сн. Wikipedia

Поетът Никола Вапцаров (1909-1942) по всяка вероятност не е бил истински революционер, а сам е държал да го смятат за такъв. Затова е станал изкупителна жертва, която комунистите са искали да имат, и после, след като заграбват властта, „осребряват" доста добре. Това твърди новият документален филм „Осем разказа за един романтичен разстрел", който снима в момента режисьорът  Костадин Бонев по сценарий на Ивайла Александрова. Оператор е Константин Занков. Макар и в миналото да са правени филми за Вапцаров (всички до един заснети по времето на социализма), за пръв път сега ще бъдат извадени на бял свят невероятни открития. Авторите на филма са се добрали до архиви и разкази, според които Вапцаров чисто и просто е бил хвърлен в устата на властите от уж бойните си другари и оставен на произвола на съдбата.

Поетът е бил вербуван за нелегална дейност през 30-те години от Антон Югов (1904-1991 - член на Политбюро на ЦК на БКП и министър-председател преди Тодор Живков да го отстрани), Иван Масларов (1912-1992), съден е заедно с тях и с Трайчо Костов (1897-1949) и Цола Драгойчева (1898-1993 - дългогодишен член на Политбюро на ЦК на БКП). Но всички без поета остават живи. „Поразително е, че на съдебния процес срещу ЦК на БКП през 1942 г. се говори за Вапцаров и останалите, а в йерархията той не е бил най-важният. Всички без него си служат с измислени имена и тайни квартири, а той не използва псевдонима си и дава достъп до своята квартира. Така изглежда

най-лесно поетът да бъде заловен

от полицията", разказва режисьорът.

Изследваните сега архиви сочат, че всъщност той е осъден само на базата на самопризнанието му и на намерената у него голяма сума долари. По това време (началото на Втората световна война) в България реално не е имало никаква нелегална конспиративна дейност, макар комунистическите историографи да твърдяха обратното. Съпротивата е била измислена едва след като БКП заграбва властта, и то по идея на съветските им другари. Целта е било да се покаже как героичната партия се кани да управлява дълго и защо тя не възнамерява да дели властта с друг - защото тя единствена се е борила с кръв срещу враговете. Според Бонев цялата  нелегална дейност на Вапцаров се е състояла в две пътувания до Варна, за да предаде съобщения, и в скриването на два пистолета, за които не се знае читави ли са били, стреляно ли е с тях. Но е сигурно, че поетът не ги е използвал.

„Вапцаров няма реална подривна дейност, както и никой от групата. Всички са говорили бомбастични неща, но не са вършили нищо. Една-две акции е вършил само Павел Шатев, който

след идването на комунистите става министър

в новооснованата Република Македония, част от Югославия. Архивите на Коминтерна също свидетелстват за големи разминавания - ярък пример са телеграмите на Георги Димитров и отговорите, които му изпращат. Той напуска България през 1923 г. и не е знаел нищо за страната през 1942 г.", разказва режисьорът.

Въпросните телеграми показват абсолютната некомпетентност на „вожда и учителя на българския народ", както комунистите и наследниците им от БСП до днес титулуват Димитров. Той например призовава за напълно неосъществими действия в една добре организирана държава, с железен ред в армията, каквато по това време е България: "Влизайте в казармите сред войниците, убеждавайте ги да стават сътрудници на компартията, взимайте оръжие..." Още по-смешни са отговорите до него, че всичко е изпълнено, има разложение в армията и т.н. Типично бюрократично поведение, което още тогава, преди БКП да извърши преврата и да завладее България, подсказва що за партия е това. Но пък срещу отговорите, идващи от България, Димитров, който е със статут на политически емигрант в СССР, получава от Сталин вила и автомобил, а съветският диктатор го дава за пример и го издига в йерархията на Коминтерна. Куриозното е, че телеграмите продължават и след ареста на Никола Вапцаров - изпраща ги Антон Иванов, активист на БКП.

След 9 септември комунистите разиграват дори театър с Вапцаров. Извикани са прокурорът, съдията, вещите лица и адвокатите, участвали в първия процес срещу поета през 1941 г., когато той е оправдан и осъден само на интерниране в Годеч. Пред многобройна публика престарелите юристи трябва да пресъздадат цялото съдебно дело, но с реплики, които партията им е разрешила да казват. Очевидци описват как полусляп, прокурорът по делото едва стои на краката си, докато участва в този цирк. Нямало е как да не се съгласи, защото едва се е разминал с присъда от Народния съд и макар вече тежко болен, се е страхувал да не му изфабрикуват някакво ново дело.

Според Костадин Бонев филмът представя истинската картина на съпротивата в първите години на Втората световна война и митовете за нея, родени след 9 септември 1944 г. За авторите на лентата

Никола Вапцаров е бил един неудовлетворен и неразбран поет

Искал е хората, с които се е чувствал съпричастен, да харесват поезията му. Но те чисто и просто не са били на интелектуалното му ниво, за да я разбират. Критикът комунист Тодор Павлов примерно дълго е обещавал да напише рецензия за „Моторни песни" - единствената стихосбирка на Вапцаров, но не е написал, защото не е разбирал стиховете. „Комунистическата критика не е четяла модерна европейска и световна поезия, затова не е можела да съизмери с нея поезията на Вапцаров и да я оцени", коментира Бонев.

Снимките за филма са във Варна, Банско, София, ще има и в Македония - ако стигнат парите. Екипът е искал да снима и в Москва, но средствата не стигнали. Във Варна камерата е била във Военноморския музей. В София кадрите са от бившата дирекция на полицията на „Лъвов мост" и къщата-музей на Вапцаров. За режисьора Бонев най-важни обаче са разговорите с хора, които имат какво да кажат за онова време - 1941 - 1942 г., макар че вече са на преклонна възраст. „Основното във филма са тези разкази. Затова и заглавието е такова - осем истории, които вътрешно са обединени само от връзката с Вапцаров и процеса, макар че са разказани от хора, които може да не се познават, описва Бонев. - Някои във Варна сами ме търсят - колекционери, които предоставят непубликувани снимки, документи, дори филмови кадри." Племенницата на поета Мая Вапцарова също е обещала съдействие. В Банско обаче интересът на екипа е насочен към местната

евангелска църква, където Вапцаров като дете е пеел

в неделя, имал е и любими псалми. Баща му е бил много против това занимание, защото е развивало вродената чувствителност на момчето, а той е искал синът му да израсне като суров и непреклонен човек. Затова го е накарал да се запише във Военноморското училище. Напук на описанията от времето на комунизма заниманията сред „морето и машините" никак не са допадали на Вапцаров - не е бил добър ученик освен по литература, както разказват и учителите му.

Филмът ще е готов до края на тази година, а премиерата му се очаква през март 2013 г. Костадин Бонев е автор на още много качествени документални филми, както и на игралните: „Подгряване на вчерашния обяд" (2002) и „Военен кореспондент" (2008). Носител е на награди от Берлин, Мюнхен и Москва, както и от фестивалите на българското документално и игрално кино. Два пъти е получавал годишната награда за най-добър режисьор на Съюза на българските филмови дейци.