Полк. Стефан Събев

Един от агентите, на които някогашното външно разузнаване в България разчиташе особено много - полковник Стефан Събев, умира през октомври 2004 година на 75 години. Той е работил в разведката 37 от тях. Част от акциите, в които е участвал, са помогнали на държавата да развива икономиката си посредством така наречения икономически шпионаж - кражби на западни разработки. Колкото и неприемливо да звучи този израз, именно благодарение на подобни кражби сега градят икономическата си мощ държави като Сингапур, Китай, Тайван.
Агент Събев си замина забравен, а съседите му в Бургас дори и не подозираха за заниманията му в миналото. За тях той беше просто Стефан Алармата заради работата си напоследък в една охранителна фирма. Иначе е роден в Ловеч в семейство на комунисти. Заради убежденията си родителите му са били изгонени от града и заточени в бургаското село Доброван, от което днес са останали само пет-шест буренясали съборетини. Години по-късно бъдещият разузнавач завършва последователно физика и математика в СУ, висше военноартилерийско училище, външна търговия, след което е пратен в Школата за разузнавачи в Москва. Там лекции са му чели легендарните шпиони (обявени за герои в СССР и смятани за предатели в родната си Великобритания и целия западен свят Ким Филби и Лонгсдейл). Владеел френски, руски, турски, немски, а само говоримо и още три езика.
Основните си мисии Събев е изпълнявал под прикритието на дипломатическа служба в представителствата на България по света. Навсякъде го е следвала съпругата му Катя, която дори е била свидетел на някои от опасните му моменти зад граница. До 1990 година Събев е началник на отдела за научно-техническо разузнаване в МВР. Не без гордост той твърдеше, че в годините на неговата работа там САЩ определят българското външно разузнаване като второ по опасност за тях след това на СССР. Малко преди да си замине от този свят, полк. Събев разказа за някои от най-големите удари на BG разведката. Всички те са се случили все в годините, когато българското разузнаване събираше тайните си не от вестниците, а подземният свят все още бе населен само с шпиони наместо с мутри и бандити.

Как измамихме моллите в Иран тайно от съветските другари
През 1981 година в София се получава информация от BG агент в Австрия, че оттам към България се движи кола с арабски бизнесмен, който е успял да отмъкне от западна фирма схемите на нова оръжейна разработка за нуждите на новата революционно-ислямистка власт в Иран. Арабинът смятал да преспи една нощ в хотел в Карлово, където планирал преговори с шефовете на местния оръжеен завод. Идеята му била да купи и наше оръжие пак за иранските молли. „Получих телеграмата в 10.30 ч. сутринта, а чужденецът вече пътуваше към София. Аз и екипът ни влетяхме като изтребители в карловската милиция, вдигнахме ги всичките по тревога. Когато отидохме до единствения представителен хотел в центъра, с ужас установихме, че е бил пуснат в експлоатация, без никой да е инсталирал по стаите подслушвателни устройства. И то по една изключително досадна причина - партийният секретар на града беше скаран с тамошния милиционерски началник и заради тази работа не можело да се издаде нареждане за поставяне на бръмбарите, което иначе трябваше да носи подписите и на двамата. Трябваше спешно да се измисли друг вариант.
Накарахме шефа на военния завод да предложи на госта си да пренощува в луксозна вила на завода в живописна местност край града. Естествено това беше къща на ЦК на БКП, където всичко си беше оборудвано по правилата. На бърза ръка сменихме бравите и зачакахме. Всичко мина по ноти. Чужденецът дойде със специална лимузина. Настаниха го в апартамента на вилата. Връчиха му ключовете, сякаш той ще е единственият човек във вилата тази вечер, после го заведоха на вечеря в града.
След вечерята компанията се премести в бара на гр. Хисаря. Естествено домакините се погрижиха скъпият гост да се възползва и от някои други „екстри" от женски пол като за мъж от класа, за да бъде доволен от престоя си у нас. Докато той се трудеше над екстрите, ние отнесохме куфара му. Проста работа беше да го отключим. Вътре намерихме 25 кг документация, която трябваше да снимаме по най-бързия начин. Бяхме улеснени, защото точно по това време в Карлово бяха внесли съвсем нова за времето си копирна машина, която хем преснимаше, хем изчистваше в копията ненужното замърсяване по оригиналните листи.
Когато предадохме комплектовката на колегите ни от военното разузнаване, разбрахме, че вътре има патент за 58 млн. валутни лева (тогава валутният лев е приравнен към американския долар, а котировката на $1 по официален курс на БНБ се движи между 0.80-0.93 лв.). Получихме нареждане операцията да не се съобщава на другарите от СССР. Помня, че ние първи произведохме новото оръжие - още преди в Иран да са успели да разчетат схемите, после продавахме от него в целия свят и спечелихме доста валута. Но по-важното е, че дори в онези времена България имаше тайни от КГБ, докато сега докладваме на САЩ сами всичко."
Френското хапче
В началото на 80-те години Събев е изпратен като търговски аташе в Париж. Истинската му мисия обаче е да задигне технологията на току-що разработено от французите лекарство. „Не само че им я задигнахме под носа, но и до ден-днешен нашите - вече частни - фармацевтични компании продължават да произвеждат този медикамент у нас, изнасят го и печелят добре от него. Човекът, който помогна на нашето разузнаване, е все още жив (към 2004 година - б.а.) и затова името му няма да научите. Между другото 90% от лекарствата на тогавашната ни фармацевтика бяха реализирани с откраднати технологии от напредналите западни държави. Ето как внедрихме у нас нефидипина - едно от популярните неврологични лекарства. Един ден посетих офиса на френска фирма. Абсолютно официално - като български търговски представител, им поисках оферта за лекарството. Отказаха ми естествено. Аз обаче не спрях с посещенията. Набелязах си един от младите служители на фирмата и започнах да търся контакт с него. След няколко комплимента за уменията му на тази крехка възраст французинът най-накрая склони да приеме покана за вечеря. Там вече не беше трудно да го убедя да приеме чек за $1 млн. срещу рецептата, по която се забърква лекарството.
Може би трябва да ви кажа, че французинът, както и останалите служители на тази фирма, работеха под стриктното наблюдение на френското разузнаване, понеже отрасълът им се водеше стратегически за републиката. За 10 дни въпреки надзора на френските спецслужби младият научен работник успя да излезе в отпуск и да отскочи до Австрия уж като турист. Оттам аз го поех с фалшив български паспорт и го качих на самолет за София. За три денонощия момчето внедри опита си на наша почва. Даже самият той измисли българското наименование на лекарството. Негова беше и идеята да включим в рецептата и три неутрални съставки, за да не е идентична нашата формула с френската. По канален ред момчето бе изведено обратно във Виена, където продължи да отмаря още два-три дни, но вече като много богат турист.
За половин година спечелихме $600,000 от износа на „нашето" лекарство, но не беше само това, защото пренесохме сделката в Латинска Америка. Наши агенти ни предадоха, че тамошна фирма упорито иска да закупи патента за производството му, но французите отказвали. Пуснах шепа хапчета в джоба и взех самолета за една държава, която сега няма да назовавам. Хвърлих хапчетата върху бюрото на тамошния мениджър и му дадох три дни, за да установят в неговите лаборатории състава му и дали иска да купува от България. На третия ден ме поканиха в централата на фирмата и ме попитаха каква сума би устроила нашата държава. Казах - $2 млн., но мениджърът настоя за 3. Естествено допълнителния милион трябваше да му върнем в лична сметка. Човекът все пак не беше собственик на фирмата, а само неин служител и беше правилно пресметнал нещата - той ни прави богати, ние него - също."

Продължава в следващия брой