Себастиан Юнгер и съпругата му Даниела Петрова са вдясно. Вляво са Тим Хетерингтън и приятелката му, а в средата – двама от участниците във филма „Рестрепо“, 2011 година

Даниела Петрова*
Никога не съм си и помисляла, че някой ден ще отида на церемонията за връчване на оскарите. И със сигурност никога не съм предполагала, че това ще спаси живота на съпруга ми. Израснах в комунистическа България - пет души в двустаен апартамент, без топла вода или парно отопление. Двата държавни телевизионни канала излъчваха само по вечерно време и ако показваха филм, той най-често беше руски. След като Берлинската стена падна и България най-после се отърси от комунизма, ние се включихме в кабелна телевизия с безброй много американски и западноевропейски канали. Бях на 18 г., когато гледах връчването на оскарите за първи път. Поради разликата във времето трябваше да чакам до 3 ч. сутринта, докато започне церемонията. Идеята, че някой ден и аз бих могла да ходя по същия този червен килим, беше също толкова невероятна, колкото и мисълта да се разхождам по Луната. Но ето ме сега тук, много години по-късно, заедно със съпруга ми Себастиан, усмихната за камерите.
Себастиан беше направил документален филм за американските войници в Афганистан заедно с най-добрия си приятел, международно известния фотожурналист Тим Хетерингтън. Филмът със заглавие „Restrepo" спечели наградата на журито на фестивала в Сънданс, а през януари отпразнувахме номинацията му за „Оскар". Четиримата - Тим, приятелката му, Себастиан и аз - отлетяхме заедно за Лос Анджелис, за да прекараме там една седмица в партита и медийни събития, чийто връх щеше да бъде Нощта на оскарите в кинотеатъра „Кодак".
„Restrepo" не спечели „Оскар", но - тогава още не го знаехме - Себастиан и аз се прибрахме в Ню Йорк с много по-голяма награда. Две седмици след завръщането си направих поредния домашен тест за бременност и се вторачих, поразена, в двете розови чертички. Изкрещях лудо и Себастиан се втурна в банята уплашен, че може би съм се наранила по някакъв начин. Стояхме невярващи пред малкото опишкано стикче - свидетелство за чудото, което беше се случило в Л. А. И то какво чудо! Бяхме се борили с безплодието в продължение на шест години, опитали безброй много изкуствени оплождания, шест пъти ин витро и дори един цикъл с донорски яйцеклетки - и всичко напусто. И ето ни сега, бременни по естествен път.
Знаехме, че помятанията са нещо обичайно през първото тримесечие и при нашия опит не искахме да се поддаваме на прекомерна еуфория. Отначало дори не исках да знам кога ми е терминът. Но как се живее с такава новина, как се игнорира такова нещо, как е възможно да се преструваш, че то не се е случило? Как да не сe размечтаеш за бъдещето? Докато седмиците отминаваха и бременността се развиваше нормално, аз си позволих да повярвам, че може би всичко това най-после се случва и на нас.
На седмата седмица чухме биенето на сърчицето в кабинета на нашия гинеколог, след което той ни предаде в ръцете на лекар-акушер. Въздъхнахме с облекчение. Две от най-близките ни приятелки също бяха бременни и започнахме да си представяме как бебетата ни ще растат и играят заедно. Позволихме си дори да спекулираме относно пола на бебето. Шегувахме се, че ако е момче, ще трябва да го наречем Оскар.
Наградите на Академията бяха последното събитие от един тригодишен проект, който беше започнал с настаняването на Себастиан и Тим заедно с американски войници в отдалечен военен пункт в Афганистан. Време беше да се намери нова задача. Арабската пролет беше в разгара си и двамата планираха да отидат в Либия, за да отразяват гражданската война. За мен това възвърна старите страхове около работата на съпруга ми във военни зони. Но този път имаше и нещо друго. Бях бременна и всичко, за което бях в състояние да мисля, беше мъничкият живот, който растеше вътре в мен - по един милиметър всеки ден, както ни каза лекарят. Чувствах се толкова заета с неговата защита, че дори не можех да намеря сили да започна борба, да уверявам Себастиан, че Либия е прекалено опасно място.
Може би точно защото този път не възразих, а може би и защото Себастиан също беше дълбоко запленен от изгледа на така дълго очакваното бащинство, той реши да остане. Ами ако пометна, докато го няма? Ами ако, от прекомерните страхове по него, стресовите хормони увредят по някакъв начин детето ни? Когато сте чакали дете толкова дълго време, ще направите всичко възможно, за да го предпазите. Сутрешните неразположения започнаха няколко дни след датата, на която Себастиан планираше да замине. Лежах на дивана, свита на кълбо - до мен леген - докато той пазаруваше, разхождаше кучето и осигуряваше храната. Беше прекалено ясно, че сама не бих могла да се справя.
Тим се обаждаше редовно на Себастиан по сателитния си телефон, за да го държи в течение. Себастиан ми разказваше с гордост какво точно прави Тим в Либия. Усещах съжалението му, че не може да вземе участие в отразяването на едно толкова историческо събитие и дори се чувствах виновна за това. Една вечер той ми каза, че Тим отивал в обсадения град Мисрата. Войските на Муамар Кадафи бяха обградили Мисрата два месеца преди това и пристанището беше единствената връзка с града. Артилерийският обстрел и снайперисткият огън, вече отнели живота на стотици цивилни граждани и бойци от въстаническите сили, бяха се усилили още повече през последната седмица, принуждавайки повечето новинарски агенции да изтеглят кореспондентите си. И това беше точно мястото, където Тим отиваше?
Побеснях, започнах да крещя на съпруга си. „И защо аз трябва да ям калай за онова, което върши Тим?", попита ме Себастиан. Защо, наистина? Тревожех се за Тим, да, но защо се гневях на съпруга си? Може би го правеха хормоните, които ме преизпълваха? Или може би защото чувствах, че ако би могъл, той също щеше да стяга багажа си, за да се присъедини към Тим?

Края четете в следващия брой

*Авторката е нюйоркска писателка от български произход. Нейни есета, стихове и разкази са излезли в многобройни вестници и антологии. В момента работи над дебютния си роман.