Открийте ни и в

Загадки

Най-големите загадки в света II

публикувано

на

Местата, на които е регистриран феноменът Таоско бучене

Таоското бучене е феномен с неизяснена природа. Нарича се така по името на град Таос, щата Ню Мексико. Известни са и други негови названия: бристолски шум, британски шум, шум от Кокомо и др. Таоското бръмчене представлява усещане за нискочестотен шум в едното (обикновено дясното) или двете уши. Наблюдателите го описват най-често като шум от дизелова машина. Понякога бученето е съпроводено и с други звуци: свистене, свирене, барабанни удари и др. Явлението е известно от началото на 60-те години на ХХ век. Наблюдавано е за пръв път на територията на Великобритания. В Таос се е появило през 1991 г. Към момента се наблюдава практически в целия свят, но е най-разпространено в Северна Америка, Европа и Австралия.

Най-характерната особеност на това бучене е, че не може да се регистрира нито с акустични, нито с електромагнитни методи. Чуват го малка част от хората. На местата, на които се наблюдава, те са между 1 и 10% от населението. Тези хора не просто го чуват, за тях то е изключително дразнещо. При продължително слушане предизвиква главоболие, световъртеж, гадене, стомашни разстройства и други неприятни усещания. Провеждани са множество научни изследвания на този феномен от различни институти, но засега без особен резултат. Единственото доказано със сигурност е, че бученето не е плод на самовнушение, а се предизвиква от неизвестен външен фактор. В някои страни (напр. Великобритания и Германия) има асоциации на хората, страдащи от този проблем.

В Таос бученето идва от пустинята, но кое го поражда – остава огромна загадка. Много местни хора го чуват идеално, но странното е, че когато им гостуват американци от други населени места или дори чужденци, те не чуват нищо. Таоското бучене бе демонстрирано за първи път по телевизията в тв шоуто ,,Неразкрити загадки“, където зае десето място сред всички необясними шумове, регистрирани на планетата.

През 1912 г.търговецът на антични ръкописи Уилфрид Войнич купува странна книжка с размери около 18 на 26 см. Малка, но доста дебела – съдържа 234 страници. И този очевидно древен манускрипт се превръща в най-голямата загадка за криптографите. Никой и до днес не е успял да разчете текста. Ръкописът на Войнич, притежаван някога от император Рудолф ІІ, е пълен с рисунки на фантастични растения, зодиакални символи и човешки фигури. Далеч по-интересен от илюстрациите обаче е самият текст: 234 страници с изящни, великолепно изписани и съвършено неразбираеми думи. Опитите за разшифроване датират от октомври 1912 г., именно когато Войнич го купил.

Самият собственик на тази загадка е много интересна фигура – борец за освобождението на Полша, избягал от каторга в Сибир, женен за кратко за ирландската писателка Етел Войнич, в края на живота си той се установява в Америка и започва да се занимава с антики. Най-ценната му находка е обаче споменатият ръкопис. Към него имало приложено и любопитно писмо, датирано от 1666 година. То било изпратено от Маркус Марси, ректор на Карловия университет в Прага, до учения йезуит Анастасиус Кирхнер. В писмото Марси моли колегата си да помогне в разгадаването на ръкописа и добавя, че навремето книгата била собственост на император Рудолф ІІ (1552-1612). В двора на владетеля на Бохемия смятали, че загадъчният текст е писан през XIII век от Роджър Бейкън, прочутия францискански монах, философ и алхимик.

Езикът на ръкописа си остава неразгадан и до днес. Някои от буквите напомнят на латинските, но други не приличат на нищо познато. През годините текстът е предизвиквал най-различни хипотези. Според едни това е усъвършенствана форма на средновековния китайски. Според други е украински, но с отстранени гласни. Тези версии обаче се опровергават категорично от структурата на изреченията. Синтаксисът на ръкописа не съответства на нито един език в света, изтъкват лингвистите.

Друга на пръв поглед реалистична хипотеза е, че текстът е съставен чрез специален таен код. Само че през последните петдесет години огромен брой криптографи са се мъчили да го разгадаят, без да постигнат дори и минимален напредък. Текстовете са изписани около сложни илюстрации, в които могат да се разпознаят растения, астрономически карти и изображения на жени, които се къпят (може би в извор на младостта).

Като цяло мнението на учените е, че става дума за алхимия или че той е бил предназначен да служи като книга, развиваща общи теми от средновековната или дори по-ранна медицина. Някои от нарисуваните дрехи напомнят тези от Северна Италия, други – от Великобритания. Ако се съди по илюстрациите, книгата може да бъде разделена на няколко раздела: ботаника, астрономия, биология, космология, фармацевтика и рецепти. Има и растение, наподобяващо слънчоглед. Това определя в някаква степен рождената дата на ръкописа – някъде след 1492 г., когато Колумб предприема пътуването си до Америка. Слънчогледът е донесен в Европа именно от Америка.

За цялото известно време на съществуване на ръкописа той е бил обект на интензивно изучаване на много професионални криптографи и аматьори, включително някои от най-добрите и известни американски и британски криптоаналитици от Втората световна война, но всички те се провалят в опита да декриптират която и да е част от текста. Тази последователност от неуспехи превръща ръкописа на Войнич в известен предмет на историческата криптография, но също дава зелена светлина на теорията, че книгата е просто една безсмислена последователност от случайни символи.

Ръкописът, който сега се съхранява в Библиотеката за редки книги и ръкописи ,,Бейнеке“ в Йейлския университет, е бил открит от Войнич във вила Мондрагон във Фраскати – голям дворец близо до Рим, собственост на общността на йезуитите. През 1912 година Римската колегия се нуждаела от средства и решила в най-строга тайна да продаде част от своята собственост. Уилфрид Войнич придобива 30 ръкописа, сред които и този, носещ сега неговото име.

Остатъка от живота си Войнич посвещава на разгадаването на тайната на произхода на документа и неговата разшифровка. Антикварят починал 18 години по-късно, без да успее да получи отговор на нито един от въпросите си. Всъщност има едно нещо, което е отгатнато, но то е просто дреболия на фона на голямата загадка. Установено е, че цветовете на мастилата съответстват на палитрите от епохата на Ренесанса. Според учени от Аризонския университет в САЩ, извършили радиовъглеродно датиране на пергамента, той е от началото на XV век, тоест с почти цял век по-стар, отколкото се смяташе досега. Трябва да се отбележи, че датировката се отнася за времето, когато е направен самият пергамент, а текстовете може да са написани и по-късно. За съжаление радиовъглеродната датировка на мастилото е невъзможна.

 

Вилфрид Войнич

Къпещите се жени в страница от ,,биологическия” раздел

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Загадки

Защо са били построени пирамидите?

публикувано

на

Виж цялата статия

Пирамидите в Гиза

Откакто са били издигнати тези колосални постройки, хората си задават въпроси: с каква цел и чие дело са? Нима са само гробници на фараони, които за хилядолетия да увековечат имената им? Но според египтолози в най-големите пирамиди, намиращи се на платото Гиза близо до Кайро, са намерени само празни саркофази.

В последно време се изказват различни хипотези за предназначението на пирамидите: хранилища на зърно, ориентири за извънземни кораби и съоръжения, в които се е изработвала енергия за тях.

Според някои историци комплексът от пирамиди е помагал да се приемат на земята космически енергии, които влияели благотворно на живота на планетата и служели за енергетичен щит срещу нашествието на пустинята към плодородните земи на Египет. При това пирамидите съдържат в себе си огромно количество информация за строежа на Вселената, Слънчевата система и човека, закодирана в тяхната геометрична форма, и поточно във формата на октаедър, чиято половина е пирамидата. Пирамидата с върха нагоре символизира живота, а с върха надолу – смъртта, отвъдния свят.

Тази изключителна постройка се състои от 2,300,000 кубични скални блока с гладко шлифовани страни. По изчисления на Наполеон каменните блокове от три пирамиди в Гиза биха стигнали, за да се загради цяла Франция със стена, висока 3 метра и дебела 30 сантиметра. Всеки блок тежи средно 2.5 тона, а най-тежкият е 15 тона; общото тегло на всички пирамиди е 5.7 млн. тона.

Съществува също и цифрово значение на кода, с който в пирамидата е зашифрована информация за Вселената – числото 365 не е избрано случайно. Преди всичко това е годишният жизнен цикъл на нашата планета. Освен това числото 365 се състои от три цифри – 3, 6 и 5. Какво означават те? Ако в Слънчевата система Слънцето е под номер 1, то 3 е Венера, 6 – Юпитер, и 5 – Марс. Следователно Земята по особен начин е свързана именно с тези планети. Като съберем числата 3+6+5, получаваме 14, от което 1 е Слънцето, а 4 – Земята.

Въобще числото 14 има глобално значение: на него, в частност, е основан строежът на китките на човешките ръце, общото число от фалангите на пръстите на всяка от тях също е 14. Този код има отношение и към съзвездието Голяма мечка, в което влиза нашето Слънце и където някога е имало още една звезда, погубила Фаетон – планетата, намираща се между Марс и Юпитер, след което в Слънчевата система се появил Плутон и са се променили характеристиките на останалите планети.

Векове наред се водят спорове за възрастта, предназначението, свойствата и ефектите на пирамидите, както и за технологията на тяхното изграждане. Хипотезите са много и част от тях се допълват, а друга част си противоречат помежду си.

Съществува мнение, че знаменитите египетски пирамиди са играели ролята на маяци за кораби на пришълци, като им посочвали пътя към космическо пристанище в Синайската пустиня. Много учени смятат, че голямата пирамида в Гиза е била построена дълго преди първите фараони. Какво знаем за намиращите се в нея свещени плочи? Кой и защо ги е поставил там? Последните открития в областта на космонавтиката потвърждават наличието на връзка между египетските и марсианските пирамиди.

Наистина тези монументи са много разнообразни и величествени, особено най-голямата пирамида. Тя се отличава от останалите с това, че в нея няма никакви йероглифи – и това е странно. Остава само да гадаем за тайните, които са ни оставили древните египтяни в своите съоръжения. Съществува мит за това, че когато последната загадка на пирамидите бъде разкрита, ще настъпи краят на света. Друг мит разказва, че някъде в пирамидите са скрити знания, които ще ни позволят да узнаем и разберем всички тайни на пирамидите, а може би и повече, но никой не може да ги открие, защото не се търси правилно. Знанията се намират в строежите, но не на стените и не в знаците, а в самите строежи – те се пазят в тях като източник на отделна енергия, която все още не можем да разчетем, но ще дойде ден, когато това ще стане възможно.

В унисон с всичко това звучи хипотезата, според която в пирамидите се променя ходът на времето, т.е. те представляват своеобразни машини на времето. При това е добре известно, че с помощта на тези загадъчни постройки жреците предсказвали слънчевите и лунните затъмнения, използвайки пирамидите като слънчево-лунен календар.

От 1990 година на територията на различни страни се провеждат работи по строителството и изучаването на пирамиди с височина 11, 22 и 44 метра. За 11 месеца прилагане на ефекта на формата на пирамидата в редица затвори (с помощта на разположени около тях кристали, обработени в пирамида) в пъти е намаляло нарушаването на режима, смъртността сред затворниците, изчезнали са тежките престъпления в затвори с общ брой на осъдените 5,000 души.

Най-значими области на приложение на пирамидите са привеждане в хармонично състояние на повърхностния слой на Земята; увеличаване сигурността на заравянето на ядрени, химически, бактериологически и други отпадъци; повишаването нивото на адаптация на човека към условията на околната среда; решаване на проблеми на екологията чрез оздравяване на водоеми, гори, полета, паркове и пр.; повишаване на добива на селскостопанска продукция; подобряване качеството на хранителните продукти, напитките и лекарствените препарати; профилактика и лечение; решение на проблеми на енергоинформационната защита; информационно въздействие на околната среда чрез акумулация на информация във водните потоци (реките) и т.н.

Интересен факт е, че най-големият интерес към пирамидите е отбелязан в края на 80-те години на миналия век. Ако си спомняте, 1987-1989 г. бяха знаменити с „вълната“ от нашествия на НЛО. Началото на 2000 г. беше ознаменувана с нови масови наблюдения на всякакви извънземни и доморасли странности по целия свят. И отново се възроди интересът към пирамидите.

 

Стъпаловидна пирамида край град Сакара

Многоъгълна пирамида в Дахшур

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Загадки

Светилище в Странджа гони слепота и безплодие

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Елена Димитрова, „Стандарт нюз“

В най-непристъпните дебри на Странджа е скътано магическо място, което хората почитат от незапомнени времена. Наричат го със странното и тайнствено име Индипасха. Древното оброчище сякаш е от паралелна реалност и „виси“ заключено между небето и земята. Озовеш ли се на това място, космите по главата ти настръхват и добиваш усещане за нереалност. Обзема те страхопочитание, сякаш пред теб се разкрива Вселената. Мнозина са опитвали, но никой до днес не е разгадал магията на Индипасха.   

Никой не знае и откога съществува Индипасха, но се предполага, че светилището е било почитано още от древните траки, населявали преди хилядолетия тези земи. Индипасха се намира в труднодостъпната местност Айзмен дол, на няколко километра от обезлюденото село Сливарово. До него се стига по стария път, свързвал някога Малко Търново и Царево. Пътят до светилището е стръмен и труден и през насечения терен се стига само пеша. Върви се близо половин час през гората, а след това стръмна тясна пътечка води в дълбок дол, където е скрита Индипасха. Мястото прилича на олтар на боговете.

То не е свързано с почит към определен светец, но хората се прекланят пред извора, скалите и вековните дървета, които го обграждат като пред божество. То представлява висока скала, на места обрасла с мъхове, от която висят живи лиани. В подножието на камъка блика чудотворен извор с бистра планинска вода, която потича в малко поточе. Преданието разказва за нейната лековита сила. „Който пие от тази вода или се измие с нея, начаса оздравява. Слепи проглеждат, бездетни зачеват“, разказват старите хора в Странджа, които са закърмени с легендата за Индипасха. Има и друго поверие, според което трябва да оставиш там част от дрехата си, за да оставиш и с нея болестта. Но не се оставя всяка дреха, а само тази, която е покривала болежката. Затова клоните на дърветата са отрупани с всевъзможни одежди – от чорапи и шалове до пуловери и бельо. Те трябва да висят във въздуха – там, в нищото, между небето и земята, където болестта ще остане като в капан. Хиляди са хората, които идват тук всяка година, за да се поклонят и да търсят изцеление. И всеки, след като пие от лековития извор, оставя  по нещо от себе си с вярата, че по този начин се разделя и с болестта си. Местни хора разказват, че въздействието на магическото място било толкова силно, че на връщане по стръмния склон и най-старите подтичвали, дори забравили долу бастуните си. Някои вземат със себе си малко камъче от поточето, което носят като талисман за здраве.

Точно преди Великден непристъпната местност се изпълва с народ. Поклонници от близо и далеч се събират в дните преди Възкресение да се помолят и да запалят свещ пред природния олтар. Казват, че тогава водата е най-лековита и силата на Индипасха най-голяма. „Поповете казват да не ходим. Грях било. Езическо било това нещо, не христянско. Така казват. Но никой не ги слуша. Вярата е една и Бог е един – само го наричат с различни имена“, простичко обясняват сливаровци и на ухо подшушват за големците, които идвали всяка година тук. Още помнят как преди повече от 16 години в Индипасха пристигнала и тогавашният посланик на САЩ Ейвис Боулън. Изисканата дама захвърлила токчетата и катерила стръмните склонове, само и само да се добере до древното светилище. Дали заради проблем със здравето или пък от чисто любопитство, местните така и не разбрали. Човекът, който я водил, обаче после разказал, че посланик Боулън пила вода от извора, запалила свещ и дълго мълчала, замаяна от чудото на Индипасха.

Макар и с чисто езически корен, древното светилище днес представлява смесица от различни религии. В подножието на скалата поклонници са направили импровизиран параклис с икони, кандило и недогорели свещи. „Тук идват всякакви хора – и православни, и католици, и мюсюлмани. Всеки се моли на своя си бог и не пречи на никого, защото тя – силата, е една за всички“, разказват старците в Сливарово.

Тук няма човек, който да не знае легендата за Индипасха, предавана от поколение на поколение. Тя разказва как хората са открили необичайната сила на Идипасха и лечебната мощ на извора, а след това изгубили знанието си. Преоткрили го отново с помощта на сляп бивол. Случило се преди много векове. Животното служило на стопаните си дълги години, но остаряло и ослепяло. Те не искали да умъртвят остарялото животно, затова го пуснали на свобода в гората.

След няколко дни биволът се завърнал прогледнал. Тогава стопанинът му го пуснал пак на свобода, но тръгнал подире му, за да разбули мистерията. Биволът го отвел до скали, в чиято основа се процеждала вода. От тогава всички в Странджа вярват, че от Индипасха блика жива вода, която има силата да лекува дори и нелечими болести. 

Тайнственото оброчище край Сливарово не е единственото магическо място. Наблизо има и друго подобно, което хората тачат като Храма на света Марина, макар че храм всъщност няма. Святото място се намира в пещера. От свода се стичат капки вода, които местните пълнят за здраве. В пещерата, върху каменна скала местните са изградили малък параклис, пред който отдават почит на светицата. Св. Марина е живяла през III век. Още като дете приема християнската вяра. Поразен от красотата й, знатен турчин я иска за жена. Тя е едва на 16 години. Моят единствен жених е Христос, отговаря момичето. За тази си смелост е подложена на жестоки мъчения, горят я на огън, хвърлят я във вода, а накрая я посичат с меч. Хората обаче смятат, че с молитвите си към Бога тя е победила дявола. Светицата е на особена почит в Странджа. Тя идва в сънищата на вярващите, пророкува и дава съвети как да спасят себе си и другите от болести и нещастия. Друг път им поръчвала какво трябва да направят и те я слушат.

Една от заръките на света Марина била да й направят параклис в пещерата. И те го сторили начаса. Никой не питал как и защо. И ако всичко това ви звучи налудничаво, то е защото вероятно никога не сте били в Странджа. Там всичко е пропито с някаква тайнствена мистичност и дори реалността е изтъкана от легенди.

 

Между реликвите на импровизирания олтар могат да се видят и абсурдни вещи от бита – шнола за коса, фуния за преливане на вода, чаши, гривнички от мъниста…

До оброчището се стига по екопътека

Висящи парцали – дрехи, оставяни от всеки, посетил мястото, се ветреят тук с години, докато природата не ги унищожи

На 10 километра от оброчището, недалеч от обезлюденото село Сливарево, се намира Водицата – чешма, до която може да се отпочине и да се хапне

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Загадки

Смъртта на Горуня е загадка и до днес

публикувано

на

от

Виж цялата статия

С майка си

В 4 ч на 8 април 1965 година в апартамента на бул. ,,Димитър Благоев“ в София проехтява изстрел. Синът на Горуня – Виктор, открива баща си в спалнята с куршум в дясното слепоочие. Пистолетът ТТ стои върху гърдите му, а ръцете му са покрай тялото. Намерено е писмо: ,,След като подготви идейния разгром на партията, се започва физическата разправа с кадрите. Жив в ръцете на враговете на партията не съм свикнал да се предавам. Блокиран съм! Умирам, но не се предавам.“

Погребан през 1965 г. при строга охрана от милицията, пак със засилена охрана, Горуня е ексхумиран през 1990 г.  Какво са открили тогава разследващите, остава неизвестно, но през 1995 г. главният прокурор Иван Татарчев разпорежда допълнителна проверка на обстоятелствата около смъртта на Иван Тодоров. Загадка и до днес остава дали изобщо е направена проверка и какви са резултатите от нея. 

След разкриването на опита за преврат през 1965 г. 189 души са изключени от БКП във Врачанско като симпатизанти на Горуня, 250 са уволнени заради негативно отношение към Тодор Живков, разжалвани са 23 местни офицери и милиционери. Това поколение на репресирани от ДС или просто израснало със спомена за Горуня вече почти се е стопило. И така четвърт век след демократичните промени през 1989 г. все още няма еднозначен отговор на въпроса убит, самоубит или загинал по друга причина е първият поборник срещу едноличния режим на Тодор Живков – Иван Тодоров-Горуня.

Според съвременните критерии Горуня едва ли може да бъде наречен дисидент или демократ, защото каузата, за която е платил с живота си, е била за реабилитация на Сталин след неговото развенчаване от Хрушчов. Това не обичат да си припомнят редови партийци от Искърския край, пострадали в репресиите след разкриване на заговора. А за повечето съселяни на Горуня от Горна Кремена той е убит от хората на Живков. В този край се случиха и други странни неща. По времето на социализма, когато бе опасно да кажеш, че си от Горна Кремена, гробът на Иван Тодоров, който е и един от най-известните партизани някога във Врачанско, тайно бе поддържан и покрит с цветя. От години обаче рядко някой го навестява и той тъне в бурени. Младите не познават или не се интересуват от биографията на някогашния политкомисар на отряд ,,Гаврил Генов“.

В Горна Кремена и сега може да се чуе недоволство, че БСП не е дала еднозначна оценка за Горуня и не е ясно дали го приема, или отхвърля. ,,Цял живот съм патила от това, че ни дели една ограда с къщата на Горуня – казва 73-годишната Елена Драганова. – Познавах цялото семейство, споделяли сме много неща с майка му – баба Въта, и съпругата му Дена. Никога не съм вярвала в официалната версия, че Горуня се е самоубил.“

Според най-разпространената и поддържана от тогавашните власти теза, преди да бъде арестуван в утрото на 8 април 1965 г., Иван Тодоров написал прощално писмо и се прострелял в дясното слепоочие с личния пистолет. Първото съмнение изказва неговият ятак от партизанските години Петко Цонев. В книгата си ,,Кой уби Горуня“ той твърди, че Тодоров е бил жив след изстрела, но в линейката на път към болницата бил прободен с нож в гърдите от Мирчо Спасов.

Версията за рана на гърдите е потвърдена и от най-близките родственици на Горуня, дръзнали въпреки охраната да отворят ковчега малко преди погребението. В документалния фонд на Държавния архив във Враца липсват конкретни данни как е починал Иван Тодоров. В публикации се цитират близки на Горуня, но голяма част от спомените им са противоречиви. Според някои той слага край на живота си на 8 април 1965 г. след разговор с полк. Велчев, който го посещава в дома му в София. Разговорът се водел чрез размяна на бележки поради страх от подслушване. От тези записки става ясно, че заговорът е разкрит и положението на заговорниците се ,,усложнява и утежнява“.

Тезата за самоубийството без конкретни доказателства присъства и в документите на ДС след разгрома на групата. В тях се споменава и за самопризнанията на сестрата на Горуня – Николина Тошовска, която се отрича от твърдението, че брат й е бил убит и обявява неговото самоубийство. По спомени на дъщерята Цонка Леонкиева представители на ДС са принуждавали майка й да се откаже от брат си. Николина отказва, но е изключена от партията през 1967 г. и уволнена от работа. ,,Привечер на 8 април телефонът иззвъня и се обади секретарката на Горуня от ,,Напоителни системи“ – спомня си Цонка. – Тя ми каза, че вуйчо е убит. Отидох в софийския му апартамент, но там нямаше никого. Разбрах, че братовчед ми Виктор бил закаран на разпит в ДС. След това той не искаше нищо да ни каже.“

Според Петко Цонев, който най-задълбочено е разследвал смъртта на Горуня, опитни оперативни от ДС първо блокирали квартала, където живее Горуня, после прекъснали телефона му. Поставят дежурни групи от милицията, въоръжени постове, оперативни коли и камионетки с шофьори и наблюдател. Към 2-3 ч. през нощта на 8 април по указания на експерти в стаята на Горуня е вкарано упойващо средство, от което той заспива. Призори убийците влизат в спалнята и убиват Горуня, като го прострелват с
 неговия пистолет. ,,Страшни времена бяха тогава – спомня си 83-годишният дядо Петър Павлов от Горна Кремена. – Дебнене, гонения, бой в милицията. Искаха да изтрият от паметта на народа, че такъв човек е съществувал. А и аз бях от онези, дето тайно слагахме цветя на гроба на Горуня в тоталитарните времена. Виждал съм тялото на Горуня, преди да го затворят в ковчега, и изобщо не вярвам, че сам е посегнал на живота си.“

Че пратеният от София затворен ковчег е бил отварян от близките му, се потвърждава и от бившия окръжен шеф на милицията Иван Братинов. След разпити и натиск от страна на милицията на близките на Горуня било наредено да не споделят с никого какво са видели и да не оспорват официалната версия за смъртта му. От ДС се обаждат до Враца и Мездра, за да приберат тялото му с нареждане да го погребат без много шум. Милиция придружава пикапа със закования ковчег по пътя от София. Дават указания на тогавашния първи секретар на ОК на БКП във Враца Цветко Божков за забрана на масово посещение на погребението. Мълвата обаче се е разпространила и хора се стичат към Горна Кремена. По спомени на Цонка Ненова милиционери спирали автобусите, за да възпрат хората. Горна Кремена била завардена с постове на ДС. Но въпреки взетите мерки пак се стекли стотици хора. Присъствали негови другари, идват и ятаците му баба Мария и дядо Тодор от с. Тишевица с каруцата и венец. Баба Мария разказвала по-късно как Цветко Божков ходил при нея с подаръци – кожухче и транзистор, с уговорка да не отива на погребението. Мерките не дали резултат – краят на погребалната колона не се виждал, въпреки че гъмжало от хора на ДС.

,,В началото на май 1990 г. ме уведомиха за ексхумацията – спомня си бившата кметица на Горна Кремена Ефросина Фърцеловска. – Присъствах там служебно. Пристигнаха от София военни, прокурор и някакъв професор. Блокираха гробището, а могилата разкопаха няколко момчета. Професорът започна да слага костите в черен чувал, но аз направих скандал, защото предстоеше първият свободен митинг в селото и беше предвидено шествие до гроба на Горуня. Прокурорът дълго разговаря с някого по радиостанцията и накрая ми разпоредиха да намеря големи бели картони и телена четка.“ Фърцеловска си спомня, че на извадения от почти изгнилия ковчег череп на Горуня имало 2 дупки. И според нея изходната, а не входната дупка била на дясното слепоочие. Иван Тодоров не бил левак и едва ли сам се е застрелял по този странен начин, заключава тя.

Валери Ведов

 

Писмото, за което тогавашната милиция настоява, че е написано малко преди да се самоубие

Смъртният му акт

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada

Предишна публикация:
ОТ РЕДАКТОРА: Публиката в играта на политика

Политиката е мръсна игра, но с правила. Резултатът би трябвало да е някакво облагодетелстване на участниците в нея и ползи...

Затвори