Дарение от 300,000 златни лева, платени от родолюбив българин на двама католически свещеници, за да лобират в полза на Родината, става причина България да не бъде разпокъсана след края на Първата световна война.

Тази заслуга се приписва на габровеца Пенчо Семов, необикновена личност, който заради огромната си благотворителна дейност си спечелва прозвището Българския Рокфелер, пише в своя статия „168 часа“.

След края на Първата световна война, през 1919 г., се подготвя подписването на мирен договор. Слабостта на победена България се използва безмилостно от нейните съседи.

Претенциите им са толкова големи, че поставят под въпрос самото съществуване на българската държава.

В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата.

През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България.

Така бихме загубили обща площ над 13,000 кв. км, която включва градовете Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич, и население от половин милион души.


В крайна сметка на 27 ноември е подписан Ньойският договор, който безмилостно разпокъсва българското етническо землище. Въпреки че САЩ се противопоставят на такова отмъстително третиране на победените, опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война, никой не ги чува. България завинаги губи беломорския си излаз, румънската окупация на Добруджа е потвърдена, Македония също остава под чужда власт, а Западните покрайнини са погълнати от Кралството на сърби, хървати и словенци. Но все пак старите граници от преди Балканските войни остават непокътнати. Голяма заслуга за това има предприемачът Пенчо Семов.

„Пенчо Семов е един от най-големите благодетели на България

и затова заслужено го наричат Българския Рокфелер – разказва роденият в Габрово писател Христо Стоянов. – През 1919 г., преди подписването на Ньойския договор, именно той дава на двама католически свещеници 300,000 златни лева, за да лобират за целостта на България, да не се откъсват парчета от територията ни. Този човек, като че ли е работил само за другите. Прави дори почивни станции за работниците си – нещо много рядко за онези години.

Малцина знаят и за една много показателна случка. Веднъж един негов работник, младоженец, отишъл при него и го помолил да му даде пари назаем, да си построи къща. „След две години ще върна парите“, казал. Дал му и къщата била построена. След две години работникът отишъл пак при него: „Господин Семов, много ви благодаря, ето ви парите, които взех назаем.“ Пенчо Семов взема парите, преброил ги и му ги върнал с думите: „На мене ми стига, че си честен. Сега ти трябват пари за обзавеждане – задръж ги“.

„Аз се родих беден и цял живот творих, борих се и победих. Моето дело е налице. Аз бях социален, без да бях социалист. Богат съм, без да съм егоист. Работих вдъхновено, без да бях поет.“ Това е оценката, която дава сам за себе си габровският фабрикант.

Той е роден на 8 октомври 1873 г. в габровското село Цвятковци. Първороден син е на Иван и Бона Семови. До 11-годишна възраст живее в родното си село. За първи път идва в Габрово през 1882 г. Имал интерес към изучаване на езици и говорел турски, руски и френски. През 1898 г. се венчава с Аница Гъдева Талева, а след смъртта й се жени през 1902 г. за Радка Николова Патева.

От 1903 г. започва да се занимава с производството на прежди, гайтани, аби, платове, фланели, пояси и др. През 1905 г. с помощта на баща си и брат си основава фабрика за производство на прежди и плетива „Иван Семов и синове“.

Създава си авторитет в деловите среди и става инициатор и акционер в 28 акционерни дружества в цяла България – от София през Габрово до Варна.

Изключително инициативен, особено далновиден,

той се издига до един от най-големите индустриалци в страната.

От 1917 г. е председател на управителния съвет на вълненотекстилната фабрика „Успех“ в Габрово. Синдик и акционер е и на памукотекстилната фабрика „Принц Кирил“, негова собственост са фабриките „Вилата“ и „Иван Семов“ в Габрово. От 2 април 1933 г. до 11 януари 1935 г. е председател на Българското търговско параходно дружество във Варна. За да остави следа в това си участие и да сбъдне детската си мечта да има кораб, поръчва на арх. Никола Гръблев да построи в околността на Габрово сграда във формата на параход – едно от „чудесата“ на града.

Поставил огромни средства под свое ръководство – сумата на крайните активи по баланси на акционерните дружества, в които участва, е 1,082,582,000 лева. Благотворителната му дейност е пословична.


Построява училище в родното си село Цвятковци. Купува казиното „Бузлуджа“ и го превръща в дом на женското дружество „Майчина грижа“. Открива в него кино, създава стопанско училище „Хаджи Радка Пенчо-Семова“. През 1928 г. създава собствена фондация „Пенчо Семов“, на която прехвърля част от имотите си. Разгръща широка благотворителна дейност – създаването на санаториуми, старопиталища, училища и дарения в парични средства.

Оказва се, че съгражданите на благодетеля помнят и други негови заслуги.
„В Габрово се носи слух, но няма запазени документи, с които да се удостовери, че дори по време на Втората световна война Пенчо Семов е влязъл в лични преговори с Чърчил градът да не бъде бомбардиран. Разбира се, той е имал фабрики, а оттам и личен интерес, но не е само заради това, той просто е бил такъв човек.“ Според изследователите на живота на Семов

личните му дарения възлизат на около 50 милиона лева,

а направените чрез фондацията му са за над 200 милиона лева. За социално-благотворителната си дейност през 1936 г. Пенчо Семов е наречен в централния печат Българския Рокфелер, а професор Дмитрие Антич от Белградския университет го определя като най-социалния индустриалец на Балканите.

Самият той няма деца, но има осиновен син. Умира през 1945 г. и завещава всичко на фондацията, която носи неговото име. Посмъртната му воля не е изпълнена, заради „народната власт“, която през 1947 г. конфискува предприятията, имотите и средствата, събирани през целия му живот.