Елица Димова

„Ивац войвода" е нашата улица в София, на която има къщи и играят деца. Така започва виртуалната история на малката фейсбук страничка на още по-малката тиха уличка, свита между парка на Военната академия и ул. „Цар Иван Асен ІІ" в столицата - „Ивац войвода".

Защо пък точно тази улица - ще каже някой? С какво е по-различна, кой живее там... Хайде пак отначало: „...на която има къщи и играят деца..." Закачката настрана, но взирайки се в снимките на щастливи деца, скачащи на дама и ластик на улицата, в лицата на бабите, които подпират оградите на къщите, и на големите, които си помагат дружно... сам разбираш, че днес улици като малката „Ивац войвода" в големия задъхан град не могат дори да се броят на пръсти. Те са застрашен вид.

Макар поредният жегав юлски ден да е към своя залез, още усещаш асфалта като жив под краката си. Трудно се диша по „Ивац войвода", но мисълта да си откраднеш миг оттук е по-силна от всеки температурен рекорд, с който ще започне и днешната новинарска емисия. На „сборния пункт" в далечината две усмихнати физиономии вече изпращат деня с бира в ръка, а леля Танче от двора зад тях разхлажда бъбривците с маркуч в ръка и пита любезно: Искате ли и вас да пръсна малко? И още преди да е чула отговор, усещаме ледените капки по кожата си...

Оказва се, че тук е малкият „Ивац", а по-надолу, след ъгъла - другият „Ивац". Така са поделили и без това малката уличка местните, а разликата между двата „Ивац"-а е очевидна. „Тука е по-яваш и е пълно с деца - винаги е било така, а на горния „Ивац" е тихо и пусто. Страшно ценя това място, защото все още всички се познаваме. Пък и лесно приобщаваме новодошлите", усмихва се Иво Стаменов. Преди две години, заседнал пред компютъра сред куп задачи, решава за разтуха да създаде страницата „Улица Ивац войвода". „Направих я, защото искам да сме си близки - за да се пазят стари снимки и спомени за хората наоколо. И защото днешните снимки след години ще остареят и ще радват други като нас. Направих я, защото... абе, щото е кеф", допълва Иво и маха с ръка на поредния съсед.

Днес във фейсбук страницата са всички - млади, стари, някогашни черно-бели ивацковци и още много от непроходилите им наследници. И улицата си е все същата - все същите къщи - е, малко попораснали, но устояли на бурното застрояване с едри кооперации, пълни с анонимни граждани и никнещи гаражи вместо плодни дръвчета.

„Много е мило, когато някой разрови домашните архиви и пусне снимка от времето, когато е направил първите си крачки по „Ивац войвода", споделя и Тамара - музикант и преподавател в музикалното училище и музикалната академия. Тя обаче е чужденка. Така я определя Иво, нищо че вече петнайсет години отглежда трите си деца наоколо. „Идвам от съседната улица - пак войвода, но не като Самуиловия Ивац, и там наистина е чужбина за нас. Нашият Ивац е от тук до ей там. През всички години компаниите се нижат покрай децата и вече отгледахме три поколения. Това му е най-хубавото - рядко минават коли, има много деца и ние се суетим, сближаваме и вълнуваме около тях. Присламчват се и зажаднели за нормално човешко общуване хора от съседни улици, пречупват се да седнат с нас на бордюра и най-големите тежкари от района. Дори да ти е криво, самотно, уморено от поредния работен ден, тук винаги знаеш, че ще намериш компания на „сборния пункт" пред двора на леля Танче. Всъщност търсили сме и други места за сядане, но това наистина е най-удобната ограда, доказала се през годините", смее се Тамара.

Леля Танче пък нито знае какво е фейсбук, нито че вече 103 души всеки ден си пъхат виртуално носа в живота на нейния роден „Ивац войвода". Но пък отлично помни времето, когато първите ивацковци газят в кал до колена. „Знаеш ли кога съм родена? - пита приповдигнато възрастната жена. - В първата третина на ХХ век!"

Някъде през 30-те? „Точно през 1933 година - отвръща леля Танче. - Тогава улицата беше кална, нямаше асфалт, а когато дядо ми е строил тая къща през 1923 г., водата, като тръгне оттук, е слизала право долу до реката (на бул. „Христо и Евлоги Георгиеви"). Първите къщи са били на Деливанови, на бате Ваньо и на Муци Цекова...", реди от градината живата памет на ул. „Ивац войвода" и се тюхка, че жегата съвсем е изгорила цветята.

На метри от напуканата й къща е затвореният гараж на бай Антон. Него вече го няма, но любовта, с която разказват всички за зевзека, помага да си го представиш съвсем ясно. „Беше железар, прекарваше си времето в гаража. Страшен чешит - усмихва се Иво. - Вътре беше пълно с менгемета, флексове, електрожени и любим за всеки подрастващ ивацковец от моето поколение беше мигът, в който бай Антон ще си уцели някой пръст с чука. Леле, какви думи се изсипваха отвътре... Веднъж пък дойдоха да го агитират някакви момченца с костюмчета, вратовръзки и книжки от „ония" църкви. Намърдаха се в гаража и само след няколко минути видяхме как летят вратовръзки и чанти, а бай Антон ги погнал с едно желязо и псува подире им. Замина си милият, но беше много готин. Беше изобретил един гигантски чушкопек на дърва - заварил много железа, покрай които минава огънят и пече по 10-15 чушки накуп. Когато почина, жена му ме пита - искаш ли му менгемето? Е, как да не го искам - това е история... Класика си беше бай Антон - идваше към 11 ч., сипваше по ракийка, правеше си печени чушчици с оцет и чесън и сядаше пред гаража..."

През годините на Иво му се наложило само веднъж за около година да се раздели с „Ивац войвода" и да заживее в блок. „Трябваше да занеса нещо в мазето, но нямаше крушки. Затова купих седем-осем крушки от магазина и ги смених. На другия ден в мазето пак тъмнина, ядосах се, признава си ентусиастът. - И на един картон 100/70 см написах: Кой идиот открадна крушките? След още един ден и плакатът замина..."

Днес не си представя живота на друго място, защото светът, който са създали и крепят с останалите, е нещо, което цени дори 14-годишната му дъщеря Калина. Тя е от третото поколение деца, израснали на улицата, без да има нужда да търси паркове и градинки или да гледа втренчено в телевизора с часове. Всяко дете от ул. „Ивац войвода" има дървена играчка, ръчно издялкана, сглобена и оформена от Иво Стаменов - същия чудак, който преди година-две привлече медийния интерес с играчките „Отто", вече известни като „Климбо". На последното му изобретение - дървена количка тип F1,

тук се радват не само малките, но и наборите му, а до идеята да прави бизнес с играчки се стигнало случайно. „Работих в радиото едно време, после бях озвучител в екипа на Андрей Баташов, занимавах се и стиймбилдинг, но кризата през 2008 г. си каза думата. Висях у дома пред компютъра с часове и превеждах инструкции за употреба на всевъзможни машинарии - от перални до трактори, а в почивката дялках камиончета. Откакто Калина се роди, й правя сам играчките и един приятел подхвърли идеята за бизнес... Когато завърших първия камион, си легнах и спах с него."

Днес играчките на Иво крадат от славата на Барби и компания повече навън, отколкото у нас, а мъжът със сръчните ръце измисля нови и нови в мазето на къщата си на „Ивац войвода". От симпатичната работилница, пълна със стари снимки и истории, поддържа и страницата на улицата. „Много е удобна тая група, защото, като дойдат дървата за зимата, само пускам едно съобщение и бригадата е събрана", смее се Иво, но фактът си е факт. И за дървата, и при ремонта на къщата му по времето на големите дъждове преди години в 3 ч. през нощта се събират помагачи да отводняват изкопаните дупки за бетон. „Беше страшно - точно когато започнахме да укрепваме къщата, всичко се обърка, но с приятели винаги има изход. На сутринта оградата на леля Танче беше накичена с мокри и кални гащи, панталони, блузи и обувки. Голям майтап! И не се наложи да моля никого за помощ да измием разлетия бетон по „Ивац" - докато се опомня, малки и големи извадиха метлите и маркучите..."

Със залеза на слънцето и движението по „Ивац войвода" се засилва. Съседи с пълни торби от близкото магазинче на леля Валя крачат забързано, няколко хлапета с водни пистолети тичат наоколо и даже баба Лили присяда на близкия балкон. „Ако не знаеш нещо за нашата улица, иди при леля Валя - тя знае всичко. Преди време именно от нея научих, че жена ми и дъщеря се прибират от Германия..." смее се Иво. И вади пожълтяла и прокъсана книга от библиотеката на дядо си със заглавие „Войводата Ивац". Изданието е от 1932 г. на Петър Карапетров, който пише: „Книгата „Войводата Ивац" е само картина от борбите на Западното царство с Василий българоубиец..."

„Не е много известен, но ние си го знаем добре...", допълва Тамара. Междувременно баба Лили наднича от балкона: „Абе, Иво, ти и читателска група ли водиш?"

„Не бе, лельо Лили, интервю за улицата давам..."

Старицата маха с ръка и се смее, а ние с Тамара и Иво се споглеждаме. Без думи разбираш какво имат тук, свито между две шумни преки, и какво губим ние, останалите, всеки ден в опит да изпреварим времето. „Традициите на ивацковци са прости - да се поздравяваме и да си помагаме. Не е трудно, само че много лесно се забравя..."