Седалков лифт „Лалето“

Росен Босев

 „На чужденците от Централна Европа винаги е бивало чудно, че извисената навъзбог планина край столицата ни още не е свързана с планинска железница, която би дала възможност да се насладят на прелестите и да изпитат благотворното влияние на високата планина не само нашите възторжени младежи, що и без железница крачат нагоре, но и всички ония жители на столицата и гости от провинцията и чужбина, които нямат достатъчно сили и време да изкатерят пеша стръмните витошки скатове." Така започва една статия от 1947 г. в издаваното от Столичната община списание „Сердика", озаглавена „Витошката железница". Седемдесет години по-късно публикацията, която разглежда различните варианти за свързването на планината с града, звучи все така актуално.

През последните десет години постепенно Витоша, най-голямото спортно съоръжение на столицата, се превърна в една затворена планина. Фирмата собственик на влековете и лифтовете отказва да пусне две трети от тях, а останалите, като построения преди половин век седалков лифт Драгалевци-Бай Кръстьо-Голи връх, често не работят. До блокажа се стигна след хаотичното раздържавявaне на съоръженията на Витоша, което стана без ясна визия и гаранции за интересите на гражданите и отказа на Столичната община (на чиято територия се намира най-голяма част от планината) да се намеси.

Дебатите за бъдещето на Пирин, които мобилизират хиляди в протест в защита на природата и в контрапротест за развитие на ските, показват, че гражданската енергия по темата е налице. В същото време достъпът и развитието на Витоша реално засяга много повече хора (над милион и половина жители и още поне толкова гости на столицата), отколкото Банско. Една част от тях карат ски или сноуборд на писта.

Именно това - как да изглежда ски зоната на Витоша, е темата, която поляризира всеки разговор за развитието на планината. Това е пропусната възможност. Малко държави имат луксозната възможност от столицата за по-малко от 40 минути да се качиш на 2,000 метра надморска височина. Днес на Витоша не могат да се карат ски, а достъпът през лятото е, ако не неудобен, то скъп. Въпреки помощта от държавата, която получава под най-различна форма, фирмата, която е собственик на съоръженията, е на загуба.

Просто обяснено, ситуацията изглежда така: Витоша в момента е заключена между три типа интереси. Собственикът на съоръженията на Витоша (който е скрит зад номинален кипърски гражданин, но най-вероятно, подобно на Банско, е един от акционерите в Първа инвестиционна банка Цеко Минев, който е и председател на Българската федерация по ски) е заел позицията или всичко (предложеният от него мащабен план за реорганизация на пистите и съоръженията), или нищо.

Втората страна са природозащитниците, които не споделят изцяло плановете, тъй като нарушават защитените територии в планината, но също така и граждани, които не са съгласни с методите на Цеко Минев и не искат той да се превърне в монополист и на Витоша. На трето място е държавата в лицето на централната и местната власт, която очевидно е склонна да заеме страната на Минев, но избягва и конфронтация с другите групи и така се стига до ситуацията, в която Витоша се намира в момента - недостъпна, но също така и опасна, защото изоставените и неподдържани съоръжения са рискови и вече има пострадали заради тях. Излизането от тази ситуация е просто (защото законите са ясни) и не толкова скъпо - превръщането на Витоша в достъпна планина струва не повече от „Арена Армеец". Ако Столичната община изпусне сега възможността да върне планината на хората, както го направи преди десет години, то е възможно следващ шанс и да няма.

Преди три години започна работа по актуализиран план за управление на Витоша. Това е стратегическият документ, в който се залага посоката за развитие и трябва да намери баланса между интересите на всички, които посещават планината. От две години проектът се движи между управлението на парка и Министерството на околната среда и водите, като последните не можаха да се ангажират със срок за приемането му. Проектът е спрян, тъй като се очаква разплитането на казуса с плана на Пирин във Върховния административен съд. От едната страна на спора са властта и собственикът на съоръженията в Пирин и Витоша, които развиват тезата, че плановете за управление на планините не се нуждаят от екологична оценка, тъй като само посочват различни зони за дейности, а от другата са екологичните организации, които, позовавайки се на правото на ЕС, защитават тезата, че подобна оценка е задължителна. Зад този на пръв поглед абстрактен спор стои важна подробност. Така нареченото зониране на парковете на практика оставя бели петна в плана за управление, които да бъдат попълнени впоследствие с конкретни инвестиционни предложения. По този начин се заобикаля идеята планът да заложи цялостната концепция за развитие на планината. Описаните в проекта за план на управление на Витоша т.нар. зона за хижи, сгради и спортни съоръжения и зона за туризъм покриват близо половината от територията на парка. Зад това бяло петно са скрити инвестиционните намерения на „Витоша ски". Резултатът от подобен подход се вижда много добре при строителната вакханалия в градовете, в които няма приети общи устройствени планове, а градоустройството върви парче по парче през подробни устройствени планове.

„За мен министерството трябва да отхвърли този план като неприемлив и да го върне за преработване. Но очаквам по-скоро да кажат дали трябва екологична оценка или не. Проблемът е, че нещата в министерството не се решават експертно, а политически. Това ни показва казусът „Пирин". Политическото ниво в министерството прегази експертното. Очаквам същото нещо за Витоша", коментира Катерина Раковска от WWF.

Тази седмица „Витоша ски" представиха т.нар. проект за развитие на съоръженията и пистите на Витоша. Той е идентичен с представения преди пет години и предвижда изместване на ски центъра по-високо в планината чрез удължаване трасето на Драгалевския, Симеоновския и Княжевския лифт, изграждането на писти в резервата „Бистришко бранище" и системи за производство на сняг. В понеделник Радослав Пеев от „Витоша ски" заяви, че подобна инвестиция ще струва 70 млн. евро. От Търговския регистър се вижда, че в края на миналата година дружеството е получило пореден кредит от Първа инвестиционна банка, този път в размер на 9 млн. евро. От компанията не отговориха на въпроса за какво е отпуснат този кредит, но ски учител сподели, че по нищо не личи компанията да е направила инвестиции в подобен размер.

От няколко източника - и в общината, и от средите на ски спорта, се разбра, че тези планове на "Витоша ски" имат подкрепата на Столичната община. Нещо, което си личи и от позицията, която местната власт изпрати. От общината отговориха, че очакват приемането на актуализирания план, за да предприемат действия. „Веднага след това Столичната община има готовност да започне изработването на специализирани устройствени планове на зоните, намиращи се на територията на София."

Плановете на „Витоша ски" са проблематични най-малкото поради четири причини. Първо, в по-голямата си част те засягат само и единствено ски спорта. Второ, те ще бетонират фирмата в планината. Трето, някои от идеите застрашават защитените зони (Бистришкото бранище и Торфения резерват). И не на последно място - за десетте години, откакто е в планината, фирмата не е показала особена загриженост за обществения интерес. Ако беше обратното, то едва ли щеше да остави толкова много съоръжения неработещи, да няма нито една категоризирана писта и да открият сезона през януари.

За да обобщи ситуацията, Красимир Стоянов, дългогодишен планински спасител и инструктор, който стои зад редица pro bono инициативи на Витоша (възстановяването на пистата за ски бягане, стълбовата маркировка, почистването на Черни връх и т.н.), споделя два свои спомена: „По време на войната в Сърбия пътувах до Албания. Минахме покрай курорта Копаоник и той работеше. По време на войната. Наскоро бях в японския ски курорт Нисеко. Там имаше много стари съоръжения, които работеха. Едно от тях беше същото като едноседалковия лифт, който беше на мястото на Заека и е построен през 50-те." Красимир Стоянов е убеден, че Витоша има социална функция и решението за нейното бъдеще е публично-частно партньорство.

Според бившия директор на природен парк „Витоша" Тома Белев, който от години е обект на клеветнически кампании и посочван като основния виновник за състоянието на планината, от 2012 г. насам няма абсолютно никаква пречка пред "Витоша ски" да подмени съществуващите съоръжения с нови. Няма проблем да се смени мястото на стълбовете, само трябва да се запази трасето. Иво Рангелов, един от собствениците на ски училището „Мотен", не споделя съвсем тази позиция. При проектирането на съоръженията на лифтовете на Витоша са допуснати множество грешки, които трябва да се поправят: „При всичките съоръжения на Витоша трябва да се изкачвате обратно от финала на пистата до начaлото на лифта или влека." Той е на мнение, че трябва да се промени и трасето на лифта „Романски", защото в момента високата му част минава през ветровито място. Освен това, смята Рангелов, е необходимо изграждането на резервоар за оръдията за сняг.

Аспарух Мачирски е основател и управител на „Мачирски спорт", която управлява две малки ски зони - на Офелиите и Ветровала (от страната на Златните мостове), в които има общо шест влека. "Всяка година минават технически преглед, всяка седмица минават профилактика", казва Мачирски, през чието ски училище всяка седмица минават стотици деца. „Всичко е възможно, стига да искаш да го направиш", казва той и дава пример с това, че само с едно оръдие за сняг осигурява през целия сезон покривка от един метър изкуствен сняг на площ от 12 декара. От собствения си опит Аспарух Мачирски споделя, че Витоша има потенциал да развие множество малки ски зони по същия начин, по който той е развил Офелиите и Ветровала. Могат да бъдат възстановени пистите около хижите „Тинтява", „Планинец", „Сълзица" или под Голи връх. Той казва, че никога не е имал проблеми с инвестициите си и процедурата е проста и предвидима. През „Мотен" и „Мачирски" всяка седмица минават около хиляда деца. За разлика от „Витоша ски", чиято програма за обучение на деца се финансира от държавата, двете училища се издържат сами. „През седмицата планината е на децата на София", казва Аспарух Мачирски.

През седмицата обаче нито един автобус на градския транспорт не се качва в планината (а разписанието им през уикенда е толкова неадекватно, че ако се качите с първия автобус до Златните мостове, за да се качите до Черни връх, няма как да хванете последния). Алтернативата е автомобил или кабинковият лифт, който не е достъпен за всеки. За семейство с две деца (да, независимо от възрастта им, те плащат билет и карта) отиване и връщане струва 50 лева. Веднъж попаднали в планината, те могат да карат или на детските писти, или на Лалето, защото нищо друго не работи.

През 1947 г., когато е писана статията в списание „Сердика" от началото на текста, перспективата е била оптимистична: „Много са грижите на Столичната община, но още по-голяма е енергията, с които тия грижи намират решението си и се отхвърлят последователно." Въпреки това железница така и не е построена.

И Аспарух Мачирски, и Иво Рангелов споделят идеята за публично-частно партньорство, което да обедини инвеститори, спортни и туристически организации, изпълнителната власт и в което партньорство ключова роля трябва да има именно Столичната община. За да получи широка подкрепа, местната власт трябва да осъзнае, че Витоша е на всички, а не само на един. В противен случай планината ще остане затворена незнайно докога.