През 1925 г. Франция вече се е съвзела от последиците от Първата световна война, а Париж се е превърнал в световен център на модата, където се събират различни богаташи и авантюристи от цял свят. Сред тях в тълпата по онова време се е мотал и никому неизвестният все още Виктор Лустиг, който днес е пример за мошеничество и наглост. Виктор Лустиг произхождал всъщност от висшите буржоазни слоеве на Бохемия, където е роден. Получил много добро образование и говорел пет езика. Когато бил на 19, се сбил с друг младеж заради момиче и му останал белег, тръгващ от лявото око до ухото. След училище обаче нещо в него се пречупило и започнал да се занимава с кражби и мошеничества. Още тогава влязъл в полицейските регистри в родината си, където излежал и няколко кратки присъди за дребни престъпления. До началото на Първата световна война имал вече 45 псевдонима, припечелвал на хазартни игри на презокеански кораби. Продавал и някакви апарати за производство на американски долари. Характерното за тези апарати било, че веднага след продажбата спирали да работят. Но с началото на войната на всичко това бил сложен край - бизнесът в цяла Европа замрял И така до един пролетен ден след войната, когато Лустиг прочита вестникарска статия, в която се обсъждат проблемите, свързани с поддържането на Айфеловата кула. Само боядисването й струва баснословно скъпо и тя е доста занемарена. Статията дава на Лустиг идеята, че от кулата могат да бъдат направени добри пари. Мошеникът решава да се представи за правителствен служител. Отпечатва си фалшиви визитни картички и бланки за писма и изпраща до шестима търговци на скрап покани да присъстват на конфиденциална среща в хотел „Крийон" на площад „Конкорд".
„Крийон" е един от най-старите престижни парижки хотели, място на срещи на дипломати и идеалното прикритие за Лустиг. И шестимата търговци на скрап откликват на поканите. Мошеникът междувременно си наема личен секретар, някакъв американец с името Дан Колинс, също толкова склонен към солидни и опасни авантюри. Лустиг се представя на бизнесмените като заместник генерален директор в министерството на пощите и телеграфите. Обяснява на търговците, че те са били избрани заради добрата им репутация като честни бизнесмени. След това направо хвърля бомбата. Разказва им, че поддръжката на Айфеловата кула изисква огромни суми, които градът повече не може да си позволи, и по тази причина има решение тя да бъде продадена за скрап. Тъй като решението ще предизвика бурни обществени спорове и протести казва Лустиг, всичко трябва да се държи в тайна, докато не бъдат уточнени условията по сделката. Лустиг уверява, че той е упълномощен да избере кой от търговците на скрап ще се заеме с демонтажа на кулата. Цялата идея Айфеловата кула да бъде продадена за скрап през 1925 г. не изглежда толкова абсурдна, колкото днес. Кулата е построена за Световното изложение през 1889 г. и поначало не е било замислено тя да остане постоянно там, където е. Тя просто не се вписвала между паметниците и историческите забележителности в центъра на Париж. Освен това през 1925 г. наистина била в лошо състояние. Лустиг отвел търговците на оглед до кулата с наета луксозна лимузина. Мошеникът знаел как да омайва хората и докато търговците оглеждали експоната и бърборели помежду си, Лустиг внимателно ги преценявал. След като обиколката приключила, „правителственият чиновник" поискал на следващия ден да му бъдат представени оферти и припомнил, че цялата работа трябва да се държи в тайна. Още тогава Лустиг вече бил преценил на кого да възложи сделката. Търговецът Андре Поасон. Поасон се чувствал несигурно сред останалите поканени, тъй като не бил член на тесния кръг на парижките бизнесмени. Но смятал, че ако си осигури сделката с кулата, веднага ще бъде приет от големите играчи. Лустиг безпогрешно усетил колко силно Поасон желае договора. Но съпругата на Поасон намирисала нещо гнило и скочила връз мъжа си с въпроси - кой е този правителствен служител, защо всичко трябва да се държи в тайна и защо сделката трябва да бъде сключена така набързо. Нашият човек все пак не бил вчерашен. Веднага уредил с Поасон нова среща и му „признал", че като чиновник не печели достатъчно, за да живее както му се иска. Поасон моментално се сетил за какво става дума. Неведнъж се бил сблъсквал с чиновници, които си просят подкуп. Веднага се успокоил, тъй като знаел как да се справя с такива хора. Така Лустиг получил не само парите за кулата, но и рушвет. След като взел парите, заедно със „секретаря" си се метнали на влака и заминали за Виена. Банкнотите носели със себе си в стар дървен куфар, който да не предизвиква никакво съмнение у останалите пътници Лустиг се чудел къде до потърси по-сигурно убежище, тъй като знаел, че в мига, в който Поасон се свърже с представители на властите, за да си получи кулата, полициите в цяла Европа ще започнат да го издирват. Нищо обаче не се случило. Поасон се почувствал така унизен, че не се оплакал на полицията. Месец по-късно Лустиг се върнал в Париж, избрал нови шестима търговци на скрап и се опитал да продаде Айфеловата кула за втори път. Този път обаче номерът на минал. Търговците се усъмнили и уведомили полицията. Но пък Лустиг и Колинс успели да отърват ареста, като заминали спешно за Съединените щати, където никой за нищо не ги търсел. Все пак в онези години Америка се е занимавала основно със себе си, нямало е почти никакви договори за съдебно сътрудничество с други страни, нито организации като Интерпол. Изобщо двамцата се почувствали като в райско място. Стъпили веднъж на американска земя, не стояли мирни дълго време. Започнали да се занимават с други мошеничества, но пътищата им се разделили. Лустиг се насочил към финансовия бранш. В смисъл че станал изкусен фалшификатор на долари. Много пъти бил залавян, после освобождаван поради липса на доказателства. Веднъж дори успял да избяга от полицейски арест само ден преди гледане на поредното му съдебно дело. В крайна сметка го осъдили на 20 години затвор, които трябвало да излежи в страшилището за всички затворници - „Алкатрас". Където на 9 март 1947 г. умрял от пневмония.
