Открийте ни и в

BG звезди

Теодора Духовникова – актрисата воин

bgvoice

публикувано

на

Ирина Гигова

Влюбихме се в нея още когато преди повече от дванайсет лета ни порази право в сърцето със сините си очи над изразителни скули в „Лекар по неволя“ под режисурата на Мариус в Народния театър. Личеше си, че е изваяна от звездна материя. Оттогава винаги чакаме с трепет новите изяви на безкрайно талантливата Теодора Духовникова, а тази година календарът й се оказа нашарен с червени точки – силна театрална премиера преди седмици, два успешни филма, скоро предстои да се завърти и тв сериал с нейно участие. „Да, беше прекрасна година, наистина – потвърждава актрисата. – Даде ми се да изиграя толкова различни и толкова интересни жени. Жени в особен критичен момент от живота си – Ана, Биляна, Мия, Регина… Много радост ми донесоха, но и много умора. Това са си все главни роли, а както казва Деян Донков, за главните роли се иска даян.“ Така си е – отговорността, натоварването, концентрацията са огромни, цялото ти същество е максимално мобилизирано – през деня, през нощта, непрекъснато. „А пък когато става дума за човек като мен, който непрекъснато се съмнява правилно или не се случват нещата, който рядко се харесва и е твърде критичен към себе си, е направо изтощително. Но пък и радостта е голяма, адреналинът, вдъхновението… Така че има все пак баланс някакъв…“, сочи равносметката на Теди.

За броени месеци тя трябваше да влезе в обувките на героини, които по нищо не си приличат – психиатърът Ана с разклатен от разкрития брачен живот във филма на Илиян Джевелеков „Вездесъщият“, авантюристката Биляна, преоткриваща детската си любов в „Дъвка за балончета“ на Станислав Тодоров-Роги, криминалистката Мия в сериала на Нова „Дяволското гърло“, алчната безогледна Регина в „Лисичета“ на Лилиан Хелман в Народния. „Всичките си героини ги обичам и им дадох много. Винаги в нашата професия ме е изумявало откъде черпиш познание за характери, чувства, реакции, които ти самият не носиш в себе си, нямаш практическия опит за тях, а пък всъщност са в теб. Сякаш у себе си имаш някакъв компютър с огромна база данни за всякакви хора – отваряш файлове и търсиш какво ти трябва. Голямо приключение е!“, отбелязва актрисата. Нейната Регина Хюбърд под режисурата на Бина Харалампиева е играч на едро в гонитбата на тлъст дял от семейния бизнес. Заможна наследница от началото на ХХ век, героинята й се изправя по-силна след всеки удар, за да надцака пак съдбата и братята си. Докрай не ни се вярваше, че може да излезе

такава безскрупулна „кучка“, но заради красотата и таланта й (на Теодора) дори тя (Регина) на моменти ни става симпатична в своята неизтребима изобретателност. И в същото време актрисата е толкова истинска в нейната злост, че не можем и да не я мразим. „Бина често ми казваше по време на репетиции: „Много си ми нещо добричка, Теодорче, няма да стане така. Не го жали толкова Иван (Иван Юруков е неин съпруг в постановката – б.а.), тази жена не обича този мъж, махай чувства, сантимент, жалост, махай всякакви човешки неща, не ти трябват сега.“ И аз махах, махах… – разказва Духовникова. – Иска се смелост да изиграеш толкова неприятна жена, която дори изглежда отблъскващо и отвратително на моменти. Но целият процес на работа беше много щастлив. Заради Бина, която е безкрайно обичаща актьорите си, и заради изключителните ми партньори и колеги там.“ А те са Дарин Ангелов, Ана Пападопулу, Христо Петков…

В очаквания с нетърпение кримисериал „Дяволското гърло“ Теди ще е рамо до рамо с Владо Карамазов, неин близък приятел още от детската театрална школа на Бончо Урумов в „Сълза и смях“, през която са минали доста от водещите млади сили на родната сцена. Двамата са повече от брат и сестра. „С Владо се познаваме толкова добре, че се усещаме вече на някакво съвсем друго ниво, няма нужда да го гледам, за да знам какво чувства. Когато играя с него съм щастлива и сигурна. Той е единственият човек, който може да ми крещи, да ми казва ужасни неща и аз никога да не му се разсърдя. Защото знам, че е един от най-искрените хора, които познавам. Каквото и да ми е казвал досега, колкото и да е боляло в момента, се е оказвало впоследствие абсолютна истина. Аз него много го слушам“, доверява актрисата и добавя: „Съвсем спокойно мога да кажа, че обичам този човек. Въпреки че никак не е лесен за обичане…“.

Сценични и екранни партньори на харизматичната Теодора Духовникова са някои от най-харесваните български актьори. А тя е спонтанно и емоционално същество, което се отдава без остатък на ролята. Не е ли неизбежно тогава в един момент да се стигне до влюбване – на реално, на интелектуално, на духовно, на фантазно ниво?… „Абсурд! – веднага опонира актрисата. – Аз съм много щастлива, че играя с най-красивите и най-талантливите мъже в тази професия у нас, но мисля, че толкова много време прекарваме заедно, през такива сложни неща преминаваме по време на снимки или репетиции, по толкова пъти на ден преживяваме любов и омраза, че извън работата вече сме си тотално омръзнали, изцедени сме и нямаме нито сили, нито желание да сме заедно отново.“ И припомня една крилата витизчийска поговорка: актрисата не е жена. „Така е. Аз за тях не съм жена. Обичат ме, предполагам, знаят, че могат да разчитат на мен, очакват да си свърша добре работата, да изиграем отново и отново някоя страхотна любов и… толкова. Аз пред тях не мога да се глезя, да съм слаба, те искат от мен да съм воин – и го получават. По-близки са ми, разбира се, от много други „нормални“ мъже в живота ми. Даже сме си толкова близки, че между нас е изчезнала Тайната. А тайната е толкова важна за едно влюбване…“, разсъждава Теодора.

Ако си представим, че можем тайничко да наблюдаваме всекидневието на Теди, така както прави екранният й съпруг Велислав Павлов във „Вездесъщият“, ще открием, че тя живее вълнуващо, хиперемоционално и винаги нещо неочаквано пренарежда плановете й. Страничното око сигурно би се изненадало обаче, ако види колко малко потребност вече има тя да излиза на шумни места с непознати хора. Любовта със съпруга й Стефан е интензивна. Преминава през всякакви етапи и тонове. „И затова ни е интересно и вълнуващо да сме заедно. Защото ние се променяме. Връзката ни се променя. И това пази любопитството помежду ни“, обяснява актрисата. Техните момичета, дъщерите им Бояна и Ема, съответно на 12 и 8 години, междувременно са се се превърнали в пълноценни, вълнуващи личности. „Всеки ден ме изненадват. Откривам ги непрекъснато и когато съм с тях, нямам нужда от никой друг“, категорична е майка им.

В сънищата си обаче тя често е със скъпите хора, които е изгубила и които вече не са тук. „Сънувам ги млади и красиви. Трудно приемам смъртта им и се уча да свиквам с отсъствието им. Но не успявам. В съня си съм с тях“, признава Теди. За настъпващата следваща година тя си пожелава единствено здраве. „Научена съм да се боря и да предизвиквам успеха, не да му се моля и да го очаквам да ми се случи. Научих се и с неуспеха да съжителствам, без да ме депресира и отчайва. Така че се моля само за здраве. И живот“, завършва Духовникова.

 

Като Регина със сценичните си братя Дарин Ангелов и Христо Петков в постановката на Бина Харалампиева

С Владо Карамазов в тв сериала „Дяволското гърло“

На снимките на най-новия BG филм „Дъвка за балончета“, пред камерата с Иван Юруков

„Вездесъщият“: в работен момент с Велислав Павлов и Ирмена Чичикова

Теди с дъщерите Бояна и Ема и тяхно приятелче

Със Стефан в началото на тяхната голяма любов

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

BG звезди

Нели Петкова с режисьорски дебют в новата й песен „Не искам“ (ВИДЕО)

„Не искам“ е 11-ият сингъл от албума на талантливата певица, който предстои да бъде издаден тази пролет

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн: Facebook/Nelly Petkova

Нели Петкова направи своя дебют като режисьор във видеото към новата й песен „Не искам“. Снимките към песента са сред живописните пейзажи на парка „Врана“ и в покрайнините на София.

„Не искам“ е балада-изповед, която разказва за бурята от емоции, която връхлита човек, оставайки сам със себе си, след края на една изживяна любов.

„Песента пресъздава вътрешния диалог в онези най-трудни мигове, когато ни се иска да изкажем болката си и да крещим, но избираме да замълчим и да потърсим сила да продължим напред“, споделя Нели.

Най-големите BG звезди в концерта „BG VOICE на 10“ (ВИДЕО)

Автори на текста са Лора Димитрова и Йордан Ботев, а музиката е на Нели Петкова и Деян Асенов.

Произведението е със специалното участие на Кристиан Илиев, чието дело са завладяващото изпълнение на пиано и аранжимента на песента.

„Не искам“ е 11-ият сингъл от албума на талантливата певица, който предстои да бъде издаден тази пролет.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

BG звезди

Васил Найденов: Ако не си разбран и обичан, животът се обезсмисля

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Надежда Попова

Васил Найденов е роден на 3 септември 1950 г. в София. Завършва естрадния отдел на музикалната академия, специалност „Пиано“. Пианист е на „Златни струни“, а в периода 1976-1978 г. е вокал на „Диана експрес“, с които записва шлагера „Синева“. За кратко е вокал на група „Тангра“. Звездата му изгрява през 1979 г., когато печели първа награда на „Златният Орфей“, а песента от филма „Адаптация“ е обявена за „Мелодия на годината“. Сред култовите му хитове, любими на две поколения, са „По първи петли“, „Любовта продължава“, „Телефонна любов“, „Сбогом казах“, „Чудо“.

Г-н Найденов, с какво чувство изпратихте 2017-а?

– Годината беше добра за мен. Много пътувах, може би повече, отколкото трябва дори за работохолик като мен. От друга страна, добре е това да се случва, защото нашата професия не е толкова простичка, както някои си мислят. Хората трябва да те поръчат, или казано на грозен език – ти трябва да се харчиш. Често някои колеги започват да обясняват, че са неразбрани – или публиката е много комерсиална, или тяхното изкуство е елитарно, намират хиляди извинения от всякакъв модел… Не може човек да бяга от това, което не иска да вижда. Нали в крайна сметка всичко, което правим, е именно за тази публика!

Да прескочиш синдрома на първия хит и да напипаш формулата за сценично дълголетие изисква воля, постоянство и талант…

– Да, и не всеки е Куинси Джоунс или Арета Франклин, не всички могат да бъдат суперзвезди, а и не е нужно. Особено за мащаба на пазар като нашия. На сцената много неща се виждат. Не става въпрос само за визуалната страна на нещата, или за качеството на музиката. Има го чисто психологическия момент, в който трябва да докоснеш душата на човека от 11-ия, от 50-ия ред, да превърнеш концерт на стадиона в интимно преживяване. Единици са тези, които го умеят това, и колкото по-дълго го правиш, толкова повече доказателства получаваш, че си в правилния занаят. Защото най-лесно е човек да създаде еднодневка, особено с по-вулгарен текст, да намери отнякъде много пари, или пък да е син или дъщеря на богат човек. Медиите се задействат и на такива хора моментално започваш и пломбите, и гаджетата да им знаеш. Това обаче не значи, че те ще останат в твоя дом. Със сигурност ще влязат я чрез някоя радиокласация, я чрез ротации по телевизията, но няма да останат. Прегарят за едно лято като бенгалски огън. Има едно правило за най-късата музикална форма, която е песента – че за три минути трябва да кажеш всичко, да се случи цял разказ и да стиснеш с него слушателя за гърлото. Тези три минути създават илюзията за повърхностност, но хайде, изпълнявай това правило цял живот, пеейки! Ако обаче умееш да боравиш добре със словото или работиш с качествени текстописци, се оказва, че работата ни никак не е проста.

Този път по изключение не работихте на 31 декември. Имения си ден празнувахте ли?

– Не, това с имения ден ме вълнуваше само като дете. По стар календар Васильовден се падаше на 14 януари и като минат всички празници, българинът на чисто беше готов да започне пак да се весели. Удобна беше датата, а сега между обяда и вечерята аз обикновено работя, хората са изморени на 1 януари. Всички Васильовци и Василки са прецакани официално (смее се).

Все още ли смятате, че младите изпълнители у нас правят „хартиени“ песни?

– Младите не могат да пеят на български. Не става въпрос за някакъв национализъм, но тази истерия, която върви сред младите – да рапират на английски, те го правят на толкова перфектен жаргон, че и в някои американски квартали няма да ги разберат. Едва ли не английският им се явява матерен. Това не е и пеене, то е музикален говор, точно от операта идва това понятие „речитатив“. Но изведнъж се оказва, че всеки трети човек, роден в някое затънтено село, трябва да владее тоя сленг, и то в съвършенство. Може да звучи много жлъчно, но това нещо ми напомня за „Българи от старо време“. Алеко Константинов с Бай Ганьо и много други са писали за това подценяване на българското, то е приоритет на така наречената малка нация, която години наред се клатушка без самочувствие.

Кое ви изморява най-много в професията?

– Основното – това, че непрекъснато трябва да се доказваш. Всяка вечер, колкото и да съм уморен и прегракнал, надмогвам си дискомфорта и забавлявам хората. Споменах ви, че много пътувах в последно време. Поемах и по две участия на ден, и то в различни градове, което означава да пея пет часа и да подскачам като тийнейджър на 67 години. Отивах и го правех, без значение дали пея на мултимилионери, на президента, или на отрудени, обикновени хора. Казвам си само „Дай, Боже, да е пълно, дай, Боже, да пляскат!“ Все едно ми е дали съм в клуб, в пиано бар, в НДК – аз трябва да накарам някой с изкуството си да си отдели от залъка, за да си купи билет. А това никак не е лесно, защото публиката става все по-претенциозна. Всяка вечер пея пред различни хора. Има хора много богати, с огромно самочувствие, които, ако искат да слушат Стинг, палят личния си самолет и за денонощие се връщат обратно. Имам и такъв таргет – очакванията са големи и аз ги оправдавам.

Наскоро бяхте интервюиран от руската РТР за най-рейтинговото им шоу „Прямой эфир“ на иконичния водещ Андрей Малахов. За какво си говорихте, по какъв повод ви потърсиха?

– Учудих се, че ме търсят, защото България през последните години нямаше особено добронамерени отношения с Русия. Искаха да отида в Москва, но аз бях поел концерти в два поредни дни, нямаше как да хвръкна за денонощие и да се върна. Изпратиха оператор, екипът искаше да снима вкъщи и аз много се смях с тая работа, защото всичко е в ремонт. Ако бяха влезли, щяха да се хванат за главата, плочките навсякъде са разбити.

Купихте свободния апартамент на етажа си още в началото на годината, още ли не сте приключили с реконструкциите?

– Нищо не съм приключил! Имам много добри съседи, според които заради мен ще падне блокът, което беше много смешно. Аз съм завършил геодезия и картография, една година съм учил и за земетресенията. Живея толкова години там и не бих искал да ми падне блокът на главата, но това вече в кръга на шегата. Не мога да им обясня на журналистите от РТР защо не могат да дойдат у дома, защото те имат друго схващане за домовете с мащаба на звездите си в Русия. Смях се със сълзи, защото ако ги бях поканил, щеше да е много ъндърграунд преживяване (смее се).

Да ви върна към интервюто.

– Питаха ме за „Междучасие“, защото тази песен е печелила много пъти награди там. Късно тръгнах да работя в Русия, защото обединение „Музика“, на което бях щатен служител, не ме пускаха да припаря. Случи се едва края на 80-те, но пък започнах да правя по 140 концерта на година. Работил съм и с Алла Пугачова, и с Филип Киркоров, пял съм пред 18,000 души всяка вечер в продължение на 13 поредни дни в най-големия руски олимпийски комплекс – „Мира“. Това е едно туловище, събиращо 36,000 души, ние го работехме наполовина. Смешно ми става, когато колеги си позволяват да коментират колко печели Алла Пугачова, защото не знаят за какъв мащаб на работа става въпрос и колко пари носи една звезда като нея на държавата си.

В последния ни разговор споменахте, че не ви блазни мисълта за концерт в зала от калибъра на „Арена Армеец“ например. Защо?

– Не ме блазни е точната дума, защото аз принципно не бойкотирам идеята. На кого и какво ще доказвам с този концерт – на колегите ли, на съкварталците ли, на медиите? Дали съм в Лондон или в Каспичан, за мен е все едно, аз се раздавам емоционално по един и същи начин. Такива прояви са за някои хора, които работят пет пъти в годината и правят такъв концерт за Коледа, с коктейл за журналистите. Дали ще съм в зала, пиано бар или кръчма, при мен винаги е пълно, хората пеят с пълно гърло и да не звучи много арогантно, но често има такива, дето идват и ми целуват ръка. За мен това е по-скъпо от всяко друго признание. Всичко останало – арени, и т.н., е нещо пет пъти напудрено и не е гаранция, че в музикално отношение ще бъде издържано. Особено като ниво на звука. Споменах ви за тези 18,000 души в Русия, пял съм пред толкова и в Киев, пълнил съм в Пловдив, Летния театър от 18 и от 20 ч. в един ден с концерт и с конна полиция са ме пазили. И какво от това? Това с концерта е като напъна да направя книга.

Биография ли?

– Да, да описвам живота си. Ама кой ли не се обади години наред. Хората ми знаят и кътните зъби, виждате и с вас колко лични неща споделям – какво толкова имам да казвам още? Каква книга, какви щуротии, кому е нужно – за да изкара някой едни пари… Или да си направя на финала восъчна фигура и да изляза с нея на сцената, както направиха някои наскоро. Аз тая слава съм я изпитал, отдавна съм ги надживял тия амбиции.

Имате съвършен усет за красивото и талант на интериорен дизайнер. Осветлението в дома ви е ваше дело, както и всеки дребен детайл в обзавеждането. Знам, че сте внасяли огледала от Румъния навремето за жилището си…

– Защото ходех да пея в Поливаленте. Има три завода на Карпатите, които правеха дъмпинг на пазара за класически мебели още по времето на Чаушеску. Виждал съм много красиви неща на изложения за дипломати там и се чудех защо не се внасят и у нас такива мебели, хем бяхме също соцдържава, хем сме близо. Талант не знам доколко имам, мисля, че всеки средноинтелигентен човек трябва да има някакво въображение и да успее да си създаде и сам уют у дома. Аз исках с архитектурен дизайн поначало да се занимавам, но влязох в Консерваторията с пиано и идеята отпадна. Не съжалявам.

Майсторите доста неща с ръцете си обаче, разтоварвате се, като реставрирате часовници…

– Събирам стенни часовници, особено пеещи имам много, но само ги освежавам. Механиката им изисква много сложна и прецизна работа и от нея нищо не разбирам. Имаше един майстор към „Патриарх Евтимий“, който ми помагаше много, но почина наскоро, Бог да го прости. Иначе обичам и с порцелан да се занимавам, когато имам време.

Вярно ли е, че накъдето и да пътувате с импресариото ви Ивайло, ако видите хубави камъни, го карате да отбие на пътя и слизате, за да си съберете?

– Ами да, имам алпинеум у дома, това е другото, което обичам, освен живите цветя. Откраднал съм много камъни. Край Варна има едно място, където са изключително красиви, от морските плажове редовно събирам.

Обикновено си пожелавате само здраве, за да може да радвате публиката си. Така ли е и сега?

– Вижте, здравето е необходимо и на президентите, и на министър-председателите, защото каквато и кариера да си направил, каквито и пари да си натрупал, ако не можеш да станеш от леглото и да си стъпиш на краката, каква е ползата? Това е едно от най-важните неща в живота. Другото нещо е да бъдеш разбран и да бъдеш обичан, защото иначе животът, колкото и пари да имаш, се обезсмисля.

 

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

BG звезди

Мими Иванова: Какъвто ни е животът, такава ни е музиката

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Светла Йорданова

Eдин от златните гласове на българската популярна музика – Мими Иванова, дебютира на професионалната сцена през 1966 г. През същата година тя прави и голямо турне в Москва и Одеса заедно с джазовия оркестър на Дома на народната армия в Пловдив с ръководител Веселин Николов. През 1969 г. се дипломира в Естрадния отдел на МА в класа на Ирина Чмихова, но още докато следва, става солистка на ръководения от Николай Куюмджиев оркестър „София“. Там нейни колеги са Мария Нейкова, Паша Христова, Борис Гуджунов и др. Първата й среща с бъдещият й съпруг – Развигор Попов, е през 1972 г., а четири години по-късно двамата създават популярната група „Старт“. В богатия си репертоар Мими Иванова има песни от композитори като Тончо Русев, Мария Ганева, Зорница Попова, Атанас Косев, Найден Андреев и др., но най-емблематични стават тези на Развигор Попов. Няма човек, който да не може да си запее някой от големите хитове на чаровната певица, сред които са „Петнадесет лалета“, „Слънцето е в моите коси“, „Вълкът и седемте козлета“, „Ах, този дъжд“, „Лодка в реката“, „Съдба“, както и дуета й с Борис Гуджунов „Хора и улици“. Освен в страната ни Мими печели отличия и от редица музикални фестивали в Румъния, Германия, Турция и Чехословакия.

Мими, на 28 декември имаше 70-годишен юбилей, но го отпразнува в края на януари. За какво са много и за какво са малко 70 години?

– Много са за хората, които се плашат от възрастта, и са малко за тези, които искат все още нещо да направят и имат сили за това. Ние с Развигор се чувстваме млади, работим и не се замисляме толкова много за годините. Ето, аз ходя на висок ток като 15-годишните.

А на колко години се усещаш и какъв режим спазваш, за да си в такава прекрасна форма?

– Обърнах цифрата 70 на обратно и стана 07. (Смее се.) Реших, че сега започвам отново! Няма да забравя думите на една приятелка: „Ти знаеш ли, че покрай тази работа с децата в школите си станала приятно инфантилна…“, така че една възраст от 7 години би ми отивала. Може би сега започваме леко да се вдетиняваме, казвам го в кръга на шегата. Иначе не спазвам някакъв специален режим, но един ден в седмицата съм само на течности. Освен това живеем в жилище на две нива и ми се налага да изкачвам стълбите по двадесет пъти на ден, което си е добра тренировка.

Как отпразнува юбилея?

– Събирането за рождения ми ден беше отложено по тъжен повод. През февруари ще изнесем 40 дни на сестра ми, която си отиде от този свят, но това е животът – редуват се тъжни и весели моменти… Иначе рожденият ми ден мина на три-четири етапа, както се смееха близките ми, но все пак това си изисква един 70-и рожден ден! На 28 декември се събрахме с близките ми и макар че беше тъжен рожден ден, го отбелязахме в Хисаря. След това го отпразнувах и в театър „Възраждане“, където играя в детската пиеса „Бабината питка“ и съм благодарна на ръководството му. Те направиха един жест към мен, който много ме зарадва – едно от представленията беше с вход свободен и тогава успяха да влязат всички мои познати, близки и дечица от двете ни школи, които попяха и повеселиха всички, беше много приятно.

А твои колеги изпълнители не се ли включиха в партито?

– Да, но те бяха в най-сериозния етап, който отложихме за края на януари и се събрахме около 100 души при Астор. Беше жест от негова страна. Получи се неописуемо, голям празник – от 19 до 2 ч. през нощта. Много от колегите ми като Роси Кирилова, Марги Хранова, Десислава, Васко Кръпката, Александър Александров-Алекс и мои ученици не спряха да пеят и да ни радват. Получих и много хубави подаръци, но най ме зарадваха красивите букети – имаше дори и еднометров със 70 розови рози.

Коя ваша песен с Развигор е автобиографична за теб?

– Тя не е много популярна, защото се появи в момент, в който нашата музика не се пускаше много. Казва се „Изгубих си усмивката“ и е по текст и музика на Развигор. Събирателна е от най-популярните мои хитове и разказва за моят творчески път. Може да се каже, че автобиографични песни за мен са и „Вече свърши хубавото време“, „Зелената стара чешма“ и „Вярвай, мамо“. „Зелената стара чешма“ е написана от Богомил Гудев за мен, но тези песни се отнасят както за мен, така и за всички. Кой не е преживял среща със стара любов и да не съжалява, че нещата не са се развили по друг начин? Песента „Българийо, децата ни върни“ също е част както от нашия живот, така и от живота на много българи, които изпратиха децата си в чужбина и останаха сами.

Дъщеря ви с Развигор също живее в чужбина. Това ли е голямата ви болка, че младите ни хора масово отиват на Запад?

– Да, разбира се – млади, стари… Който можа, замина. В началото все си мислех, че ще настоявам дъщеря ни да си дойде, а и тя самата си мислеше, че ще се върне, но вече се примирихме с мисълта, че тук нещата няма да станат по-добри. Иначе преди си мислех, че българите в чужбина страдат и в първите години наистина го виждах, като пътувахме до Америка и гледах как си поплакват, но сега вече не е така. Вече идват тук като на гости, а казват „у дома“ за държавите, в които живеят. Това е най-страшното за една държава – така да си прокуди децата. Това е срам и резил за тези, които управляват!

Текстовете на вашите песни винаги са много стойностни, а какво мислиш за тези в рапа и хип-хопа?

– Какво да мисля – мисля, че не трябва да е така, но кой ме пита мен? Какъвто ни е животът, такава ни е и музиката, такъв е и начинът на изразяване. Понякога, като слушам някоя песен в този стил, ми прави впечатление, че до голяма степен текстът й е пълен с прозодии, освен че се пее жаргонно и замъглено, а това е нещо, заради което едно време връщаха песни от комисиите. Какъвто и да е текстът – хубав, лош, трябва да можеш да го разбереш, докато сега ми се налага някои от моите деца в школите да ми превеждат на някои места какво точно пеят! Тези неща не зависят от мен – от мен зависи да покажа на моите деца в школите музиката, която ми се струва по-стойностна. Тревожи ме също така фактът, че малките деца вече повече обичат да пеят на английски, отколкото на български език. Като че ли българският стана срамен, нежелан, необичан…

Това сигурно е поради факта, че в страната ни звучи най-малко родна музика в сравнение с другите държави. Защо е така? Защото сме чуждопоклонници, или има и друга причина?

– Разбира се, че сме, ние никога не сме били различни. Малка страна, която все се кланя на други страни – преди на Съветския съюз, сега пък звучат само американски песни, никога не сме държали на себе си. Българинът не се самоуважава, сигурно защото самата държава му е като мащеха – все се налага чуждото, другите все са по-добри, явно имаме някакъв комплекс.

Не е тайна, че с Десислава имате роднински връзки. Кои други изпълнители от попфолка харесваш?

– По принцип не слушам такава музика. Харесвам Деси, но не бих я определила като попфолк певица. Тя изпълнява прекрасно народни песни и е невероятен музикант. Докато Развигор свири на пианото, тя на момента импровизира и създава песни, а това не го може всеки. Деси може да се включва успешно във всеки стил – джаз, поп, рап, а освен това страхотно имитира други изпълнители. Много е талантлива. Иначе някои нейни колежки също имат прекрасни гласове, но не ги познавам толкова. Веднъж чух Преслава да пее рок и бях поразена – тя изпя прекрасно една песен на „Сигнал“. Като цяло тези изпълнители, които пеят и народни песни, са много добри.

Някои хора обвиняват вас – легендарните поп изпълнители, че сте се отдръпнали и така сте дали път на попфолка?

– Защо да се отдръпваме? Просто в един момент като че ли нямаше нужда от нашата музика и никой не ни търсеше. Радой Ралин беше казал, че у всеки българин дреме един сръбски циганин. Тази музика влезе като червей в душата на българина, стана много харесвана и слушана, а и я изпълняваха едни млади и предизвикателни момичета. На този фон нашата музика, в която се пее за море, романтика и за любов, сигурно изглеждаше бозава. Ние не сме оставили фронта, просто така пожелаха хората и който оцеля – оцеля. Сега забелязвам едно леко завръщане към нашия тип музика. Ето, скоро направихме национално турне „Вечните песни на България“ и още на първата дума публиката запяваше заедно с нас. Но като цяло вече е различен животът и музиката е различна. Времето е такова; каквато е музиката, такъв е и животът ни – пълен с хард неща, няма равновесие, спокойствие и почтителност.

В Америка известни изпълнители и актьори се изказаха срещу Тръмп. Подкрепяш ли ги, или му симпатизираш?

– За мен този човек чисто визуално винаги ми е бил малко странен, но не знам – може да се окаже един от най-добрите хора за президентския пост и да спре войните.

Какъв закон би прокарала в родния парламент, ако зависеше от теб?

– Закон, който да помогне да няма бедстващи възрастни хора у нас. В това число не слагам нас с Развигор, защото ние работим и съдбата ни е дала сили, здраве и късмет, не се налага да чакаме на държавата, но виждам толкова нуждаещи се възрастни хора. Не всички имат сили да се оправят, а има и много малки дечица в домовете, за които няма пари. Не мога да приема да няма пари за най-нуждаещите се пенсионери, а да си повишават доходите хора, които и без това са богати, но си повишават безсърдечно заплатите, без да се интересуват какво се случва с другите. При положение че народът гине, какво увеличение са заслужили?

А допустимо ли е според теб това, че някои от големите ни музикални звезди, а и не само, си отидоха почти забравени и в тежко материално състояние?

– Не, абсолютно! Колко струва една държава си личи по това как се отнася с възрастните хора и с тези в беда. Нашата държава отвсякъде ни е мащеха, което е унизително, грозно и срамно. Всички възрастни хора заслужават почит за това, че са доживели едни години, дай Боже, всеки да ги достигне, и заслужават почит.

Имаш ли силата да прощаваш на хората, които са те наранили?

– От едно интервю на Ричард Гиър научих, че думата „прощавам“ е като мантра, като те ядоса някой. Аз го пробвах и се оказа работещо. Като те нервира някой, направо не искаш да го гледаш повече, но в един момент започваш да си повтаряш „прощавам ти, прощавам ти“ и да си припомняш прекрасните мигове, които сте имали, и гневът ти се разсейва. Така вече не изпитваш омраза.

Каква е рецептата ти да останеш приятелка с човек, с когото си имала връзка, както е при вас с Астор?

– Рецептата може би е да си мъдър и да знаеш, че ако обичаш някого, няма защо да си разваляте отношенията след връзката ви. Какъв е смисълът да губиш един приятел? Може би само след огромна изпепеляваща любов не може да има приятелство, но по-добър вариант е да си над нещата, отколкото да изгубиш и едното, и другото.

А каква е тайната за дългата ви семейна идилия с Развигор и наистина ли е идилия?

– Идилия е, да! (Смее се.) Знаеш ли колко е трудно да живееш с някого, за когото знаеш всичко, но да продължава да ти е интересен и да намирате все още неща, за които да си говорите. След 35 години любовта се трансформира в приятелство, разбирателство и мъдрост. На мен ми се случва и да му се ядосам, за две минути ще изригна и ще му се скарам примерно за това, че е влязъл с кални обувки, но след три минути ще го гледам с виновни очи. После си викам – Боже, какво ме накара да се ядосам на този кротък човечец?! Той знае, че това ме лекува, защото ако много задържаш в себе си, накрая се разболяваш, а на кого ще си изкараш напрежението – на най-близкия човек, разбира се. После дори не помня за какво съм се нервирала. Докато той не е такъв, не си го изкарва на мен.

За какво се скарахте последно?

– Наистина не си спомням – за някакви битовизми сигурно. От време на време много ме ядосва и понякога на шега му казвам – колко ли грешна съм била, за да случа на теб! (Смее се.) Господ ни е събрал тотално различни хора, но с времето сме се научили да се разбираме.

Развигор как те нарича на галено?

– Нарича ме „миличко, Мименце“… Чувствам се толкова харесвана с него. Той ми доказва любовта си, дори само с това, че ме изтърпява, докато си изкарам адреналина и емоциите – това е голяма обич. Тя ни крепи.

Вярата наистина ли ви дава сили за живот, както пеете в песента „Приятелство се подарява“?

– Да, но не фанатизираната вяра. Не обичам крайни неща, като да не понасяш друговерци например. Ако спазваш това, което вярата те учи, ще внимаваш как се отнасяш с другите хора, а няма да ги мразиш. Аз имам кратка молитвичка и се моля всеки ден както за хората, които обичам, така и за тези, които не обичам, а и те не ме обичат, но мисля, че тази молитва ми помага.

Любима мисъл?

– В кръга на шегата тя се отнася и за мен: „По-добре малко нещо, отколкото голямо нищо.“

 

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Предишна публикация:
Защо ни поваля умората

Саймън Крамптън, Би Би Си Според Кралския колеж по психиатрия един от всеки петима души се чувства постоянно необичайно уморен,...

Затвори