видял е в собствените си длани наближаващата смърт и не се противи. И наистина, куршумите го пронизват с лекота. Бронята вече не съществува.