Открийте ни и в

Тероризъм

Сделка с дявола?

публикувано

на

Боуи Бергдал

Американското правителство винаги е изповядвало един постулат – никога и при никакви поводи не трябва да се преговаря с терористи. Обяснението е, че всяка една такава стъпка би ги насърчила за още повече кървави атаки. Този път обаче Америка реши да освободи петима бивши високопоставени служители на кървавия терористичен талибанския режим в Афганистан от затвора в Гуантанамо в замяна на единствения пленен от талибаните US войник. А това стана именно след тайни преговори с врага.

Сержант Боуи Бергдал беше пуснат след близо пет години в плен. В замяна петимата талибани бяха доставени в столицата на Катар – Доха, с чието посредничество бяха проведени преговорите за сделката. 28-годишният Бергдал, родом от Айдахо, беше заловен при неизяснени обстоятелства в Източен Афганистан на 30 юни 2009 г., около два месеца след пристигането си в страната. До освобождаването му се стигна след месеци на непреки преговори между Пентагона и талибаните.

Специалните US сили получиха сержанта в Източен Афганистан. Твърди се, че той е в добро състояние, но е подложен на медицински преглед. Петимата талибани напуснаха Гуантанамо с американски военен самолет, който ги достави в Доха.

Противници на сделката, включително и в Конгреса, я наричат договорка с дявола и сочат, че освобождаването на лидери на талибаните само ще подсили дейността им срещу Америка, която ги свали от власт. Най-недоволни от размяната са републиканските сенатори. Представители на Пентагона обаче твърдят, че част от договорката е бъдещите действия на петимата и възможността им да се придвижват да са силно ограничени. Една от клаузите на договорката била петимата да останат през следващата година в Катар и да не се връщат в Афганистан. Как това ще бъде спазено не се съобщава.

Кои са освободените? Единият от тях е молла Хайрула Хаирва, който беше министър на вътрешните работи на Афганистан в правителството на талибаните и бе популярен с прозвището си Опиумния барон, понеже лично контролираше отглеждането и реколтата от наркотици. Познавачи го описват като умерен и много влиятелен сред групировката, ако изобщо може да се говори за умерен талибан. Заловен е през 2002 г. от пакистанските власти и транспортиран във Вашингтон, откъдето бе пратен в затвора в Гуантанамо. Другите освободени са молла Мохамед Фази, бивш зам.-министър на отбраната, молла Норула Нури, шеф на провинция Балх, молла Абдул Нак Уасиг, зам.-ръководител на разузнавателната служба на талибаните и един от основателите на движението, и молла Мохамед Наби, най-малко известният от петимата, за когото се смята, че може би е свързан с терористичната мрежа „Хакани“, която вероятно е държала американския сержант.

Конгресът не бил уведомен за преговорите и самата военната операция по освобождаването на Бъргдал, защото животът на пленника бил в опасност, заяви шефът на Пентагона Чък Хейгъл в първия си публичен коментар за операцията. Според разузнавателната информация, събрана от САЩ, „сигурността и здравето на Бъргдал били застрашени“, посочи Хейгъл, който направи изявлението си, след като се появи на необявено посещение в US военновъздушната база в „Баграм“.

Президентът Обама приветства освобождаването на американския войник, като направи специално изявление за медиите от Розовата градина на Белия дом, в което подчерта, че САЩ никога не изоставят своите военнослужещи. До него стояха развълнуваните родители на сержанта – Боб и Джани Бъргдал. Бащата на освободения войник благодари на всички, които са помогнали синът му да се завърне у дома, и каза, че му е трудно да изрази чувствата, които изпитва в този момент. Президентът припомни, че е обещал да ограничи войната в Афганистан и да закрие затвора в Гуантанамо, където са държани чужденци, заподозрени в тероризъм, но добави, че САЩ освен това винаги са били непреклонни в намеренията си да върнат у дома всички свои военнопленници. ,,Затова сега, поне в този момент, мога да кажа, че успяхме да изпълним това обещание“, заяви г-н Обама.

Задоволство от сделката обаче изразиха и в Афганистан, чието правителство уж води война с талибаните. Нещо повече – Кабул призова Катар незабавното да освободи петимата, определяйки прехвърлянето им в трета държава за незаконно. Министерството на външните работи на Афганистан обяви, че „никое правителство не може да предава гражданин на една държава в трета страна като затворник. Ние призоваваме за освобождаването на нашите петима граждани, за да могат те според международните закони да се радват на свободата“, се подчертава в съобщението.

,,Освобождаването на петима бивши служители на режима на талибаните може да помогне за възобновяването на мирния процес в Афганистан“, заяви Исмаел Касимияр, член на афганистанския Върховен съвет за мира – правителствен орган, създаден от бившия президент Хамид Карзай, за да убеди талибаните да започнат мирни преговори. Говорителят на талибаните Забиула Муджахид обаче увери, че размяната не е била извършена с оглед на мирния процес. „Става дума само за размяна на военнопленници, това няма нищо общо с политиката“, заяви той. Муджахид уточни, че Бъргдал бил предаден на американска делегация в неделя в източната провинция Хост. „Муджахидините го откараха до район в окръг Алишер, после вражески хеликоптери се приземиха и си го прибраха“, посочи талибанският говорител. Той добави, че американският сержант получил афганистански тюрбан като подарък, когато бил освободен.

Режимът на талибаните взе властта в Афганистан малко след изтеглянето на съветските войски оттам. Той забрани всякаква опозиционна дейност, поп-музиката, западните книги и филми. Спряна бе телевизията, а по единственото радио денонощно течаха сури от корана. На жените бяха отнети паспортите и те можеха да напускат домовете си само в присъствието на мъж, при това покрити от глава до пети в бурки. На момичетата бе забранено да ходят на училище. Този деспотичен режим бе свален от Америка след инвазията в Афганистан през 2001 година. Талибаните бяха обвинени, че укриват на своя територия Осама бин Ладен. Държавният департамент им постави ултиматум да предадат лидера на ,,Ал кайда“, сочен за организатор на терористичните атаки от 11 септември 2001 година. След като талибаните отказаха, бяха нападнати и разгромени за броени седмици.

 

Президентът с родителите на войника – Боб и Джани Бъргдал

Боуи като пленник

Минути преди размяната

Петимата освободени

 

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Тероризъм

Какво ще стане с халифата, когато остане без земя

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Проф. Джеймс Гулвин, „Нюзуик“

Повечето военни коментатори вярват, че е въпрос на време Мосул да падне. Мосул е третият по големина град в Ирак. Радикалната групировка „Ислямска държава“ (ИД) го превзе през юни 2014 г. по време на кампания, която остави под неин контрол територия с размера на Великобритания. Но на 16 октомври 2016 г. коалиция от иракската армия, сили от полуавтономния Иракски кюрдски район и паравоенни отряди започнаха атака за превземане на града.

Военното мъжество не обяснява първоначалния успех на ИД в Ирак. По-скоро той зависеше от колапса на иракската армия и сунитската неприязън към доминираното от шиитите иракско правителство. Но междувременно между 2015 и 2016 г. контролираната от ИД територия в Ирак се сви с около 50 на сто. ИД загуби основни населени пунктове, включително градовете Тикрит, Рамади, Кобани, Фалуджа и Палмира.

Следващата мишена в дневния ред на коалицията е Рака в Сирия, столицата на ИД. Вероятно е само въпрос на време териториалният „халифат“ на ИД повече да не съществува. Каква тогава ще бъде съдбата на ИД? Може ли групировката да оцелее, без да контролира територия? Ще се възроди ли? Или ще изчезне?

Сценарий №1: ИД преминава в нелегалност, за да се появи в бъдеще

Този сценарий е малко вероятен. Той пренебрегва уникалните обстоятелства, които доведоха до възхода на ИД и дадоха възможност на групировката да печели победа след победа през 2014 г.: политическият и военен вакуум, създаден от сирийската гражданска война, нефункционирането на иракското правителство на Нури ал Малики, сривът на иракската армия и безразличието на голяма част от света към амбициите на групировката, докато не стана много късно. Подобна мрежа от обстоятелства едва ли ще има в бъдеще.

Сценарий №2: ИД просто „ще премести магазина“

През годините ИД създаде свои разклонения в Западна и Северна Африка, Либия, Йемен, Синайския полуостров и на други места. На някои места – като Либия – ИД разположи свои бойци от Сирия и Ирак, за да бъдат създадени нейните разклонения. На други, съществували преди това, групировки дадоха обет за вярност към халифата. „Боко харам“ в Западна Африка е една от тези групировки. ИД предполага, че всяко от тези нейни разклонения ще разширява територията под свой контрол, докато не се срещне с друго разклонение и евентуално с базирания в Сирия и Ирак халифат.

Наблюдатели наричат това стратегия на „петното от мастило“, защото всеки филиал ще се разширява като петно мастило върху попивателна хартия.

Този сценарий също е малко вероятен. Никое от разклоненията на ИД не се справя добре и тези, които все още не са се провалили, са на ръба на поражението. Вътрешни конфликти откъснаха някои едни от други – като тези в Йемен и Западна Африка. Външни врагове изтласкаха други – като тези в Либия и Алжир.

Разклоненията на ИД не са в състояние да влизат в съюзи с мислещи подобно на тях групировки, защото ИД не играе по правилата с другите. Вместо да изгражда партньорства, ИД държи на безпрекословна лоялност към нейния проект за халифат и организационно единство. По този начин ИД превърна потенциалните си помощници във врагове.

Сценарий №3: Бойците на ИД продължават да предизвикват безредици в Сирия или Ирак или и в двете

Това е точно същото, което направиха талибаните в Афганистан след американската инвазия през 2001 г. Наистина, след американската инвазия в Ирак, „Ал кайда“ в Ирак – предшественик на ИД – и членове на разформированата иракската армия, които се присъединиха към ИД, направиха същото. Това е по-вероятен сценарий от първите два. Въпреки това воденето на бунтовническа борба е сериозна крачка назад от създаването, защитата и разширяването на халифат с територия – нещо, което поклонниците от ИД смятат за епохално събитие. И създаването, защитата и разширяването на териториалния халифат е точно това, което отличава ИД от „Ал кайда“ и други подобни групи. Истински вярващите в ИД смятат, че освобождаването от неислямски влияния на териториалния халифат е необходимо за оцеляването на истинския ислям.

Бойците от ИД може да продължат борбата. Отмъщението е мощен стимул. Но ИД вече няма да е ИД, в която бойците ще ограничават своята визия с воденето на партизански тип действия. Тя ще бъде неразличима например от „Джабхат ал нусра“, бивш филиал на „Ал кайда“, и отделно от ИД, водещ битка срещу сирийското правителство. Целта на „Джабхат ал нусра“ е свалянето на правителството на Сирия – по-малко грандиозна от възстановяването на териториален халифат, което ще обедини всички мюсюлмани – което беше една от причините, поради които се стигна до разцепление между двете групи.

Сценарий №4: ИД изчезва

Какво би станало, ако бойците от ИД се откажат или се захванат с друг вид престъпна дейност? За истински вярващите поражението на техния халифат може да ги насочи към усещането, че тяхната цел е непостижима. Поради което ще има извънредно голямо обезверяване. Тези, които са привърженици само на тръпката, могат да намерят цел за своите действия другаде или просто да посърнат. Това също е голяма възможност, особено ако другите народи освен Дания предлагат на своите граждани, които са се присъединили към ИД, стимули за завръщането си у дома. Подобни на „Ал кайда“ групи са преживявали дезертьорство в редиците си, когато членове се разочароват, обезкуражават или са изолирани.

Сценарий №5: Бивши бойци и наемници продължават атаките си по света със или без организационна поддръжка

Това също е възможно, макар и само за известно време. Все пак известен брой атаки извън контролираната от ИД територия – като тази в Сан Бернардино, Калифорния – бяха извършени без знанието и подкрепата от страна на ИД. Унищожаването на халифата на ИД може да намали нейния капацитет да създава и разпространява пропаганда. Това ще намали възможността на ИД да завладява представите на потенциалните последователи в бъдеще. Въпреки това в краткосрочен план светът няма да е лишен от емоционални и неуравновесени лица.

Какъвто и да е случаят, историята осигурява уроци за това как хората да се справят ефективно с движения и физически лица, които водят война срещу международния ред.

През XIX и в началото на XX век анархистите действаха против управляващите и символите на капитализма по света. Анархисти убиха президентите на Франция и Съединените щати, една императрица в Австрия, краля на Италия и редица държавни министри в Русия. Те също така взривяваха символи на потисничеството, от любими места на буржоазията до Уолстрийт. След това изведнъж вълната на анархисткото насилие престана. С настъпването на Голямата депресия дейността на анархистите беше ограничена до няколко изолирани случая.

Историците посочват редица причини за преминаването на времето на анархистите. Анархизмът се надпреварваше за сърцата и умовете на хората с други дисидентски групи. Нации предприеха политически и социални реформи, които се обръщат към оплакванията на потенциалните анархисти. Те приеха нови методи на поддържане на реда и наблюдение. Полицейските служби си сътрудничеха трансгранично. Но може би най-важното беше фактът, че създаващите високи рискове движения, които се опитват да осъществят неосъществимото, имат кратък срок на годност. Такъв може би е и случаят с ИД.

 

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Тероризъм

Има ли равенство между ислям и терор?

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Сн.: Архив BG VOICE

Ева Мари Когел (специалистка по исляма): След атентатите от изминалите седмици все по-често се говори, че всички терористични актове имат отношение „към исляма“. Безсмислена претенция. Но може би не я разбирам. Можете ли да ми помогнете да се ориентирам?

Хенрик Бродер (редактор в „Ди велт“): Всъщност, става дума не само за престъпленията от Орландо, Ница, Вюрцбург. Става дума за престъпниците от Ню Йорк, Лондон, Мадрид, Брюксел, Париж, Мумбай, Джерба, Бали, Момбаса, Тулуза, Торонто. Това са само някои от местата на престъпления, за които се сещам сега. Ако всички тези престъпници имаха общ признак – ако, да кажем, бяха астматици, вегетарианци, поклонници на редки видове бойни изкуства, тогава ние също бихме се попитали има ли връзка между престъплението им и фактът, че те са астматици, вегетарианци, поклонници на редки бойни изкуства. Става дума за обща парадигма.

Каква е тази парадигма?

– Ако някой с брадва в ръка напада пасажерите на влак и едновременно крещи: „Зиг хайл!“ и „Хайл Хитлер!“, то ние няма да започнем да се питаме той член ли е на НСРПГ (Националсоциалистическата работническа партия на Германия – партията на Адолф Хитлер – б. пр.) или кога е постъпил в нея. За нас ще е достатъчно, че е викал „Зиг хайл!“ и „Хайл Хитлер!“, за да го разпознаем като нацист. Всички престъпници, за които става дума, са мюсюлмани. Това е достатъчно, за да се обосноват подозренията, че техните престъпления имат отношение към тяхната вяра – или по-точно към идеологията им.

Разбирам. Но ако отидете на отоларинголог, той ще ви обясни, че има различни форми на астмата. И че само силно изразената форма на астмата може до доведе до смърт. Лекарят сигурно ще ви предложи ред лекарства, някакъв спрей и т.н. Но всякакви силни крясъци, че астмата е глупост, няма да доведат доникъде.

– Вярно, има различни форми на астмата. Както и различни форми на рака на стомаха, черния или белия дроб. Но ако всички те водят до това заболелите да демонстрират особена прилика в стремежа си към насилие, то въпросът за общия знаменател е съвършено справедлив. За ислямско насилие ние говорим от времената на 9/11. За да си облекчим задачата, различаваме ислям (мирна религия) и ислямизъм (политически убеждения, съпроводени със склонност към насилие), като че ли първото няма отношение към второто, като че ли между алкохола и алкохолизма няма никаква връзка.

Разбира се, че има. Има обаче неща, които не може да се сравняват.

– Ние не искаме да признаем, че ислямът има проблем с насилието, изявил се и станал общоизвестен не само след 11.09.2001 г. Сунитите и шиитите воюват повече от 1000 години (само не ми говорете сега за Трийсетгодишната война, която са водили католици и протестанти в Европа); войната между Иран и Ирак взе един милион жертви, по време на алжирската гражданска война загинаха най-малко 200 хиляди. Сега зоната на бойните действия се разширява. Само да излезем от къщи и се озоваваме в центъра на събитията.

Дайте да оставим на мира астматиците, те и без това страдат достатъчно. Все още не разбирам някои моменти. Какво ви кара да мислите, че ислямът има проблем с насилието? Какво е това „ислям“? Никога не съм обичала разговори за „хилядолетния конфликт“, това е глупост, исторически детерминизъм. Ако поговорите днес с 30-годишни сирийци и иракчани, много от тях ще ви кажат, че в бита конфесията не играе за тях никаква роля, че не знаят партньорът им в отбора по футбол шиит ли е, сунит или християнин – и че дори да знаеха, това за тях не е важно. Самият вие казвате: войната е между Иран и Ирак. Воюваха държавите. Естествено конфесията е прекрасно средство да насъскваш хората един срещу друг.

– Простете, колежке, вие сериозно ли ме питате защо мисля, че ислямът има проблем с насилието? Обичате да се шегувате. Може би мислите, че „Боку харам“ е поделение на Армията на спасението? Или че армията на „Ислямска държава“, която в новините наричат „така наречената Ислямска държава“, както говореха някога за така наречената ГДР, „се е развила“ от Швейцарската гвардия? Или че Революционната гвардия в Иран е някакво мирно движение?

Драги господин Бродер, вашето любимо стилистическо средство е преувеличението. Това е винаги весело, но невинаги е на място.

– Моля, обърнете внимание на Каирската декларация за правата на човека, приета през 1990 г. Забележителен документ, в който е фиксирано „съответствието“ на човешките права и шериата. Ще ви направя една отстъпка. Ако смятате, че ислямът няма проблем с насилието, ще формулирам проблема така: в исляма, при това във всичките му форми, има огромни недостатъци във всичко, което засяга правата на човека, демокрацията, разделението на властите, свободата на мненията, правата на жените, на религиозните и сексуални малцинства, тоест във всичко, което има отношение към основите на мирното общество.

Познавате ли поне един писател католик, протестант или евреин, комуто се е наложило да се страхува за живота си, защото се е осмелил да критикува католическата, протестантската или еврейската религиозна община? Аз с удоволствие ще ви запозная с Хамед Абдел-Самад, за когото е издадена фатва, осъждаща го на смърт. Той може да се придвижва само с телохранители. Радвам се за вас: познавате трийсетгодишни иракчани и сирийци, в чието всекидневие конфесията не играе никаква роля. Поздравете ги от мен и им предайте, че трябва да се погрижат в страните им религията и светогледът да не играят никаква роля и извън футболното игрище.

Разбира се, ислямските терористи се позовават на исляма, за да оправдаят престъпленията си. На какво друго да се позоват? Никой не го отрича. Това обаче не доказва, че „културата“ произвежда терора. Къде да търсим връзката? Знакът за равенство между исляма и терора трябва да облекчи изводите за мюсюлманина като такъв. И въпреки това остава въпросът как трябва да изглежда връзката между исляма и насилието. Трудно е да поставим в един ред войната между Иран и Ирак и атентата в Орландо.

Но нека сме конструктивни, затова предлагам такова умозаключение: ако говорим, че причината за насилието е ислямът, то следователно всичко, което правят мюсюлманите, би трябвало да приписваме на исляма. Примерно, ако изпекат сладки и ги поднесат на приятели (така постъпи един от моите сирийски „футболни“ приятели и аз с удоволствие бих ви донесла една от тях; впрочем приятелят ми избяга у нас след многогодишно съпротивление на различни терористи и, повярвайте ми, направи всичко възможно, за да предотврати атентатите). Или да зададем въпроса по друг начин: разрешава ли католическата вяра на вашия събеседник да правите извод за неговото предбрачно поведение?

Като отчитаме всичко, което знаем, не теологическото образование беше причината терористите да употребят насилие в Париж или Ница. Поначало те се оказват сред най-нормалните неудачници и мошеници. Те „откриват“ религиозността в себе си заедно с джихадизма. Естествено е бедността и аутсайдерството заедно с фантазии за всемогъщество да образуват опасен коктейл. Често това няма особено отношение към разбирането на исляма от престъпниците. Тъй като тяхното разбиране е крайно незначително.

– Ха-ха! Бедност и аутсайдерство! Осама бен Ладен вероятно беше и едното, и другото, само дето е забравил, че произлиза от богато, известно семейство. А младежът, който е учил градоустройство в Техническия университет в Хамбург, след като е завършил архитектура в университета в Кайро, е бил толкова отчаян, беден и отхвърлен, че му се наложило да отвлече пътнически самолет и да го насочи към северната кула на Световния търговски център. Колежке, не мога да слушам повече тези социални заклинания. Вие смятате за неуместно, че прокарвам връзка между исляма и склонността към насилие. Но и самата вие съвсем безгрижно установявате връзка между, от една страна, бедността и аутсайдерството, и от друга – склонността към терористична дейност.

Знаете ли колко са в Германия бедните и отхвърлени хора? 20-25% от населението. Много ли от тях се взривяват или сядат на кормилото на камиона, за да убият 84 души? Не всеки „най-нормален неудачник и мошеник“ става терорист. Мнозина се задоволяват да продават откраднати цигари или да обират игрални автомати. Трябва да има още нещо, което вие не искате да видите, за да може един съвсем нормален неудачник и дребен престъпник да стане терорист, нещо, с което в днешно време разполага само ислямът – и това е оправдаването на насилието по заповед свише. В този смисъл ислямът е нещо повече от религия, той е идеология, по-близка до комунизма, отколкото до християнството и юдаизма, тоталитарна идеология, която не се съмнява в себе си и не търпи критика.

Именно ислямът не е тоталитарна идеология. Тоталитарна е най-радикалната интерпретация от страна на малцинството.

– Както вярващите комунисти интерпретираха „Капиталът“ като източник на истината, така и мюсюлманите интерпретират исляма. В тази книга на 1,400 години е написано всичко, което трябва да се знае за живота. Дори самото предположение, че всички хора се раждат мюсюлмани, вече е надменност. И, моля, посочете ми поне една мюсюлманска или с мюсюлманско мнозинство страна (в Лигата на арабските държави или в организацията „Ислямска конференция“), в която Коранът да не е основната правна култура и правна практика. Може би вашият сирийски „футболен“ приятел ще ви помогне да намерите.

„Социалните заклинания“ са създадена от вас картонена мишена. Вие не можете да я оспорите, обаче аз никога не съм пяла такава песен. Разбира се, терористите от 9/11 не са терористите от Париж или Ница. Едните бяха образовани и богати. А другите не. Говорим за друго поколение джихадисти. И дори това да не се вписва във вашата парадигма, различията са огромни. Аз никога не съм твърдяла, че бедността и аутсайдерството задължително водят към тероризъм. Още по-малко съм твърдяла, че в такъв случай престъпниците заслужават разбиране.

Аз обаче споменах за третата съставка на коктейла: вярата в собственото превъзходство. Дали няма да постигнем съгласие в играта с цифри колко бедни аутсайдери се самовзривяват? Съвсем малка част. А какъв процент от мюсюлманите се самовзривява? Правилно: никой не знае. Но и преди, и след десетичната точка ще има много нули. В Корана има всичко, което трябва да се знае за живота? Съществуват около 6 хиляди аята (стихове от Корана – б. пр.) и може би 200 от тях са важни от гледна точка на правото. Няколкото аята за забрана да се вземат лихви не са още търговско право, а няколкото аята за прелюбодеянието не са още семейно право. Останалото са го направили хората. При това всеки път отново.

Впрочем, до ХІХ век няма документално потвърдени случаи на убийство с камъни – при това в целия Арабски свят! Това, че по сирийското право мъжът, който в състояние на афект убива съперника си (ако го завари в леглото на жена си), остава безнаказан, е френско изобретение. В класическото ислямско право няма такова нещо. При това ние при всички случаи подчертаваме (грешно!), че ислямът е система, която „не се погажда“ с демокрацията и по този начин наливаме вода в мелницата на ислямистите. Те нали твърдят, че ислямът е „стоманено здание“, което е построено преди 1,400 години и в което днес може да се живее по същия начин, както и тогава.

– Колежке, през 2006 г. написах „Ура, предаваме се!“ и оттогава воювам с истински картонени мишени: ислямизацията на всекидневния ни живот, съглашателството на нашите политици и наивността на добряците, които като вас щателно сортират образованите отделно от необразованите терористи. Нали в това е работата! Едните могат да управляват самолет, другите действат с брадви. Не, в играта на числа няма да постигнем съгласие.

Никак не е важно колко от милиард и шестстотинте хиляди мюсюлмани са се самовзривили. По същия начин не е важно какво количество германци са членували в НСРПГ. Или колко души са сътрудничили на ЩАЗИ като неофициални сътрудници. Единственото, което има значение, е, че тези хора, които се самовзривиха – и заедно със себе си лишиха от живот, и други хора – всички, без изключение, направиха това, викайки „Аллах Акбар!“. Или вие можете да си спомните някой, който е викал „Хвала на Господ Исус Христос“ или „Барух Ашем!“, преди да „изчезне“? На мен всъщност ми е безразлично откога убиват с камъни в ислямските страни. Важно е само, че това се прави днес, в присъствието на хора, които с единия си крак са във варварството, а с другия – в съвременния свят и снимат процеса с мобилните си телефони.

Аз отхвърлям всякаква форма на разбиране на такъв род „култура“. Аз и не искам да я внасям. Аз не искам да водя дебати за хиджаби на държавна служба, за часове по плуване за момичета, за мъже, които не искат да подадат ръка на жена, за свинското в столовата и за „грижите в болниците, като се отчита културата“. А и за това колко ислямизъм има в исляма. Не искам също така да ме принуждават да се занимавам с Корана – нито салафити с бели одежди, нито вие. Продължавайте да си уважавате „класическото ислямско право“, което очевидно колонизаторите са осквернили. И когато намерите ислям, който е съвместим с демокрацията, моля, обадете ми се.

 

Хенрик Бродер

Цели семейства бяха избити, след като Мохамед Булел гази наред хората по крайбрежния булевард на Ница

9/11 се смята за началото на ислямския терор в Западния свят

Ева Мари Когел

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Тероризъм

Терорът на оръжията-2

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Съдия Шира Шейндлин

Продължение от миналия брой

Дейвид Коул

„Ню Йорк ривю ъф букс“

Най-осезаемият ефект от забраната върху „оръжията за нападение“ бе неочаквано враждебната реакция срещу контрола върху оръжията, изразена от американските избиратели по време на междинните избори през 1994 г. Тогава демократите загубиха мнозинството си в Камарата на представителите за първи път от четиридесет години. И след като си научиха урока, повечето членове от Конгреса не се занимават вече с контрола върху оръжията. В същото време неголемият брой щати, които са въвели сравнително строги закони върху правото да се носи оръжие, като Ню Йорк и Калифорния например, имат малко ползи от това, тъй като съседните щати са с много по-лек режим. Например от 8,793 огнестрелни оръжия, иззети при престъпления в Ню Йорк през 2011 г., 82% са внесени от други щати.

Законодателната неспособност да се ограничи използването на оръжие по улиците на градовете води до една от най-спорните полицейски практики в Ню Йорк – политиката на агресивно задържане и претърсване на млади чернокожи и латиноси в районите с висока престъпност.

От полицията заявяват, че тяхната политика цели разубеждаване на младите мъже да носят оръжие. Според някои наблюдатели тази мярка е проработила, имайки предвид, че броят на тежките престъпления в Ню Йорк, там, където полицията често е правила претърсвания, рязко е спаднал, докато в останалата част на щата той се е запазил същият. През 2013 г. обаче американският окръжен съдия Шира Шейндлин обяви, че политиката на задържане и претърсване е противоконституционна – от една страна, защото тя е насочена най-вече към чернокожи и латиноси, а от друга – защото допуска арести без конституционно изискуемото обективно подозрение за закононарушение. Малко след като кметът на Ню Йорк Бил де Блазио встъпи в длъжност, той сложи край на тази полицейска практика, но това стана, след като години наред тя унижаваше и нараняваше стотици хиляди невинни местни чернокожи и латиноси.

Най-силният противник срещу контрола върху оръжията е добре известен – Националната оръжейна асоциация (НОА). Тя е и най-силната организация в страната, застъпваща се за граждански свободи. Има около пет милиона членове, които редовно си плащат членския внос, а десетки милиони вярно откликват на призивите й за действие и се включват в акциите й. Годишният й бюджет е над 300 милиона долара, от които тя влага само 10% за лобиране и политическа дейност. Но може би най-важното е, че НОА отдавна е разбрала, че демократичното участие е от решаващо значение за гарантиране защитата на човешките права. Затова тя не остави съдбата на Втората поправка на съдиите, а пое нещата в свои ръце.

НОА оценява всеки кандидат, който се бори за изборна длъжност на национално или на федерално ниво в зависимост от отношението му към правото да се носи оръжие, и подкрепя само този, на когото е дала най-висока оценка независимо от партийната му принадлежност.

След това тя проследява поведението му по време на целия мандат, за да бъде сигурна, че той вярно спазва ангажиментите си, поети към НОА, и го наказва, в случай че се отметне от предизборните си обещания, организирайки му мощни антикампании.

Във всеки щат НОА си има активни филиали, като средно в тях членуват по около 100,000 души. НОА има значителни успехи на местно ниво срещу организациите, борещи се за контрол върху оръжията, които са много по-малки от нейните представителства и предпочитат да се фокусират върху Вашингтон, където се работи много малко в техен интерес. (Това започна да се променя в момента, в който на местно ниво се създаде новата група на кмета на Ню Йорк Майкъл Блумбърг „Всеки град – за безопасна среда без оръжия“. Но въпреки това НОА все още има голяма преднина.)

Трите книги, които разглеждам в текста си, се опитват да развенчаят някои митологеми, свързани с правото на носене на оръжие в Америка. Памела Хааг твърди, че оръжейната индустрия по-скоро е създала, отколкото е отговорила на американската култура на употреба на оръжие. В „Оръжия насред Америка“ Робърт Шпицер обяснява, че законодателното уреждане на въпроса с употребата на оръжие в САЩ е също толкова старо, колкото самите щати. В книгата „Правят ли ни оръжията свободни“ Фърмин Дебрабандър се занимава с основната претенция на НОА, а именно, че правото да се носи оръжие е от съществено значение за свободата. Но според автора оръжията подкопават и двете – както свободата, така и демокрацията.

В книгата си „Въоръжаването на Америка“ Памела Хааг се заравя в архивите на компанията „Уинчестър“ в Ню Хейвън, щата Кънектикът, за да открие корените на оръжейната индустрия. В нейното подробно и елегантно написано изследване става ясно, че продажбата на револвери е започнала като най-обикновен бизнес. Оливър Уинчестър бил първо собственик на фабрика за ризи, а после – през 1857 г. – преминал към производството и продажбата на оръжие.

За Уинчестър пистолетите били поредният продукт. И именно като такъв той го предлагал на пазара. В „ранните реклами“, пише Хааг, „револверът се представя по същия начин, по който се рекламира плуг, и далеч не е културно натоварен“. Първоначално основният клиент на „Уинчестър“ е американското правителство, което има нужда от оръжия винаги когато започне война. А когато се обяви мир, „Уинчестър“ и останалите производители продават оръжията си на чужди правителства, които се подготвят за война или вече воюват – в това число Турция, Австралия, Франция, Тайланд и Прусия. Оръжието е един от първите продукти, които САЩ изнасят.

Но като цяло производителите на оръжие решават да заложат на вътрешното потребление, надявайки се, че гражданите в страната ще им осигурят постоянен пазар – а не цикличен, като този в чужбина. За начало обаче те трябва да създадат търсене. Първоначално американската икономика разчита на селскостопанското производство, после тя се урбанизира и индустриализира. В този период е модно да притежаваш оръжие, тъй като то се приема за луксозна стока.

Пистолетът „се е превърнал в обект, удовлетворяващ психологическите нужди на населението, а не толкова неговите прагматични потребности, наложени от воденето на военни действия, защита на ранчото, завладяването на американските индианци или нуждите на селското стопанство… Онова, което някога бе необходимо, сега трябваше да стане обичано.“

За целите на тази трансформация особено полезни са легендите за Дивия запад, независимо дали те отговарят на истината, или са пълни измислици. Както някои историци твърдят, Западът е бил много по-малко див, отколкото обикновено го представят в романите и филмите. Хааг проследява легендите от Дивия запад от момента на тяхното зараждане под формата на булевардни романи. Те са особено популярни в края на XIX век. Тогава подобен тип романи се пишат по шаблон и са продавани в големи количества. Само на Бъфало Бил – прочутия ловец на бизони – са посветени повече от петстотин заглавия.

И тук се появява вероятно най-ранната форма на продуктово позициониране – пушката „Уинчестър“, с която смелите герои въздават правосъдие, борейки се срещу злите злодеи. Хааг пише, че ако 73-милиметровият „Уинчестър“ е бил книга, той е щял да бъде булеварден роман с характерните за него масово производство, лесно заменяеми сюжетни линии; механичен, предвидим, изискващ малко усилия от страна на читателя, предоставяйки му бързо смилаеми и недвусмислени заключения.

„Американците обичат оръжията“, твърди Хааг, но не защото те разкриват някаква съществена истина за американския индивидуализъм, за каубоите, а защото „ние, американците, бяхме приканени да го направим от онези хора, които ги произвеждаха и продаваха. И в момента, в който това стана, техните продукти вече нямаха толкова голяма практическа и утилитарна стойност.“

Историята, разказана от Хааг, разсейва прекалените очаквания за голямата култура на ползване на оръжие в САЩ. Тя разкрива, че оръжейната индустрия винаги си е била бизнес като всеки друг – тя се стреми да се наложи като търговска марка и да увеличи търсенето на продуктите си. И обстоятелството, че производителите на оръжие днес успешно използват понятия, като „индивидуализъм“, „отговорност“ и „мъжество“, не ги лишава от по-горните характеристики. Рекламите за пистолети играят по тънката струна на душата и това е същата онази струна, която опъва и НОА при организацията на политическата си дейност.

В крайна сметка трябва да признаем, че в книгата си Хааг не отговаря на въпроса защо в САЩ, в сравнение с други държави, оръжията са толкова много харесвани.

Книгата на Робърт Шпицер „Оръжия насред Америка“ цитира гледната точка на изследователя в сферата на конституционното право Адам Уинклър, разгърната преди няколко години в „Престрелка“ (2011 г.).

Въз основа на едно обширно проучване на законите в отделните щати, направено от Марк Антъни Фрасето, Шпицер отбелязва, че едва ли не преди основаването на САЩ и през първите им 150 години законите, регулиращи използването на оръжие, са важали с еднаква сила навсякъде: тези закони регламентирали всякакви положения – придобиване на оръжие, продажба, притежаване, транспорт и употреба включително… пълна конфискация. Те предвиждали и регулации при използване на оръжието при лов и отдих, както и реда за неговото регистриране и бързо изваждане от употреба.

В периода след Гражданската война например в 6 щата употребата на оръжие била напълно забранена. В щата Уайоминг огнестрелните оръжия са забранени – във „всяко населено място, град или село“. Според Шпицер тази история ясно показва, че законодателната регламентация съвсем спокойно си е съществувала редом с правото да се носи оръжие по начина, по който то традиционно се разбира.

Продължава в следващия брой

 

Най-силният противник срещу контрола върху оръжията е добре известен – Националната оръжейна асоциация

Най-ранната форма на продуктово позициониране – пушката „Уинчестър”, с която смелите герои въздават правосъдие

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada

Предишна публикация:
ОТ РЕДАКТОРА: Феноменът 15, или кой кого би в неделя

Да ви призная, Мая Манолова (БСП) ме кефи. И "кефи" е точната дума. Жената написа нов Изборен кодекс, въведе преференциалния...

Затвори