BG
VOICE
СВАЛЕТЕ СИ МОБИЛНОТО ПРИЛОЖЕНИЕ
BG LINKED
И ПУБЛИКУВАЙТЕ БЕЗПЛАТНА МАЛКА ОБЯВА В РЕАЛНО ВРЕМЕ
20 ноември - 3 декември 2019
57
ГЕРГАНА ПЕНОВА
Р
аботата се разраства до такава
степен, че да изпълни цялото
налично време.
С тази фраза историкът Си-
рил Норткот Паркинсън за-
почва своето есе за сп. „Икономист“
през 1955 г. - основата на т.нар. Закон на
Паркинсън, известен и до днес.
Авторът дава пример с възрастна
дама, която сяда да напише картичка на
племенницата си. Поради факта, че же-
ната няма никаква работа за вършене,
тази иначе проста задача успява да за-
пълни целия й ден - един час отива за
избиране на картичката, още един час
за търсене на очилата, половин час за
намиране на точния адрес на племенни-
цата, час и половина за съставянето на
писмото и още 20 минути за чудене дали
да вземе чадър на излизане до пощата.
Усилието, което би отнело не повече от
три минути на един зает човек, би мог-
ло да се разтегли с часове при наличие-
то на по-свободно време.
Всеки, който се е изправял пред пре-
дизвикателството да завърши работата
си в определен краен срок, знае колко
верен може да бъде законът на Паркин-
сън, пишат BBC и webcafe.
Статията на историка има съвсем кон-
кретна цел - критика срещу бюрокра-
тизирането на британската държавна
администрация. Независимо от съкра-
щаването с 2/3 на флота на ВМС на Вели-
кобритания и намаляването на армей-
ския щат с една трета между 1914 и 1928
г., числеността на чиновническия апарат
се е надувала с почти 6% на година.
Колкото по-малко хора и дейности
трябва да се управляват, толкова пове-
че се увеличава управленският състав.
Паркинсън посочва, че
причината за този
парадокс
е свързана с фактори, които нямат нищо
общо с особеностите на оперативните
нужди на ВМС.
Един от учените, които подкрепят
верността на тази теория, е Щефан Тър-
нър, преподавател в Медицинския уни-
верситет на Виена. Интересът му към
закона на Паркинсън възниква, когато
факултетът по медицина в Университе-
та на Виена се отделя в самостоятелна
структура през 2004 г.
В рамките на 2 години, казва Търнър,
новият Медицински университет на Ви-
ена увеличава администрацията си от
15 на 100 души, докато академичният
състав почти не се променя.
По същото време той попада на кни-
гата на Паркинсън и се вдъхновява да
тества закономерностите му с математи-
чески модел.
„Паркинсън твърди, че всяка компа-
ния, в която се наблюдава 6% годишен
ръст на административния апарат, рано
или късно ще прекрати съществуване-
то си, тъй като цялата работна сила ще
се занимава с бюрокрация, за сметка на
производителността“, казва Търнър.
Паркинсън изтъква два елемента,
които водят до бюрократизацията. Пър-
вият от тях е т.нар. закон за
мултиплицирането
на подчинените -
тенденцията на мениджърите да назна-
чават по двама или повече подчинени
за изпълнение на собствените им зада-
чи така, че никой да не влиза в пряка
конкуренция със самия мениджър. Вто-
рият фактор е склонността на чиновни-
ците да създават работа за други чинов-
ници...
Ако тезите на Паркинсън продължа-
ват да са валидни и до днес, дали също-
то важи и за прословутото му първо из-
речение? Дали е вярно, че без стриктни
крайни срокове човек е склонен да пи-
лее времето си, така че изпълнението на
конкретна задача да отнема повече от
необходимото?
Изследванията, проведени през десе-
тилетията след есето на Паркинсън, по-
казват, че в него има известна доза ис-
тина.
През 60-те години учени доказват, че
ако изследваните лица „неочаквано“ по-
лучат допълнително удължаване на сро-
ка за работа по задачата, тя ще им отне-
ме повече време за завършване.
При друго изследване от 1999 г. учас-
тниците са помолени да оценят четири
групи със снимки. Когато им съобщават,
че четвъртата група ще отпадне, изслед-
ваните лица започват да протакат оцен-
ките си по предпоследния трети ком-
плект, вместо просто да приключат със
задачата по-рано.
Учените откриват, че допълнителното
време, прекарано в изпълнение на кон-
кретната задача (броене на броя букви в
дадени фрази), не е довело до подобря-
ване на точността или на способността
за запомняне на двойки думи при про-
ведения впоследствие изненадващ тест.
В такъв случай - какво би трябвало да
направи човек, за да повиши продуктив-
ността си? Дали да си поставя по-кратки
крайни срокове, или да ограничи усили-
ята, влагани в работата?
Дали ограниченото време може да по-
добри продуктивността ни?
Хората имат ограничен капацитет
за запаметяване, внимание и издръж-
ливост (ментален диапазон), казва Ел-
дар Шафир, професор по психология в
Принстън.
Тъй като
способността ни
да се концентрираме
е ограничена, ние я разделяме спора-
дично, както намерим за добре, докато
изпълняваме задачите от всекидневния
си живот. Понякога - по необходимост -
се налага човек да се стегне и да фокуси-
ра усилията си.
Когато човек знае, че има краен срок
и той изтича скоро, това му действа като
предупреждение за наближаваща буря -
заплашително и неизбежно. Това е при-
чината, поради която умът се мобили-
зира по-сериозно за изпълнението на
задачата.
Проблемът е, че дори тя да бъде за-
вършена перфектно, всичко останало
се измества в периферията на внимани-
ето - дори да става дума за важни лични
ангажименти. Това е цената, която всеки
плаща за успеха, постигнат с пълна кон-
центрация на усилията.
Бързането за изпълнението на задача
в кратки срокове може да има и недос-
татъци - особено когато срокът е опре-
делен от някой друг. Ако времето за ра-
бота е твърде кратко и човек изпадне в
паника, ще се наложи да пожертва ефек-
тивността си, а оттам всичко може да се
обърка.
Хората често казват, че ако не са били
притиснати в последния момент, няма-
ше да приключат с работата. Но изслед-
ванията показват, че продуктивността
на хората не е линейна.
Какво означава това за хипотетична-
та възрастна дама на Паркинсън, която
пише писма на близките си? Ако си беше
дала по-стегнат срок, вероятно щеше да
приключи по-скоро. Но ако и без това
няма нищо за правене през целия ден,
може би е завършила тъкмо навреме.
Работата никога не
свършва? Ето защо
Законът на Паркинсън помага да анализираме този проблем