„Ако така деликатният на вид италианец Енрико Пеши беше отсякъл: „Ще продаваме дрога или пък оръжие“, щях да кажа: „Да“. Ако беше подхвърлил: „Ще топим олово и ще запълваме океанските дълбини“, щях да кажа: „Да“... „Намерих си работа!“ – изкрещях на света, когато затворих вратата след Пеши.“

Така започва глава от скандалната книга на Мариана Флоренци - „Италианска съпруга“, която излезе преди месеци и вече е с изчерпан втори тираж. В главата тя разказва как по чиста случайност става професионален водач на сафари, само и само да се изтръгне от скучния си брак на италианска домакиня и да направи нещо за себе си.

„Пред BG VOICE за пръв път ще споделя, че

описвам реални случки от моя живот

казва Мариана. - Това беше брак по любов. Преди да срещна съпруга си от Флоренция, никога не съм мислила, че ще стана професионален водач на сафари. На всичко бях готова, само да не съм „бременна и боса пред печката“, както повечето италиански съпруги във Флоренция, а и не само там. 

„Преди това животът ми беше друг. Мечтаех да живея в планината, да стана балерина и бях балерина“, казва тя. От малка танцува в родния си град Варна, а във Флоренция участва и на сцена, в академия „Фантазия“ с хореографа Луиджи Фераджоли, в мюзикълите “Котките”, в “Ах, този джаз” , “Цар лъв”. Заради счупен крак преди 15 години се е простила завинаги с любимия си балет. 

Варненката завършва начална педагогика, учителства в Родопите, но един ден си дава сметка, че ѝ липсва широтата на хоризонта пред нея. Тя среща на автостоп голямата любов - флорентинеца и го последва. Но розовата приказка в люлката на западноевропейския Ренесанс много скоро се превръща в голямо разочарование. 

„Още в края на първата година усетих, че животът с този човек, чужд на нашите нрави, не е моето, че не съм себе си“, споделя тя. От приятел научава за състезание по стрелба на полигона в градчето Ластра а Синя и отива без да се замисли. „Бях готова на всичко, а не да чакам до печката единствено завръщането на съпруга“, казва тя.

На полигона тя се потапя в един друг свят. Среща елитни ловци, благородници, живеещи в замъци и имения, изискани и възпитани, с монограми на ризите, цветът на италианската аристокрация. С времето започва да пише статии за тях. Създава и своя рубрика. Режисира и снима филми за дивата природа за италиански телевизии.

„Италианските мъже са великолепни ухажори и са много елегантни, окей - коментира Мариана. - Мизерията започва, когато се дръпне завесата след брака. Но това си е нещо много интернационално и не се случва само в Италия. Така че това въобще не е само италианска история.“

„Една дама ми сподели, че след като прочела книгата ми, седяла три дена и три нощи на дивана и от силата, която съм имала да се боря за моето щастие и за щастието на сина ми, съм дала сила и на нея накрая да си каже: „Хайде, стига толкова с тоя брак!“, разказва дамата. Другата, вече чисто италианска история, е разводът ѝ по италиански, проточил се, колкото и невероятно да звучи, цели 16 години, 8 месеца и 20 дни.

Италианските адвокати ѝ обясняват колко сложна е правната система в страната. „На всеки 6 месеца в продължение на тези близо 17 години те привикват на дело, за да „уточним детайлите“ - разказва тя. - И всеки път обясняваш защо се развеждаш. Най-абсурдното беше, че първата фаза от 2 години се води законна „раздяла“. Вече не живеете заедно, и дори можете да започнете нова любовна връзка, представете си! Значи според закона е етично да си имам законен любовник! Алелуя, Bella Italia!“.

По време на многобройните си пътувания по света като водач на сафари, Мариана с голям интерес наблюдава „женичките“, както тя ги нарича. Интересно ѝ е как при тях са уредени отношенията любов - брак - семейство - развод. Няма да забрави една африканка - Асиза. Тя ѝ казва, че мъжът по тези места може да си купи и 10 съпруги, стига да може да даде на бащата на момичето 12 крави и една коза. А разводът е лесен - мъжът казва на жената, че не я иска повече, и тя се връща при родителите.

От 23 години Мариана Флоренци е

единствената жена в света, професионален водач на сафари 

от първа линия. Тя, нежната изтънчена жена, води мъже в иначе много мъжкия свят на дивата природа... Сега ѝ е трудно да си представи, че би приключила със сафаритата. От над 20 години членува в световната организация „SCI“, или „Международен сафари клуб“, основан през 1973 г. в Калифорния.

В него членуват над 50 хиляди елитни ловци, сред които и бившият американски президент Джордж Буш, Доналд Тръмп - младши, наследникът на пушки „Берета“ - Пиетро Гусали Берета, Висконт Д’Ентревес, живеещ в замък, проектиран от Микеланджело и много други благородници.

„Доналд младши е на 43 и е от мъжете, които, като ги срещнеш, вече е късно. В смисъл - влюбена. Елегантен магнетичен мъжкар“, смее се Мариана. С Тръмп е била на официален обяд на клуба, говорят си за какво ли не, но най-вече за лов.

В работата ѝ има моменти, при които на човек му се изправят косите. В Баха Калифорния - северен щат на Мексико, в планината, единственият начин да стигнат до каменната пустиня е на мулета, нагоре, по чукари. „На моменти съм си стискала очите, за да не гледам труповете на животни, подхлъзнали се и паднали в пропастта - спомня си тя. - „Боже, дано да знаеш къде точно да стъпиш!“, мърморех на мулето.“

„Ако по време на такива изпитания дадеш воля на страха, си загубен - казва Мариана. - Спала съм и под звездите. В Африка като чуеш рев на лъв, местните могат да определят на колко метра е - 500, 200. Обикаля, нали си е в къщи. Лежиш свит и не шаваш, надяваш се да те подмине...“

Срещала се е отблизо с 3 лъвици само на 10 метра от нея,

в Танзания. През август саваната е абсолютно суха, а тревите, дистигащи до метър, стават жълтеникаво бели, като цвета на лъвовете. Може да са на 3 метра от теб и да не ги различиш в ливадите. „Видях как три чифта очи, на не повече от 10 метра, ни наблюдаваха, заотстъпвахме крачка по крачка назад“, казва тя.

„Страх съм изпитала само веднъж, вярвай ми!“, споделя Мариана. Имала е един почти челен сблъсък със слон в Танзания, когато се отделя от групичката, за да снима. „Вървях си в „джесито“ - сиви, оплетени храсти, с бодли като шипове. Чувам стъпките му, знам, че е „ей там“ - на 2, 3, 5 метра, но не го виждам. Отварям широко очи. Правя две крачки назад, опирам в храстите... Тогава, Бога ми, сърцето ми се разтупка и усетих как пулсът се „качи“ в гърлото ми.“

Тя споделя, че на същото място е загинал приятел, намушкан в корема от бивните на слон. „Натъпкахме раните му с ризите си, но докато дойде вертолетът, той си отиде“, споделя дамата.

Два пъти са я гонили слонове. „Вървяхме по тъмно в нишка и отпред преминаваше в тръст огромно стадо слонове. Бяхме достатъчно далече. Преди и последната черна слонска опашка да се изгуби в храсталака, една слоница изведнъж ни съзря, закова се на място, изправи хобота си и с рева си буквално разтърси гората.

Започна да си мята ушите, което беше сигнал, че се готви да напада. На мига всички хукнахме в обратна посока. Когато слоницата реши, че вече не сме опасни, от слонската двуметрова трева излезе малко слонче, а майка му го подбра с хобота си“, разказва дамата.

„За мен ловът никога не е бил само и единствено средство за печелене на пари, а начин на живот. Сафарито може да те заведе там, където никой друг не е стъпвал - казва Мариана. - Аз не благославям убийството! Но за мен ловът е много по-почтен, отколкото всичките витрини с меса, изложени навсякъде, от животни, създадени и отглеждани мъчително в клетки, за да бъдат убити. Ако ме питаш как аз бих искала да умра, бих предпочела да е като животните в джунглата и саваната.“

„Ловът е изключително регламентирано занимание. Тръгвам с едно куфарче с бумащина - разрешения и какво ли не. Всяко сафари е придружено от местен военен, който пази ловците с автомат и разрешава по какво може да се стреля“, казва тя.

Убиват се само животни, вече извървели житейския си път.

Таксите са толкова високи, че с тях се издържат местните. Всяко животно, което падне, отива за изхранване на местните хора. Когато падне слон, веднага идват местните и започват да го разфасоват, като си осигуряват месо за 6 месеца. „Казвали са ми: „Да се върнеш и доведи пак ловци“, защото за тях това е начин на оцеляване“, споделя дамата.

Мариана Флоренци вече работи по втората си книга, в която описва приключенията си като професионален водач на сафари - чудния свят на планините, джунглата, саваната, пустините и дивите животни... Местата, които е обиколила, защото тя ходи там, където няма път и пътека.

„Опознах онези различни отношения, много по-примитивни и близки до земята, но всъщност - много по-истински и чисти, без условности“, казва българката, чиито „куфари са в Милано“, често си ходи в Родината, но всъщност живее по пътищата на света.