Открийте ни и в

История на имиграцията

„Would Тодор like some българска манджа“

Държавата трябва да подпомогне създаването на модерни културни институции в чужбина, смятат изследователи

публикувано

на

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Неотдавна попаднахме на една интересна история от Дъблин, Ирландия. Семейство българи емигранти влизат в местен магазин и бащата пита сина си: „Тодоре, do you want вафла…!?“. Ето това е един от основните проблеми на българите в емиграция, особено на така наречените нови емигранти. Те сякаш бягайки от България, бягат и от всичко българско, но не могат да избягат от самите себе си, защото са си българи!

Наскоро се проведе представително изследване на сънародниците ни, които живеят зад граница. Фолклорните групи са основната форма на организация на пълнолетните българи в чужбина. Те пазят родните традиции предимно със собствени сили, като подкрепата на държавата е недостатъчна. Това коментираха пред телевизия bTV доц. д-р Владимир Пенчев и гл. ас. д-р Лина Гергова от БАН, които са автори на това най-мащабно изследване за емигрантите ни.

То е реализирано в над 80 локации в 17 страни от Европа и Северна Америка, като са проведени

срещи с над 300 сдружения

асоциации, организации и неформални клубове. „Новото, което видяхме, е случването на общността в движение – как културното наследство спомага за обединяването на българските общности“, разказа д-р Гергова.

Изследователите са говорили с участниците в над 60 фолклорни групи. Вече има и големи български фестивали зад граница.

„Самодейността, която в България е от Възраждането, е естествена форма на организация на българските общности извън държавата – както през Възраждането не е имало държава, така и сега влиянието на българската държава за съжаление не е толкова силно и те са принудени сами да се организират“, посочи тя.

Самодейността всъщност е едно от нещата, което особено силно се развиваше, а в известна степен и все още се развива в така наречените гарнизонни военни клубове – ГВК, които днес са просто военни клубове. Именно на тези места децата, не само на военните, имаха възможността да се изявяват в различни школи по изкуства, занаяти и други.

Военните клубове, които в последните години за съжаление са почти напълно неглижирани, а това е почти равно на културно престъпление, бяха и все още са новите читалища, в които културата напук на всичко останало се развива, макар и трудно, макар и бавно.

Доц. Пенчев призова държавата да положи усилия за

създаването на читалища зад граница

като модерни институции, които да подкрепят културната дейност.

След като сами си унищожихме читалищата дори и в България, сега искаме да ги „възстановяваме“ извън Родината…! Това обаче е трудно, защото освен средства, изисква и организация, а сънародниците ни навън са хора заети, които обикновено работят много, за да съберат пари, което не им оставя особено свободно време за читалищна дейност.

В момента българските самодейци срещат проблеми даже при участието на международни фестивали, в рамките на които трябва да представят бит и култура – от посолствата невинаги им помагат и се налага България да бъде представяна основно през своята кухня.

Изследователите Пенчев и Гергова посочиха, че българските неделни училища са вероятно поне със 100 повече от официално акредитираните 200, но те пак покриват едва 20-25% от учениците и затова плановете за дистанционно обучение са идея в правилната посока. Проблем е, че в много семейства родителите

не искат децата им да учат български

с цел да се интегрират по-добре.

Това вероятно има своите основания, защото детето, особено ако ще живее извън България, първо трябва да знае местния език, за да може да се социализира успешно във втората си Родина. Това обаче не отменя моралното задължение то да помни първата си такава. А това става възможно като се познава културата, която се изучава и опознава най-добре, когато е на същия език!

Връщането към корените

Интересна тенденция обаче е връщането към корените при третото поколение – внуците на емигрантите, които имат силна връзка със своите баби и дядовци и с тяхна помощ придобиват интерес към корените си. Това става и благодарение на инициативите на бабите и дядовците, но и благодарение на любознателността и така наречената ретромода, когато младежите и девойките искат и търсят корените си. Макар и в чужда културна и езикова среда, те търсят основата, на която да стъпят здраво в новата си действителност. Човек винаги се нуждае от основа, а тя обикновено е онова, което е първо, онова, на което е стъпил и на което е съществувал още в началото на своя житейски и професионален път.

А какво по-здраво от истинската Родина… първата!?

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

История на имиграцията

Една българка от началото на 20 в. и американската мечта

Баба Тимка е сред многото, на които се налага да търсят начин да оцеляват

публикувано

на

от

Виж цялата статия
На въпросната оригинална снимка се вижда как е избодено лицето на баба Тимка. – Сн.: архив на автора.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Между Първата и Втората световна войни група от около петнадесет човека от село Туден, недалеч от София, заминават за САЩ. Селото е близо до днешния град Годеч, в Западна България, и все още носи това име. В онези години Годеч също е село. Сред въпросните петнадесет души е и съпругът на Тимка, и двамата от село Туден. Групата отива да работи в Новия свят, за да изкара пари, с които да подобри положението на семействата си в стария край. Случва се обаче така, че Тимка никога повече не чува нищо за своя съпруг. В България те имат пет деца. Жената се грижи сама за тях, постепенно започва да вярва, че мъжът й не е жив, и губи надежда, че някога отново ще го види. Тя не получава никакви вести от него, нито средства, и постепенно разбира, че вероятността съпругът й да е починал е голяма. Много хора от групата, заминала от Туден, не се завръщат. Не е ясно дали някой от тях е знаел за съдбата на съпруга на Тимка.

Така тя става един от много българи, за които американската мечта и загубването й предопределят пътя напред.

Изгубила всякакви надежди, жената е принудена да сключи втори брак. Жени се за Васил от близкото село Шума. Той не е участвал във Втората световна война, защото има дюстабан стъпало. Като единствен мъж в зряла възраст в селото, той става кмет. Запознават се с Тимка на чаршията /пазара/ в Годеч, който се провежда традиционно всяка сряда от седмицата, или на някой от съборите.

Васил е изгубил своята съпруга Наста /Анастасия/ при раждането на последните им две деца – близнаци, едното от които умира заедно с майката още при раждането. Наста е от софийското село Завидовци. Баща й, дядо Стоичко, имал сто кози и живял сто години.

Тимка има пет деца от първия си брак и те се прибавят към седемте деца на Васил, като се получава едно

голямо семейство от четиринадесет души

 нещо, особено характерно за онези години, когато хората, въпреки немотията, са имали по много деца.

След войната, към 50-те години, Васил заминава за София. Той започва работа като огняр и пазач в столично училище. Там има една стая, където Васил живее. Малко по-късно при него идва и жена му Тимка, която също живее в стаята на пазача. По-късно Васил наема квартира – сутерен на столичната улица „Мальовица“, където доживяват старините си. При тях в определени периоди живеят и някои от децата на Тимка.

Междувременно Тимка също си намира работа в столичната банка „Орел“ – като чистачка. Тимка умира около 1960 г., на около 80 години. Погребана е в Централните софийски гробища.

След смъртта на Тимка децата на Васил намерили снимки на втората съпруга на баща им и изболи очите на жената върху снимката. Минало време и една от внучките на Васил получила свиване на едната ръка, което наподобявало болестта рахит, но не било точно рахит.

Родителите се притеснили и решили да попитат петричката пророчица Ванга. Ванга им казала да отидат на гроба на Тимка в София и да запалят свещ, като по този начин измолят нещо като прошка. Те търсят една от дъщерите на Васил, която също живее в София и която знае къде е погребана Тимка. Тя ги отвежда на гроба и ръката на детето малко след това чудодейно се оправя напълно!

На Елис айлънд е първата спирка на пътуващите за Америка. От тук вероятно е минал и първият съпруг на Тимка, а след това следите му се губят…! – Сн.: www.nytimes.com

Това е историята на една обикновена селянка от едно затънтено село в Западна България, която неволно и напълно случайно става една от хилядите жертви на военните години. Тогава много мъже губят живота си по фронтовете, а много и напускат страната. Целта е

да припечелят пари в Новия свят

в Америка и да се завърнат по родните си места, за да осигурят малко по-спокоен живот за многолюдните си семейства. Много от тях никога не се завръщат. Едни запазват връзката със семействата си в България по един или друг начин, други започват напълно нов живот в Америка, а трети се изгубват из мините и по жп проектите в САЩ, където разклатеното им здраве си казва думата и те не издържат физически на работата.

Тимка е една от многото българки, на които се налага да търсят начин да оцеляват. Тя е принудена, като много други, да се омъжи повторно, което в онези силно патриархални години не е било считано за особено редно. Така тя търси и намира оцеляване не толкова за себе си, колкото за децата си.

Това е съдбата на българите в онези години – търсят оцеляване, създават големи семейства, за да помагат на нивата и в къщата. Това е начинът да се запази патриархалността на българското семейство. Америка и съдбата в Америка е тясно преплетена със съдбата на тези хора в България. Макар и на такова голямо разстояние, Америка се превръща в част от българската история.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

До 1945 г.: В САЩ живеят близо 110 000 българи

70% от сънародниците ни идват от македонските земи

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Демонстрация на български емигранти от Македония – 1903 г.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Повечето наименования на български дейности или организации в САЩ, особено в периода на една от най-масовите вълни на емиграция, след погрома на Илинденско-Преображенското въстание, са наричани „македоно-български“. Така например говорим за македоно-българска православна църква „Свето Благовещение“ в Стилтън, Пенсилвания, македоно-българска църква „Св. Никола“ във Форт Уейн, Индиана, и други, като процесът е дори по-задълбочен в Канада, където повечето църкви са именно „македоно-български“.

Според някои сведения, публикувани от periscop.bg, „старата българска емиграция“ се е състояла от 110 хил. македонски българи и едва 10 хил. българи – най-вече от България.

С течение на времето сред българската общност в САЩ възникват различни организации. Най-влиятелна обществено-политическа организация сред българските емигранти е Македонската политическа организация (МПО, която е патриотична организация). Това се дължи на факта, че така наречените „македонски“ българи представляват мнозинство сред българската диаспора в САЩ.

В опозиция на МПО стои „Макeдоно-амeриканската народна лига“, ръководена от Смиле Войданов. Тя се образува

в Детройт през 1930 г.

 и работи в тясно сътрудничество с „Федерацията на българо-македонските образователни клубове“, чиито възгледи са изразени чрез вестник „Народна воля“.

Пети конгрес на Македонската патриотична организация.

Част от българо-американските общности, които не са обединени в някаква формална организация, се представят във в. „Народен глас“, излизащ в Гранит сити, Илинойс. „Народен глас“ е приеман често като най-стария и влиятелен вестник, излизащ на български език в САЩ. Вестникът подкрепя идеята за „Велика България“ и според авторите Македония е „неделима част от България“ и трябва да се предаде на нея.

Българският социалистически работнически съюз представлява малка група от стари български и македонски емигранти социалисти, които се занимават предимно с интелектуална, отколкото с политическа дейност. Изразител на тяхното мнение е излизащият в Гранит сити седмичник „Работническа просвета“.

Именно това обяснява и формалното надмощие на „македонското“ над „българското“, при това въобще без да си противоречат едно на друго, поне в общия случай, когато говорим за емиграцията ни.

Оркестър „Bulgarian Balkan Band“ – около 1915 г. – Стилтън, Пенсилвания.

Нека си припомним и емигрантският оркестър „Bulgarian Balkan Band“, създаден около 1915 г., в Стилтън, Пенсилвания. От неговите 21 музиканти по състав, описан от д-р Иван Гаджев в неговия труд „История на българската емиграция в Северна Америка. Том 1: Поглед отвътре – 1860-1944“, огромната част са от македонските земи. 14 души са от Прилеп и Прилепско, един е от Пирот, има двама американци, Христо Серафимов е от Сапарева баня и капелмайсторът Стойо Крушкин е от софийското село Бистрица. Дори само от този пример можем да видим, че в САЩ по това време в емиграцията ни преобладават така наречените „македонци“ или „македоно-българи“, или както най-коректно се изписват – българи от Македония.


Какво показва преброяването в САЩ от 1940 г.

Според американски доклад от годините на Втората световна война в преброяването на населението на САЩ от 1940 г. като българи по произход са се записали 15 500 американски граждани. В доклада се отбелязва, че на територията на САЩ реално живеят около 40 хил. „българо-македоно-американци“. Отбелязва се, че 70% от българските емигранти идват именно от македонските земи.

Предполага се, че до края на Втората световна война в САЩ са живеели около 100-110 хил. българи, които с били основно в градовете Чикаго, Детройт, Индианаполис, Акрон, Гранит Сити, Форт Уейн, Йънгстаун, Сейнт Луис, Медисън, Стилтън и др.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Първият българин „милионер“ в САЩ

Сънародниците ни в Америка от началото на 20 в. не са били богати, но са били смели ентусиасти

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Бело Стефанов от Тетово до Сейнт Луис.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Сънародникът ни Бело Стефанов от Сейнт Луис, Мисури, който си купил само един билет за надбягванията на коне от ирландската болнична лотария в Епсън Даун, Англия, е спечелил втората награда при надбягванията на 2 юни 1938 г. Наградата е на стойност 75 хил. американски долара. Данъкът, който нашенецът е трябвало да заплати на федералното и щатското правителства, е бил в размер на 22 393 долара и така чистата сума, с която българинът е разполагал, била точно 52 607 долара.

Това съобщава един от най-популярните и продължително съществували български емигрантски вестници в САЩ – „Народен глас“, в броя си от 3 юни 1938 г.

По-нататък в статията изданието разказва кой е Бело Стефанов. Той е българин от Македония, роден в Тетово. Пристигнал в САЩ 25 години по-рано – тоест около 1913 г.

и се установил в Сейнт Луис

където се занимавал с много професии, но най-вече с търговия. В Тетово Стефанов оставил две дъщери, които били омъжени, и един син, съобщава още вестник „Народен глас“.

През последните няколко години, към 1938 г., мъжът държал паркинг на самия бряг на река Мисисипи.

Бело Стефанов е първият българин в Америка, който печели толкова крупна сума пари от надбягвания на коне в Англия. Вестникът го описва като шейсетгодишен, скромен и трудолюбив човек.

Наистина, не са често явление новини като тази – българин да спечели от залагания. Защо ли? Ами защото българите по това време са предимно бедни хора, които работят много и пестят много, защото за тях приходите са нещо, което трябва да им позволява да съществуват, и останалото се заделя за „стария край“, защото всички искат един ден да се върнат в родните си земи и да се установят там. За тях гурбетът е възможност да подобрят живота си в Родината, а не е класическата форма на емиграция, когато човек сменя трайно местожителството си не заради друго, а защото иска вече да живее на ново място.

Именно поради тази причина да отделиш от залъка си, за да играеш на залагания, колкото и малко да е това, то е твърде много и е твърде рисково за хора като нашите стари българи от емиграцията ни в САЩ, които не са готови да правят такива резки стъпки в страни, на каквато и да е цена.

Разбира се, има и изключения, каквото е това с Бело Стефанов от Тетово. А един българин, автор на пътен дневник, отбелязва още един подобен случай, години по-късно, когато обстановката в САЩ вече е различна от това, което е било през 1938 г.

В по-късните години – 40-те и особено 50-те, ситуацията е друга. Хората са понатрупали капитали и са разполагали със свободни такива, които макар и малко, вече са позволявали и на

българите да играят комар

и да залагат пари на конни надбягвания. Това е национален спорт и мода в Америка. Сънародниците ни твърде дълго време странят от тези тенденции, защото нямат финансовата възможност да се включат.

Сред емигрантите ни по това време е имало ентусиасти, които постепенно са достигнали до нивото да могат да си позволят да бъдат модерни и да играят комар. Някои от тях очевидно са имали и късмет. Други пък, още в ранните години, когато са пътували в Америка, за да изкарат пари за „стария край“, са ги залагали още на пристанището на връщане и понякога са губели всичко, което са изкарали с труда си в „Новия свят“.

Бело Стефанов и Кирил Николов са само двама българи, единият от които печели наистина крупна за онези години сума пари, а другият печели по малко, но продължително и устойчиво. Хазартът не е характерен за нашенците в САЩ, особено в ранния период. Но все пак на някои от тях щастието понякога се е усмихвало…


Българският комарджия от Толедо

„…На 1 септември 1971 г., около 8 ч. вечерта, пристигнахме в Толедо. Това е стар град. Има доста неизмазани къщи, които червенеят. Повечето сгради са около 4-5-6-етажни, единици са измазаните. Отидохме в българския квартал. Тук е най-богатият българин. Намерихме Джени и Кирил Николови… На следващия ден – 2 септември – след закуска жените отидоха на пазар, а ние с Киро отидохме за хляб. Минахме по мост над реката, която тече буйно през самия град. Киро ми разказа как когато работели по моста, го викнали да работи и той. Той обаче видял как работниците са се настанили в един кош над водата и се уплашил, защото ако кошът се скъса, те ще се издавят в реката, и им отказал.

На младини Киро играел комар. Обикалял щатите и много му вървяло. Печелел доста пари и почти никога не губел. Оженил се, но продължил да играе на карти за пари. Не се прибирал дори за хранене. Един ден на жена му и писнало и взела тенджерата с яденето, занесла я там, където играели комар, и я тръснала на масата!

По-късно Киро се хванал на работа в железниците и от там се пенсионирал…“.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА