Съдия Шира Шейндлин

Продължение от миналия брой

Дейвид Коул

„Ню Йорк ривю ъф букс"

Най-осезаемият ефект от забраната върху „оръжията за нападение" бе неочаквано враждебната реакция срещу контрола върху оръжията, изразена от американските избиратели по време на междинните избори през 1994 г. Тогава демократите загубиха мнозинството си в Камарата на представителите за първи път от четиридесет години. И след като си научиха урока, повечето членове от Конгреса не се занимават вече с контрола върху оръжията. В същото време неголемият брой щати, които са въвели сравнително строги закони върху правото да се носи оръжие, като Ню Йорк и Калифорния например, имат малко ползи от това, тъй като съседните щати са с много по-лек режим. Например от 8,793 огнестрелни оръжия, иззети при престъпления в Ню Йорк през 2011 г., 82% са внесени от други щати.

Законодателната неспособност да се ограничи използването на оръжие по улиците на градовете води до една от най-спорните полицейски практики в Ню Йорк - политиката на агресивно задържане и претърсване на млади чернокожи и латиноси в районите с висока престъпност.

От полицията заявяват, че тяхната политика цели разубеждаване на младите мъже да носят оръжие. Според някои наблюдатели тази мярка е проработила, имайки предвид, че броят на тежките престъпления в Ню Йорк, там, където полицията често е правила претърсвания, рязко е спаднал, докато в останалата част на щата той се е запазил същият. През 2013 г. обаче американският окръжен съдия Шира Шейндлин обяви, че политиката на задържане и претърсване е противоконституционна - от една страна, защото тя е насочена най-вече към чернокожи и латиноси, а от друга - защото допуска арести без конституционно изискуемото обективно подозрение за закононарушение. Малко след като кметът на Ню Йорк Бил де Блазио встъпи в длъжност, той сложи край на тази полицейска практика, но това стана, след като години наред тя унижаваше и нараняваше стотици хиляди невинни местни чернокожи и латиноси.

Най-силният противник срещу контрола върху оръжията е добре известен - Националната оръжейна асоциация (НОА). Тя е и най-силната организация в страната, застъпваща се за граждански свободи. Има около пет милиона членове, които редовно си плащат членския внос, а десетки милиони вярно откликват на призивите й за действие и се включват в акциите й. Годишният й бюджет е над 300 милиона долара, от които тя влага само 10% за лобиране и политическа дейност. Но може би най-важното е, че НОА отдавна е разбрала, че демократичното участие е от решаващо значение за гарантиране защитата на човешките права. Затова тя не остави съдбата на Втората поправка на съдиите, а пое нещата в свои ръце.

НОА оценява всеки кандидат, който се бори за изборна длъжност на национално или на федерално ниво в зависимост от отношението му към правото да се носи оръжие, и подкрепя само този, на когото е дала най-висока оценка независимо от партийната му принадлежност.

След това тя проследява поведението му по време на целия мандат, за да бъде сигурна, че той вярно спазва ангажиментите си, поети към НОА, и го наказва, в случай че се отметне от предизборните си обещания, организирайки му мощни антикампании.

Във всеки щат НОА си има активни филиали, като средно в тях членуват по около 100,000 души. НОА има значителни успехи на местно ниво срещу организациите, борещи се за контрол върху оръжията, които са много по-малки от нейните представителства и предпочитат да се фокусират върху Вашингтон, където се работи много малко в техен интерес. (Това започна да се променя в момента, в който на местно ниво се създаде новата група на кмета на Ню Йорк Майкъл Блумбърг „Всеки град - за безопасна среда без оръжия". Но въпреки това НОА все още има голяма преднина.)

Трите книги, които разглеждам в текста си, се опитват да развенчаят някои митологеми, свързани с правото на носене на оръжие в Америка. Памела Хааг твърди, че оръжейната индустрия по-скоро е създала, отколкото е отговорила на американската култура на употреба на оръжие. В „Оръжия насред Америка" Робърт Шпицер обяснява, че законодателното уреждане на въпроса с употребата на оръжие в САЩ е също толкова старо, колкото самите щати. В книгата „Правят ли ни оръжията свободни" Фърмин Дебрабандър се занимава с основната претенция на НОА, а именно, че правото да се носи оръжие е от съществено значение за свободата. Но според автора оръжията подкопават и двете - както свободата, така и демокрацията.

В книгата си „Въоръжаването на Америка" Памела Хааг се заравя в архивите на компанията „Уинчестър" в Ню Хейвън, щата Кънектикът, за да открие корените на оръжейната индустрия. В нейното подробно и елегантно написано изследване става ясно, че продажбата на револвери е започнала като най-обикновен бизнес. Оливър Уинчестър бил първо собственик на фабрика за ризи, а после - през 1857 г. - преминал към производството и продажбата на оръжие.

За Уинчестър пистолетите били поредният продукт. И именно като такъв той го предлагал на пазара. В „ранните реклами", пише Хааг, „револверът се представя по същия начин, по който се рекламира плуг, и далеч не е културно натоварен". Първоначално основният клиент на „Уинчестър" е американското правителство, което има нужда от оръжия винаги когато започне война. А когато се обяви мир, „Уинчестър" и останалите производители продават оръжията си на чужди правителства, които се подготвят за война или вече воюват - в това число Турция, Австралия, Франция, Тайланд и Прусия. Оръжието е един от първите продукти, които САЩ изнасят.

Но като цяло производителите на оръжие решават да заложат на вътрешното потребление, надявайки се, че гражданите в страната ще им осигурят постоянен пазар - а не цикличен, като този в чужбина. За начало обаче те трябва да създадат търсене. Първоначално американската икономика разчита на селскостопанското производство, после тя се урбанизира и индустриализира. В този период е модно да притежаваш оръжие, тъй като то се приема за луксозна стока.

Пистолетът „се е превърнал в обект, удовлетворяващ психологическите нужди на населението, а не толкова неговите прагматични потребности, наложени от воденето на военни действия, защита на ранчото, завладяването на американските индианци или нуждите на селското стопанство... Онова, което някога бе необходимо, сега трябваше да стане обичано."

За целите на тази трансформация особено полезни са легендите за Дивия запад, независимо дали те отговарят на истината, или са пълни измислици. Както някои историци твърдят, Западът е бил много по-малко див, отколкото обикновено го представят в романите и филмите. Хааг проследява легендите от Дивия запад от момента на тяхното зараждане под формата на булевардни романи. Те са особено популярни в края на XIX век. Тогава подобен тип романи се пишат по шаблон и са продавани в големи количества. Само на Бъфало Бил - прочутия ловец на бизони - са посветени повече от петстотин заглавия.

И тук се появява вероятно най-ранната форма на продуктово позициониране - пушката „Уинчестър", с която смелите герои въздават правосъдие, борейки се срещу злите злодеи. Хааг пише, че ако 73-милиметровият „Уинчестър" е бил книга, той е щял да бъде булеварден роман с характерните за него масово производство, лесно заменяеми сюжетни линии; механичен, предвидим, изискващ малко усилия от страна на читателя, предоставяйки му бързо смилаеми и недвусмислени заключения.

„Американците обичат оръжията", твърди Хааг, но не защото те разкриват някаква съществена истина за американския индивидуализъм, за каубоите, а защото „ние, американците, бяхме приканени да го направим от онези хора, които ги произвеждаха и продаваха. И в момента, в който това стана, техните продукти вече нямаха толкова голяма практическа и утилитарна стойност."

Историята, разказана от Хааг, разсейва прекалените очаквания за голямата култура на ползване на оръжие в САЩ. Тя разкрива, че оръжейната индустрия винаги си е била бизнес като всеки друг - тя се стреми да се наложи като търговска марка и да увеличи търсенето на продуктите си. И обстоятелството, че производителите на оръжие днес успешно използват понятия, като „индивидуализъм", „отговорност" и „мъжество", не ги лишава от по-горните характеристики. Рекламите за пистолети играят по тънката струна на душата и това е същата онази струна, която опъва и НОА при организацията на политическата си дейност.

В крайна сметка трябва да признаем, че в книгата си Хааг не отговаря на въпроса защо в САЩ, в сравнение с други държави, оръжията са толкова много харесвани.

Книгата на Робърт Шпицер „Оръжия насред Америка" цитира гледната точка на изследователя в сферата на конституционното право Адам Уинклър, разгърната преди няколко години в „Престрелка" (2011 г.).

Въз основа на едно обширно проучване на законите в отделните щати, направено от Марк Антъни Фрасето, Шпицер отбелязва, че едва ли не преди основаването на САЩ и през първите им 150 години законите, регулиращи използването на оръжие, са важали с еднаква сила навсякъде: тези закони регламентирали всякакви положения - придобиване на оръжие, продажба, притежаване, транспорт и употреба включително... пълна конфискация. Те предвиждали и регулации при използване на оръжието при лов и отдих, както и реда за неговото регистриране и бързо изваждане от употреба.

В периода след Гражданската война например в 6 щата употребата на оръжие била напълно забранена. В щата Уайоминг огнестрелните оръжия са забранени - във „всяко населено място, град или село". Според Шпицер тази история ясно показва, че законодателната регламентация съвсем спокойно си е съществувала редом с правото да се носи оръжие по начина, по който то традиционно се разбира.

Продължава в следващия брой