6 - 12 ноември 2019
30
ИВАЙЛО
ДИЧЕВ
Живеем все
по-добре, а сме
все по-нещастни
блог
Защо сме все по-нещастни, след като живеем все по-добре? Този
парадокс е в основата на кризата в съвременните общества.
Да започнем с най-актуалното - града, в който живеем. Промяната
е наистина удивителна. Нали помните онези решетки, с които през
90-те софиянци доброволно превръщаха апартаментите си в затво-
ри? А спомняте ли си как се паркираше, преди да направят синя и
зелена зона, как се гонеха служителите по паркирането за билетче,
преди да въведат sms заплащането, какви купища боклук се събира-
ха периодично? Стана някак по-цветно, изникнаха приятни кафене-
та, реставрираха фасади, та даже пешеходни зони вече има.
И успоредно с това все по-голямо страдание ни причинява по-
редното подозрение за злоупотреба с обществена поръчка; заби-
ването, после изтръгването, после пак забиването на абсурдните
колчета по тротоарите; безнадеждните задръствания; незалепени-
те плочки, изпод които ни пръска вода. Оставете сегашните избори,
на които власт и опозиция разиграват тези две гледни точки. Про-
блемът е вътре във всеки от нас. Градът се развива, но ние сме все
по-недоволни.
Същото можем да кажем за държавата като цяло. От края на со-
циализма България бележи сериозен ръст в паритетната покупател-
на способност - от 12 хиляди долара на човек през 1990-а до близо
20 хиляди днес. Въпреки разпадането на СИВ, въпреки мъчителни-
те реформи и мафиотизирането на икономиката през 90-те. А после
дори чудодейно се присъединихме към най-богатия икономически
блок и най-силния военен алианс. Само че познавате ли поне един
българин, който да е доволен от развитието на страната си? Благо-
състоянието нараства, а все сме на опашката. Границите са отворе-
ни, а държавата се обезлюдява. Пазят ни американците, ама виж как
обидихме добрите руснаци. Имаме всякакви стоки, но не всички мо-
гат да си ги купуват. Абе, съсипаха я тая държава! И докато властта
ни обяснява, че никога не сме били по-добре, опозицията вика, че
загиваме.
Работата е там, че аз, масовият човек, се чувствам зле независи-
мо от това, че светът около мен върви напред. Същото се наблюда-
ва и в далеч по-развити икономики. До едно време нарастването
на икономическото равнище води и до нарастване на удовлетворе-
нието от живота. После обаче идва един критичен пик, след който
хората продължават да забогатяват, но кривата на щастието тръг-
ва надолу...
Изследователите изброяват различни причини за този парадокс
на недоволството. Ръстът на благосъстоянието например задължи-
телно води до увеличение на неравенствата в обществото - поло-
жението на всички се подобрява, но при някои повече, отколкото
при други. А това неизменно поражда напрежения. Неслучайно по-
словично егалитарните скандинавски общества са все първенци по
удовлетвореност от живота.
В друга посока вървят разсъжденията за фрустрациите, в които
изпада съвременният човек заради все повечето възможности за
избор. Когато животът ти е зададен веднъж завинаги - цар, поп, ге-
нерал - слушаш, козируваш и колебания няма. Когато обаче непре-
къснато избираш управниците си, страната, в която да идат децата
ти, бизнеса, в който да си сложиш парите, марката автомобил, която
да си купиш - тогава започваш да пребиваваш в една непрекъсната
несигурност. Спираш се на една от многото възможности и незабав-
но започват да те глождят съмнения - дали пък не сбърках, мога ли
да повторя избора, да го потретя?
Старите хора ще ви кажат, че сме недоволни, защото сме станали
по-претенциозни. И в това безспорно има някаква истина. Когато
навремето по телевизията имаше един филм в седмицата, помни-
те ли колко му се радвахме? А сега се чудим на кой канал да прев-
ключим.
Но претенциозността днес не е материална - хората просто очак-
ват да имат по-голяма роля в управлението на обществата си. Не да
им дават все повече неща, а те сами да ги разпределят… Това, кое-
то прави нетърпима ситуацията в съвременното българско обще-
ство, не са разбитите тротоари или пък мизерните заплати на ме-
дицинските сестри и научните работници. Нетърпимото е това, че
управленските етажи се самозатвориха, че социалният асансьор не
работи, че там вече проникват само близки и съпартийци (помните
каква хубава метафора създаде Цветанов с асансьора си)...
Умните политици разбират, че трябва да заложат именно на тази
карта - отваряне, ремонт на ръждясалия социален асансьор, разме-
стване на социалните пластове. Как да стане това? Ами дайте да ми-
слим.