Тайпе, столицата на Тайван

Да си създадеш държава в наши дни е фасулска работа, макар на пръв поглед да изглежда, че е лукс, който не всеки може да си позволи. Цели три глави от устава на ООН - 11-а, 12-а и 13-а, са посветени на правото на самоопределение на народите. Но още толкова текст в същия устав защитава и ненарушимостта на вече съществуващите граници. Някъде на ръба между тези два принципа великите сили винаги са намирали пролука да дадат шанс на една държава да съществува или да откажат това право на друга. Тази двуличност е положила основите на самата ООН, когато едва две години след появата си през 1945 г. световната организация е призвана да покаже отношение към две току-що създаващи се държави: Израел и Палестина. На книга и пред двете е дадена зелена светлина, на практика историята с палестинците я знае всеки.

През годините ООН неведнъж се е проявявала като майка за едни и мащеха за други. Много африкански народи, познаващи само племенното битие, почти насила бяха организирани в държави. Същевременно цели нации - като кюрдите, баските и още куп други народи, и до днес се лутат между примирението и бунта в търсене на своето право. Но въпреки ООН и другите международни организации, призвани да пазят статуквото, в десетилетията след Втората световна война в света са се появили близо 30 непризнати или полупризнати страни. Независимостта на голяма част от тях е продължила само броени години, например Република Крим. Тя бе суверенна държава точно два дни, колкото да се отцепи от Украйна и да я ,,лапне" Русия. Други девет обаче са оцелели до днес. Процесът продължава с пълна сила, а покрай събитията в Украйна нищо чудно, докато четете този текст, да са се появили и още. Само в понеделник на тази седмица в Донецк и в Харков бяха провъзгласени поредните независими ,,народни републики". Колко ще просъществуват е неясно. Много от самообявилите се за държави въобще не се интересуват, че никой не ги брои за такива - това ни най-малко не им пречи да си живеят свой живот. Някои като 

Тайван 

дори са оазиси на демокрацията в континент, където диктатурите са по на мода, при това ползващи се със световно признание. Островът обаче няма този късмет - дипломатически отношения с него поддържат едва една шепа страни, при това едни от най-невзрачните в света. Което е твърде лицемерно, защото Тайван има много повече причини от едно Косово например да е горда независима страна. Но бунтовната сръбска провинция, която при това има твърде кратък стаж на държава в сравнение с Тайван, вече си осигури широко признание. Дърпат се единствено Русия и няколко нейни сателита.

Впрочем случаят с Косово много напомня именно историята с държавността на Тайван. И двете страни се простират върху малки територии, към които имат претенции техни по-големи съседи. Китай никога не е признавал остров Тайван и прилежащите му няколко по-малки острова за нещо по-различно от своя провинция. Точно както и Сърбия се отнася към Косово. Тайван се появява на световната сцена в момент, когато Китай е обрулен от гражданската война и е твърде слаб политически и икономически, за да оказва каквото и да е влияние по света и да попречи на независимостта му. Косово се отцепва от също толкова съсипаната икономически от войните в бивша Югославия и от бомбите на НАТО Сърбия, чиято политическа класа все още стои твърде нестабилно на световната сцена и няма как да се противопостави на новата държава. Но най-характерната прилика между двете страни е в отношението към тях на големия брат САЩ.

Тайван е създаден през 1949 г. от националисти, привърженици на лидера си Чан Кайши, подгонени от завзелите в Континентален Китай властта комунисти на Мао Дзедун. Още от първите си дни Тайван се превръща в галеник на САЩ, които успяват да наложат новата държава на световната сцена точно както американците направиха в последните години и по отношение на Косово. Първоначално Тайван не само е част от ООН, но и почти целият свят, без СССР и сателитите му, поддържа дипломатически отношения с него, игнорирайки Континентален Китай. Косово може и да не се дореди скоро до членство в ООН, но дипломатическото му признаване от повечето съюзници на САЩ бе лесно уредено. Възприемането на Тайван в света обаче винаги е било в огромна зависимост от ситуацията в Континентален Китай. През 1971 г., когато Мао вече се чувства достатъчно силен, а и позатопля отношенията си със САЩ, Тайван е набързо изгонен от ООН, а мястото му заема Континентален Китай. Повечето страни моментално късат дипломатически отношения с Тайван и пренасят посолствата си от неговата столица Тайпе в Пекин. Дали подобни събития очакват в бъдеще и Косово, ако Сърбия успее да засили влиянието си и дипломацията й стане по-убедителна? Едва ли...

Към днешна дата Тайван е признат само от 24 малки и далечни държавици като Сао Томе и Принсипи, Буркина Фасо, Гамбия и др. Единствената по-влиятелна сред тях е Ватиканът. В тази група за кратко в средата на 90-те се бе наредила и Македония, подмамена от обещания за милиарди долари инвестиции, които Тайван така и не направи. Този дипломатически флирт продължи 3 години и сега македонците отново са приятели на Континентален Китай. Характерно за Тайван е, че там действащи държавни глави никога не смеят да ходят от страх да не разсърдят Китай. Те се сещат за острова чак когато напуснат политиката. Бившият BG президент Желю Желев не изостана от тази традиция. ,,Трябва да сме с Тайван, защото там има демокрация, а не с Китай", заяви той преди време, но след като вече бе сдал президентските си пълномощия. В Тайпе той представи китайски превод на книгата си ,,Фашизмът". Подобно изявление обаче Желев не бе чут да прави нито веднъж, докато бе на власт.

Освен Тайван има само още две страни, които минават за полупризнати. Едната дори разполага със свои посолства по света. 

Палестина

която официално се води автономна територия в Израел, има мисия и в България. Някога комунистическа България подкрепяше ,,справедливата борба на братския палестински народ под ръководството на Ясер Арафат" (цитът е от тогавашната лексика). Поради тази причина в средата на 80-те София гостоприемно позволи на Организацията за освобождение на Палестина, чийто лидер бе Арафат, да открие свое представителство на ул. ,,Джеймс Баучер". В началото на 90-те табелите му бяха подменени, а на новите вече пишеше ,,посолство". Палестина всъщност и в прекия смисъл на думата е била братска за българите страна. В продължение на почти 4 века българи и палестинци са споделяли обща държава - Османската империя. През 1917 г. територията й попада в ръцете на Великобритания. Изтеглянето на англичаните през 1947 г. така и не води до свобода. Споменатото по-горе решение на ООН си остава на книга, Палестина се превръща в част от новосъздадената държава Израел, а до 1978 г. светът напълно забравя за палестинците. Тогава е подписано първото мирно споразумение между Израел и арабска държава. Договорът с Египет има и клауза, изискваща да се даде автономия на Палестина. Това обаче е направено чак през 1993 г.

В момента Палестина е територия, потопена във вътрешни конфликти между светския елит, обединен около партията ,,Фатах", от която е и законно избраният президент Махмуд Абас, и ислямските фундаменталисти от ,,Хамас".

В Африка пък съществува държава, която според ООН има все още колониален статут, но пък независимостта й е призната от 14 страни. Същевременно територията й е окупирана от Мароко.

Сахарската арабска демократична република

е провъзгласена през 1976 г. върху пустиня в северозападната част на Черния континент, отбелязвана в атласите като Западна Сахара. Това се случва само година след като испанските окупатори се оттеглят от тези земи. Те обаче предвидливо разделят територията на две и предават управлението им на Мавритания и Мароко. Това води до избухването на партизанска война, оглавена от Фронта за освобождение на Сегиет ел Хамра и Рио де Оро, придобил световна известност под името ПОЛИСАРИО. През 1979 г. Мавритания доброволно предава своята част от Западна Сахара на Мароко и така практически кралството слага ръка върху почти цялата територия на новата държава. Въпреки това през 1987 г. 69 държави признават независимостта на Сахарската република. Почти като в случая с Китай и Тайван мароканската дипломация успява да постигне успех и впоследствие много от тях отменят признаването. Други 12 пък решават да замразят отношенията си с новата държава, без да ги прекъсват напълно. Най-удивителното е, че Сахарската република е приета за пълноправен член на Африканския съюз (организация, създадена по подобие на ЕС), в който членува и самото Мароко и който доскоро се намираше под силното влияние на Либия. Докато там все още жив бе Муамар Кадафи. 

Освен споменатия остров Тайван в света има още две държави, признати рехаво - Абхазия и Южна Осетия. През 2008 година те придобиха независимост с руската армия начело. Москва нападна Грузия, окупира двете територии, организира ги в самостоятелни държави и започна кампания за признаването им. На нея откликнаха само Венецуела и Никарагуа. Дори близкият съюзник на Русия - послушният диктатор на Беларус Александър Лукашенко, се дръпна и до днес отказва да ги признае. Съществува и още един тип държава, която пък е призната само от една страна - Турция, защото тя я е и създала -

Севернокипърската турска република

Тя обхваща едва 3,355 кв.км в северната част на едноименния остров. До 1960 г. целият Кипър е окупиран от Великобритания. След като получава независимост, новата държава приема конституция, даваща равни права на двете основни общности на острова - гърци и турци. Те имат гарантирани места в парламента, както и в правителството. Самата Великобритания заедно с Турция и Гърция пък стават гаранти за стабилното съществуване на страната. Стабилността обаче трае едва три години. От 1963 г. островът става арена на нестабилно управление и постоянни конфликти между двете общности. През 1974 г. привърженици на обединението с Гърция, увлечени от заразителния пример на управляващата хунта в Гърция, извършват преврат и свалят от власт законно избрания президент Макариос. За да осуети присъединяването на острова към Гърция, позовавайки се на правото си на гарант, турската армия извършва десант в Кипър и възстановява законното правителство. Година по-късно Турция предлага на острова да се създаде нова федеративна държава, съставена от две самоуправляващи се автономии. Въпреки че ООН, а и самите кипърски гърци се противопоставят на това, Турция ги поставя пред свършен факт, като набързо сформира Севернокипърска турска федеративна република. Нейните лидери и правителството на Кипър преговарят безплодно още осем години, преди през 1983 г. да обявят независимост. Този акт си остава непризнат от целия останал свят и до днес. Официално приет в ООН продължава да е Кипър, обединяващ гръцката част от острова. Последният опит за обединение бе направен през 2004 г. под силния натиск на ЕС и ООН. Преди Кипър да бъде приет в ЕС, гръцката и турската част на острова бяха призвани да приемат на референдум нов мирен план. Турците гласуваха ,,за", но гърците го отхвърлиха. Така в ЕС в момента членува само гръцки Кипър. Самото създаване на държавност на този остров бе поредният принос на великите сили към любимия им специалитет: един народ в две държави.

Само на Балканите вече има няколко такива образувания, родени все в мозъчните тръстове на САЩ, Великобритания и Русия: Сърбия и Република Сръбска в Босна, Република Хърватия и Хърватско-мюсюлманската федерация в Босна, Албания и Косово, Румъния и Молдова, България и Македония, Унгария и Войводина в Сърбия.

Разпадането пък на СССР в началото на 90-те роди много нови държави, но не на всички бе писано да се радват на признание. Най-екзотичната сред тях е

Република Приднестровие

Тя е създадена от руснаци и украинци върху малка територия на левия бряг на река Днестър, откъдето идва и името й. Хора, които са я посещавали, разказват, че там комунизмът и порядките му въобще не са си отивали. Обръщението и днес си е все същото както някога: другарю. Чужденци трудно биват допускани, също толкова трудно е и за жител на Приднестровието да отиде в чужбина. Макар и официално да е част от Молдова, тази територия обяви независимост през 1990 г. заради опасения, че молдовците може да се обединят с Румъния. След кратък въоръжен конфликт Молдова и Приднестровието приеха умиротворители от ОССЕ. Бе очертана и граница с три ГКПП-та, която си съществува и до днес. Сега покрай имперското възраждане на Русия приднестровците силно се надяват Владимир Путин да ги окупира, както направи с Крим. А и той, изглежда, крои подобни планове...

Но историята е пълна с изненади. Докато насочва армията си на Запад - към Украйна и Приднестровието си, Русия може да се окаже сюрпризирана на собствена територия - в самата нея живеят над 50 националности, много от които чакат сгоден момент, за да се отскубнат от горещата й прегръдка.