Открийте ни и в

Пиесата „Паякът“

След успеха на „Паякът“сред българите в Чикаго пиесата става хит и в САЩ

Avatar

публикувано

на

Мецанатът Елка Русков и режисьорът Йордан Славейков летят над Гранд Каньон по време на януарското турне на “Паякът”

Директорите на няколко големи американски театрални компании ще се срещнат лично с авторите на българската пиеса „Паякът“, за да преговарят за правата на постановката. Мениджърите на водещи театри от Флорида ще бъдат специални гости на премиерата на американската версия на представлението.

През януари „Паякът“ се игра пред разпродадени салони за българите в Чикаго, Сиатъл, Ню Йорк, Лос Анджелис и Сан Хосе. Турнето беше организарано от българския мецанат Елка Русков, която живее в Сиатъл, с медийната подкрепа на BG VOICE.

Йордан Славейков и Димитър Касабов, чието дело са драматургията и режисурата на „Паякът“, идват в Америка отново в началото на юли. Премиерата на спектакъла с американски актьори е планирана в рамките на големия театрален фестивал в Маями, Флорида – Summer Alternative Theatre festival. Двамата режисьори са поканени да вземат участие в последните репетиции на американската постановка.

В „Паякът“ брат и сестра (Пенко Господинов и Анастасия Лютова), сиамски близнаци, празнуват рождения си ден. Непосредствено преди операцията по разделянето им се впускат в тъмните лабиринти на неизречени думи, забравени престъпления, неизживени любови и парадоксално различни желания за свобода… Пиесата разглежда проблема за близостта и необходимостта от нея и нейната невъзможност. Двамата автори поставят на фокус взаимоотношенията в двойка, които на пръв поглед изглеждат банални.

„Паякът“ е протест срещу недостатъците в живота, ясен сигнал, че животът такъв, какъвто е, не ни задоволява. Паякът като метафора на неосъществените желания и копнежи, чиято паяжината води към тъмната страна на личността.

 

Пенко Господинов и Анастасия Лютова са в главните роли

 

Получавай BG VOICE по имейл
BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
20 коментара

Трябва да влезете в профила си, за да коментирате Login

Коментирайте

Пиесата „Паякът“

Дори театралните критици плачат на „Паякът“

Божидар Божков

публикувано

на

Виж цялата статия

Йордан Славейков (вляво) и Димитър Касабов

Режисьорът Димитър Касабов пише и поставя пиеси заедно с Йордан Славейков. Всеки на своя лаптоп, един срещу друг, или в скайпа в различни точки по света, говорейки и натискайки бутоните на клавиатурите в реално време в пълен синхрон. Колеги са, но наричат себе си духовни братя. Възпитаници са на едни от най-големите български режисьори – Йордан е ученик на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ, а Димитър – на проф. Леон Даниел. Димитър е познат и на извънтеатралната публика от участията си в два сезона на „Сървайвър“, като при второто спечели вота на публиката и стана един от тримата финалисти. Димитър и Йордан са сценаристи и режисьори на пиесата „Паякът“, която съвсем скоро ще гостува отново в САЩ. „Паякът“ вече беше показан на Бродуей, оглави топ 10 на Ню Йорк интернешънъл фриндж фестивал преди 2 години, донесе отличие за актьорски тандем на Анастасия Лютова и Пенко Господинов от фестивала на камерните театрални форми в Москва, получи признание и на международния фестивал за театър в Санкт Петербург.

Представата за режисьора е за мъж така на средна възраст с коремче, а вас заварих да тренирате. Доколко физически здравото тяло оказва влияние върху драматургията?

–          Физически здравото тяло оказва влияние върху съзнанието и ума, това между другото го знам от един гросмайстор по шахмат. Нямаше какво да му направя на шахматната дъска и той не спираше да тича по горите, като твърдеше, че физическото му здраве автоматично се отразява и на играта му. Аз мога спокойно да го кажа, че добрите идеи идват в добре подготвено пространство. Самият аз се занимавам с бойни изкуства от 20 години, малко преди да се захвана с режисура и тези две неща при мен са свързани по съдба, а не по избор. Просто така се случи, но се оказа добра комбинация.

На 10 февруари – точно по времето на американското турне на „Паякът“ – се навършват, мисля, 6 години от първата постановка. Само зрителският интерес ли  определя продължителността на живота на една пиеса, или са нужни някакви продуцентски или бизнес трикове, за да остане тя по-дълго на сцената?

–          От една страна, са зрителите. Тази пиеса винаги се е радвала на зрителски интерес. От друга – инатът на създателите. Защото в един момент „Паякът“ беше в опасност да изпадне от театъра, не знам, по някакви конюнктурни причини. Но остана, защото ние пожелахме да се борим за това, две в едно – инатът на създателите и любовта на зрителите.

При толкова дълголетна постановка е неминуемо поне според мен артистите в един момент да започнат да импровизират на сцената, най-малкото и за някакво разнообразие вероятно. Как се отнасяте към това актьорите да импровизират? Което понякога може да отдалечи дадена сцена от режисьорското виждане за нея.

–          Ще си позволя да цитирам своя учител Леон Даниел. Той казваше така: Добрата импровизация се случва едва когато всичко е ясно. Импровизация просто така – на голо поле, няма как да се случи. Когато текстът е ясен, когато действията са ясни, когато мизансценът е ясен, импровизацията е позволена, даже е желателна. В този контекст работата на режисьора е до премиерата. Ако си е свършил добре работата, пиесата принадлежи на актьорите и те са свободни да творят в нея. Аз лично приветствам импровизация. Даже във всяко представление, както вие казахте, те предлагат разни нови неща, които разнообразяват… Правят я по-интересна за себе си, това я държи жива. Така че импровизацията е добре, когато  се прави от професионалисти.

А когато сте напускали границите на България с „Паякът“, случвало ли ви се е да уговаряте с Анастасия и Пенко – актьорите в постановката – примерно за тази и тази публика ще пипнем тук, за онази ще променим нещо друго?

–          Ами, не. Аз мисля, че театърът не бива да бъде конформистичен. Не бива да се нагажда. Ако театърът се нагажда към зрителите, той ще обслужва някакви интереси. Театърът има нужда да каже нещо, той съдържа трайни ценности, поднася ги такива, каквито са, ако щете, в суров вид, и публиката е тази, която се опитва да ги смели.

Тук не се правя на много зрял или на някой, който отвисоко ще споделя ценности. Но в едно изкуство, представете си режисьора като художник, ако той променя картината си за всяка аудитория, по-добре да не рисува. Това означава липса на собствено мнение, а именно заради това един театър трябва да бъде уважаван, заради устои някакви, които успява да удържа, а не защото се харесва. В днешно време между другото театърът се опитва да се хареса, затова и много комедии се предлагат. Аз никога не съм казвал да променят каквото и да било. Ако направя такова нещо, те ще ме намразят. Това ще означава, че някъде съм се предал. Или съм се продал.

Това прозвуча и малко криминално… А как се сдушихте с Йордан Славейков, с когото работите съвместно и правите пиеси?

–          Ние се сдушихме с него буквално след като се скарахме. Скандал, разбира се, строго интелектуален. В момента, в който ние с него много хубаво се карахме – удоволствено, някаква жена се включи в нашия спор и ние без уговорки насочихме оръжието си срещу нея. Тогава видяхме, че освен много добри врагове, можем да бъдем и приятели. След това се оказа, че той е учил при Крикор Азарян, а аз – при Леон Даниел, които са две от най-големите, ако не и най-големите имена в българския театър от близкото минало. И оттам нататък вече знаехме, че имаме обща съдба и ще работим заедно и само заедно. Това е тандем по съдба.

Това, че и Леон Даниел, и Крикор Азарян са руски възпитаници ли е нещото, което ви помага да постигате успехи и в Русия, и в близката й по душа Беларус? И то ли е причината изобщо да проявявате интерес към тези страни, още повече на фона на силната американизация, налагана на българското общество?

–          Ние сме славянски народи и имаме общо светоусещане. Нещата, които вълнуват нас, вълнуват и тях. Дори е много трудно да се разграничаваме на ние и те – общият език, мястото, на което живеем… Това са нещата, които ни правят добре приети, а също и нас – добре приемащи ги. Учителите ни са се учили от тях. Ние всички сме учили руски. Тук дори не става въпрос за различни държави, а за еднакви потребности.

В Беларус вие поставихте пиеса, при това на беларуски език. Как се създава постановка на език, който режисьорът не владее?

–           В Беларус ние поставихме испанска пиеса („Домът на Бернарда Алба“ по Лорка – б.р.), която работехме на руски, а трябваше да се играе на беларуски. А пък двамата с Йордан си говорехме на български. Твърде много езици намесихме, но бяхме твърде наясно какво искахме да направим. Имахме много добър екип от страна на театъра „Якуб Колас“ (в гр. Витебск – б.р.), а оттам нататък нашата работа беше не просто работа, а – айде, ще го нарека изкуство, и вече беше много лесно да бъде поставена една пиеса на какъвто и да е език, когато си обичаш това, което правиш.

Нека поговорим малко за „Паякът“. Как ви хрумна да пишете за сиамски близнаци? Като изключим това, че темата е много атрактивна – през 2015 година се появи и македонски роман за сиамски близначки – „Резервен живот“ на Лидия Димковска. При вас имаше ли някаква конкретна случка или е, да го кажем, стандартно творческо хрумване?

–          Двамата с Йордан преподаваме актьорско майсторство. И по време на едни упражнения по сценична импровизация предложих на курсистите да играят сиамски близнаци. Те направиха много приятен опит, след който споделих на Йордан, че тук има нещо жестоко от гледна точка на способността да съжителстват, по начина, по който съжителстват физически, и това би развило чудесни конфликти. Веднага започнахме да пишем и постепенно сиамските близнаци се превърнаха в метафора, в подобие на андрогини (двуполови същества в митологията – б.р.), а оттам – в мъж и жена. Така героите ни вече не бяха точно сиамски близнаци, а метафора на способността ни да живеем заедно. На мъж и жена да живеят заедно. Защото чисто биологически такива сиамски близнаци е невъзможно да съществуват. Двуполовият ембрион на сиамските близнаци би бил унищожен поради невъзможността му да съществува.

Коя дума ви харесва повече – артист или актьор?

–          Артист – позволява повече възможности. Всеки човек може да бъде артист, но не всеки човек може да бъде актьор.

Как избрахте артистите за „Паякът“ Анастасия Лютова и Пенко Господинов? Доколкото те двамата са също тандем, горе-долу са минали и по едни и същи пътища – НАТФИЗ, после варненският театър „Стоян Бъчваров“ и едва тогава прехвърлили се в София. Вероятно не е имало кастинг…

–          Нямаше кастинг. Начинът, по който пиесата е поставена и хората са свързани физически, предполага една по-голяма близост помежду им. Понеже в живота Анастасия и Пенко са семейство, бяхме сигурни, че физическата близост в продължение на един час няма да им създаде неприятности и биха я приемали съвсем естествено.

Ако друг режисьор поиска правата да постави „Паякът“, това ще бъде ли проблем? Имам предвид, имате ли абсолютно чувство за собственост върху своя текст, или сте готов да го поверите и другиму?

–          Аз мога да говоря от свое собствено име, но мисля, че и Йордан би споделил това – ако друг режисьор поиска правата на пиесата, аз ще му ги дам, защото тя не ми принадлежи. Идеите принадлежат на едно пространство, което стои над нас. Те не са наши. Ние просто сме ги претворили тук. Така че те са на всички, които са увлечени от тях. Даже бих желал да видя друга гледна точка извън своята, извън нашата.

Накрая нека си поговорим за риалити формати. Няма да ви издам никаква тайна, че първото нещо, което си казва всеки, поне при моите приятели беше така, пък – признавам си – и при мен, когато види кой е единият от сценаристите и режисьорите на „Паякът“, си казва – а, че аз този съм го виждал в „Сървайвър“. Това помага ли ви или според вас олекотява, поне в началото, очакванията към постановката?

–          Това, че Митко от „Сървайвър“ поставя пиеси – а аз там се явих като режисьор, така или иначе – със сигурност помага, защото хората по всяка вероятност по-често гледат риалити формати, отколкото театър. И това е шансът на аудиторията, която изключително се занимава с риалити формати, да влезе в театъра. Не съм сигурен дали обратното важи – би ли гледала театралната публика риалити формати, ако е гледала добра пиеса от мен. Трябва да ги попитам. Но в никакъв случай риалити форматът не ми пречи. Може би една част от взискателната публика би казала, че аз съм повърхностен, защото съм малко див. Но дивотията пък е задължителна, ако искам идеите ми да не са стерилни. Това е моята формула.

Има ли друго риалити шоу, в което Димитър Касабов би участвал?

–          След „Сървайвър“ ли? Трябва да измислят нещо по-диво. Защото, ако говорим за познатите – „Биг брадър“, „Фермата“, те са много разглезени. Аз съм отслабвал два пъти по седем килограма за двете ми участия в „Сървайвър“. Мисля, че ако сваля повече, трябва да изчезна, защото като цяло съм атлетичен. Това е нещо доста тежко за тялото и ума, а освен това е много трансформиращо. Не знам кое предаване би ми предложило по-богата трансформация и повече предизвикателства. Ако предложат повече пари, това не е много интересно. Парите никога не са фактор.

В по-далечното минало, в годините на комунизма, имаше практика артистите да научават ролите си наизуст на език, който въобще не разбират, примерно унгарски, за да могат да гастролират там. Което си е почти като риалити шоу. Вие „за“ или „против“ подобен подход сте?

–          Това още се прави до ден днешен! Мой колега ми каза, че си е научил ролята на японски. Той учеше японски, за да си направи представлението, и се справи блестящо. Ако Пенко и Анастасия са готови да научат ролите си на суахили, аз нямам нищо против това. То ще обогати и двама им. А представяте ли си мелодиката на това нещо – ще добие съвсем друг оттенък.

Поне пет държави в Южна Африка го говорят. Ще имате доста база за изяви…

–           Значи неслучайно съм казал този език.

Как бихте призовали човек, който рядко ходи, а може би и никога не ходи на театър, да дойде на „Паякът“?

Ако човек не ходи на театър, със сигурност това, което ще види в „Паякът“, няма да му покаже това, което се вижда в театъра, защото де факто това е първият проект, който ние с Йордан написахме и поставихме. Пиесата е драма. Драмата е по-дълбокият жанр. Това е жанрът за мислещи – на хората, които търсят отговори дълбоко в себе си. В този контекст тези, които не искат да мислят, не трябва да идват, защото там – по време на пиесата, ще им се наложи. Тези, които искат да отидат на театър, могат да бъдат сигурни, че театърът, който представлява „Паякът“, е емоционална провокация и опит да ни направи малко по-съзнателни и малко по-честни. Не съм виждал скоро на театрална постановка театрални критици да плачат, а на тази постановка редовно го практикуваха. Блестящо беше посрещната от критиката, което също рядко се среща. Така че без всякакво съмнение, ако в този свят има нещо, което е близо до сто процента гаранция, макар да не мисля, че съществува такова, но бих могъл на 99% да гарантирам, че аудиторията ще остане доволна.

 

Пенко Господинов и Анастасия Лютова в „Паякът“

Снимка от визитната картичка на Димитър за „Сървайвър“

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Най-четено

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada