6 - 12 ноември 2019

30

ИВАЙЛО 

ДИЧЕВ

Живеем все 

по-добре, а сме 

все по-нещастни

 блог

Защо сме все по-нещастни, след като живеем все по-добре? Този 

парадокс е в основата на кризата в съвременните общества.

Да започнем с най-актуалното - града, в който живеем. Промяната 

е наистина удивителна. Нали помните онези решетки, с които през 

90-те софиянци доброволно превръщаха апартаментите си в затво-

ри? А спомняте ли си как се паркираше, преди да направят синя и 

зелена зона, как се гонеха служителите по паркирането за билетче, 

преди да въведат sms заплащането, какви купища боклук се събира-

ха периодично? Стана някак по-цветно, изникнаха приятни кафене-

та, реставрираха фасади, та даже пешеходни зони вече има.

И успоредно с това все по-голямо страдание ни причинява по-

редното подозрение за злоупотреба с обществена поръчка; заби-

ването, после изтръгването, после пак забиването на абсурдните 

колчета по тротоарите; безнадеждните задръствания; незалепени-

те плочки, изпод които ни пръска вода. Оставете сегашните избори, 

на които власт и опозиция разиграват тези две гледни точки. Про-

блемът е вътре във всеки от нас. Градът се развива, но ние сме все 

по-недоволни.

Същото можем да кажем за държавата като цяло. От края на со-

циализма България бележи сериозен ръст в паритетната покупател-

на способност - от 12 хиляди долара на човек през 1990-а до близо 

20 хиляди днес. Въпреки разпадането на СИВ, въпреки мъчителни-

те реформи и мафиотизирането на икономиката през 90-те. А после 

дори чудодейно се присъединихме към най-богатия икономически 

блок и най-силния военен алианс. Само че познавате ли поне един 

българин, който да е доволен от развитието на страната си? Благо-

състоянието нараства, а все сме на опашката. Границите са отворе-

ни, а държавата се обезлюдява. Пазят ни американците, ама виж как 

обидихме добрите руснаци. Имаме всякакви стоки, но не всички мо-

гат да си ги купуват. Абе, съсипаха я тая държава! И докато властта 

ни обяснява, че никога не сме били по-добре, опозицията вика, че 

загиваме.

Работата е там, че аз, масовият човек, се чувствам зле независи-

мо от това, че светът около мен върви напред. Същото се наблюда-

ва и в далеч по-развити икономики. До едно време нарастването 

на икономическото равнище води и до нарастване на удовлетворе-

нието от живота. После обаче идва един критичен пик, след който 

хората продължават да забогатяват, но кривата на щастието тръг-

ва надолу...

Изследователите изброяват различни причини за този парадокс 

на недоволството. Ръстът на благосъстоянието например задължи-

телно води до увеличение на неравенствата в обществото - поло-

жението на всички се подобрява, но при някои повече, отколкото 

при други. А това неизменно поражда напрежения. Неслучайно по-

словично егалитарните скандинавски общества са все първенци по 

удовлетвореност от живота.

В друга посока вървят разсъжденията за фрустрациите, в които 

изпада съвременният човек заради все повечето възможности за 

избор. Когато животът ти е зададен веднъж завинаги - цар, поп, ге-

нерал - слушаш, козируваш и колебания няма. Когато обаче непре-

къснато избираш управниците си, страната, в която да идат децата 

ти, бизнеса, в който да си сложиш парите, марката автомобил, която 

да си купиш - тогава започваш да пребиваваш в една непрекъсната 

несигурност. Спираш се на една от многото възможности и незабав-

но започват да те глождят съмнения - дали пък не сбърках, мога ли 

да повторя избора, да го потретя?

Старите хора ще ви кажат, че сме недоволни, защото сме станали 

по-претенциозни. И в това безспорно има някаква истина. Когато 

навремето по телевизията имаше един филм в седмицата, помни-

те ли колко му се радвахме? А сега се чудим на кой канал да прев-

ключим.

Но претенциозността днес не е материална - хората просто очак-

ват да имат по-голяма роля в управлението на обществата си. Не да 

им дават все повече неща, а те сами да ги разпределят… Това, кое-

то прави нетърпима ситуацията в съвременното българско обще-

ство, не са разбитите тротоари или пък мизерните заплати на ме-

дицинските сестри и научните работници. Нетърпимото е това, че 

управленските етажи се самозатвориха, че социалният асансьор не 

работи, че там вече проникват само близки и съпартийци (помните 

каква хубава метафора създаде Цветанов с асансьора си)...

Умните политици разбират, че трябва да заложат именно на тази 

карта - отваряне, ремонт на ръждясалия социален асансьор, разме-

стване на социалните пластове. Как да стане това? Ами дайте да ми-

слим.