Вече покойният полк. Стефан Събев от Бургас 37 години е бил външен разузнавач, участвал е в много акции в чужбина, с които е помогнал на държавата ни да се развива, посредством така наречения икономически шпионаж. Изразявал се е главно в кражби на чуждестранни технологични разработки, което между впрочем е практика на почти всички страни в света със собствено разузнаване. Стефан Събев е бил високообразован човек, завършил е последователно физика и математика в СУ, висше военно артилерийско училище, външна търговия, след което и Школата за разузнавачи в Москва. Владеел е френски, руски, турски, немски, а само говоримо и още три езика.
Основните си мисии Събев е изпълнявал под прикритието на дипломатическа служба в представителствата ни по света. До 1990 година Събев е бил началник на отдела за научно-техническо разузнаване в МВР.

Първата част от историите му публикувахме миналата седмица.

Селекционерите в българското животновъдство започват да изпращат в края на 70-те години тревожни сигнали до партийното ръководство - за да се поддържа нивото на млеконадоя и качественото месо, е нужен разплод от добри породи. Селскостопанската академия признава, че е затруднена да се справи и трябва да се внесе семе отвън. В онези времена, щом научните работници вдигнат ръце, задачата се свежда за изпълнение на научно-техническото звено във външната разведка. „Признавам, бяхме изпечени крадци, но крадяхме не за себе си, а за държавата. В соцлагера само поляците получаваха процент от свършеното. При нас можеха да те разжалват и затрият завинаги, ако се усъмнят, че въртиш далавера зад гърба на България.
В ГФР имах агент, който можеше да изнесе сперма от хубавите бикове. Задачата, колкото и комично да звучи, никак не беше проста, тъй като транспортирането на семето е свързано с поддържане на критично ниски температури с течен азот. Един гюм струваше 40,000 германски марки на територията на самата Германия.
Аз и още един наш агент се представихме за местни животновъди. Проблемът беше, че ако пак официално решим да го изнесем зад границите на Германия, трябва да платим мито 600,000 марки. За да спестим втората сума, решихме да прекараме семето като дипломатическа пратка. Опаковахме гюма в огромен куфар и го качихме на самолета. Малко преди да кацне в София обаче, получавам шифрограма от придружителя на пратката, че азотът е свършил и има опасност спермата да се вкисне. Не е за разправяне как вкарахме линейка на пистата и каква димна завеса направихме, за да потопим целия куфар в азот и да го закараме където му беше мястото. Изкарахме акъла на пътниците, на милицията и на всички възможни спецслужби в столицата."
А как България се сдобива първа в соцлагера с технологията за PVC дограма? "Откраднахме технологията за изработката на PVC дограми по най-елементарния начин. До 1980 година тръбопроводите от PVC у нас се използваха само в промишлеността, тъй като съдържаха силно канцерогенна съставка. В бита продължаваше приложението на железни тръби. В лабораторията ни в Златна Панега работеше екип от най-добрите ни химици, които дълго време правеха неуспешни опити да добият безопасна пластмаса. По това време безвредното производство беше познато само в развитите капиталистически държави и да се внесе рецептурата оттам легално беше немислимо - никой не ни я продаваше.
Ние набелязахме човек от една немска фирма. Бяхме го проучили и знаехме, че познава доста добре процеса на добива. Отправихме му официална покана да посети Плевенския химически завод за обмяна на опит. Още първата вечер немският инженер беше порядъчно почерпен с марков алкохол от домакините. От дума на дума разговорът стигна до PVC производството и германецът с удоволствие написа на салфетката няколко химични реакции. Той беше толкова замаян от алкохола, че даже възкликна: Това е много просто, имате ли още въпроси? След като всичко ни се изясни, го пратихме по живо, по здраво да си ходи в Германия.
Химичният процес обаче нещо зацикли. Липсваше информация в кой момент и при каква температура се подава един от компонентите. Налагаше се да правим нова обмяна на опит. Германецът естествено пак беше напит както трябва и всичко си каза. Само седмица след като си замина отново, България стана първата социалистическа страна, която пусна масово производство на PVC тръби. Започнахме да изнасяме и в чужбина."
„Бях навършил вече години за пенсия и през 1985 година ме пратиха в Мароко. Тогава имаше такава практика - ветераните в службата да бъдат награждавани с мисии в спокойни държави, където да работят, почивайки си. Бях назначен в нашата дипломатическа мисия на мнима длъжност, а на практика трябваше да ръководя разузнавачите в тази страна.
Мароко не беше сред приоритетите ни. По това време вниманието основно бе насочено към САЩ и Китай. Тях приемахме за най-сериозната заплаха за политическия паритет. В Мароко най-сетне реших да си отдъхна. По това време правеше впечатление, че представителствата на СССР и САЩ в Рабат и Казабланка непрекъснато увеличаваха състава си. Явно беше, че двата гиганта приемат геостратегическото място на тази малка африканска страна доста сериозно. Само няколко месеца след пристигането ми там получих молба от съветския резидент за среща. Той разполагаше с 36 агенти в Мароко, но никой не можел да се справи с бъдещото предназначение на един странен строеж. Володя (името на руския резидент - б.а.) беше силно обезпокоен, притискали го от Москва за информация, до която той не можеше да се добере. Помоли ме за съдействие - ако имам свои хора, да проуча що за обект е въпросният строеж. Трябваха ми няколко часа, за да му помогна. Сред агентурата разполагах с едно мароканско семейство - интелигентни млади хора, които имаха контакти във военното командване. Информираха ме, че обектът е американски, трябвало да се пусне в експлоатация в кратък срок. Щял да представлява складова база за горива на американската армия. Те планирали да го използват при предстоящи продължителни бойни действия в региона. Информацията, за какво се готвят тогавашните ни врагове, беше от изключителна важност за СССР, както и за мира в света като цяло. Помня, че Володя след това го повишиха."
Последният престой на Събев във френската столица под дипломатическо прикритие е в средата на осемдесетте. Френското разузнаване успява да го разконспирира след една от акциите му. „Усещах, че е въпрос на дни да ме разкрият и че зрее международен скандал. Започнах да подготвям почвата за изтегляне в Родината. Този път не успях. Изпревариха ме. Получих семейна покана за вечеря в парижки ресторант. На масата освен домакина - един френски агент, заварих и хора, които е по-добре никога да не срещаш. Вечеря нямаше. Казаха ми, че знаят какво е същинското ми занятие и ако до сутринта не прекося границата, ще ме арестуват. Запазих самообладание, но в същия миг видях устните на съпругата ми Катя. Бяха се напукали на огромни бразди и кървяха, лицето й беше като избелено платно. Никога след тази злополучна история тя не ме обвини колко й е струвало да чуе подобна закана. Изтеглиха ме веднага. Международният скандал все пак бе предотвратен."