Открийте ни и в

Загадки

Загадъчните фрески на Тасили

публикувано

на

blogspot.com

Бедни земи, малобройно население… Изглежда, че в пустинята Сахара винаги е било така. През 1932 година младият френски офицер Бренан пристига при платото Тасили-н-Ажер в Алжир, близо до Фезан, за да отбие скучната колониална служба. Бренан се оказал човек любознателен, енергичен и нелош рисувач. Той обиколил в търсене на фрески много райони на платото и изпращал рисунките си на най-големия познавач на първобитната живопис А. Брьой. Рисунките били толкова интересни, че Брьой започнал да действа за разрешение да изпрати там, в самото сърце на Сахара, специална експедиция. Обаче започнала войната, разговорите за експедицията от само себе си се прекратили и едва десет години след свършването на войната в Сахара се отправила група, начело на която стоял пътешественикът и историк Анри Лот. Той отишъл в Сахара за дълго, като имал намерение да прекопира колкото се може повече фрески и да направи това по възможност точно – не рисунки с произволен размер, а точни

цветни копия. Тасили на езика на туарегите означава „плато на реките“. Истината е, че там няма и помен от реки. Анри Лот пише: „Структурата на масива – дълъг 800 километра, широк 50-60 километра – е твърде различна за една или друга от частите му. Неговият южен край се спуска отвесно към подножието на Хогар, господствайки на 500-600 метра над него. Масата от пясъчник, която го образува, се снишава от юг към север и определя тази главна посока за всички долини.

Многобройни каньони са били издълбани от водите

и тяхната дълбочина е по-голяма, когато се отдалечават от хребетите. Но работата, извършвана от водата, не е завършила с това. Тя е атакувала целия масив и нейните струи буквално са насекли неговата повърхност, прерязали са го по най-чудноват начин и са го пробили, превръщайки на места огромни блокове в дантели. Ние се движехме посред този недействителен декор и нашият тежък конвой минаваше покрай високи колони, които напомняха за развалини от средновековни постройки, покрай кули, островърхи черковни кубета, сводове на катедрали, причудливи хералдични знаци, представляващи алегорични животни, покрай архитектурни творения с най-странни форми… Особеностите на терена, многобройните малки пещери подсказваха за съществуването на нещо като площад, около който са били разположени жилищата, и не бе трудно да се предположи, че примитивното население е използвало тъй подходящите условия.“ Година и половина без прекъсване, почти без почивни дни, много пъти рискувайки живота си, боледувайки, гладувайки, Лот и другарите му пълзели, подобно на мухи, по покривите и стените на пещерите и на скалните вдлъбнатини, налагайки на фреските грамадни листове хартия, копирайки върху тях очертанията на фигурите и оцветявайки ги след това, за да се постигне точното съответствие. Те правели това, защото били поразени и омагьосани от таланта на древните художници, защото смятали за неотменим дълг да споделят възхищението си с човечеството и едва ли някои от тях са били обезпокоявани от мислите за слава. Лот не е страдал от недостиг на доброволци и в експедицията работели предимно младежи. Днес хилядите фрески на Тасили, прекопирани от експедицията на Лот и заели почетно място в Музея на човека в Париж, и хилядите други копия и снимки, направени от учени, отишли там по следите на Лот, дават възможност не само да се оцени равнището и размахът на направеното от древните обитатели на центъра на Сахара, но и да се научи немалко за историята на тази

пустиня, оказала се съвсем различна

от това, което се е предполагало.

Най-ранните от фреските на Тасили са създадени поне преди седем хиляди години. На тях са изобразени отначало схематично, а след това с все по-голяма точност и изразителност ловци (кръглоглави) и животни – слонове, муфлони, антилопи, носорози. Заедно с изследванията на геолозите тези фрески позволили да се направи неочакван извод: през онова време Сахара била многоводна и зелена! Художниците като че ли се откъсват от действителността и създават образи на богове или на някакви фантастични

същества, достигащи колосални размери. Като призраци се издигат на височина пет метра фигурите на „марсианските богове“, дали изобилна храна на привържениците на извънземни пришълци, от стените на пещерата се озърта четириметров лъв, понякога се срещат хибриди – антилопа с туловището на слон, щраус с лъвска муцуна…

Една от фреските Лот нарекъл „Бялата дама“ – леко тичаща чернокожа жена със странна шапка на главата. Художниците от Сахара отлично умеели да използват естествените бои – бяла глина, охра и разноцветни шисти, чието излизане на повърхността не е рядко в Тасили. Те смесвали охра с растително лепило или с мляко и рисували фрески по стените на скалните вдлъбнатини и пещерите, често пъти високо на покрива или на няколко метра над земята, като избирали умело най-изгодната точка за обзор, без да се грижат за удобствата на бъдещите копировачи. С течение на времето се променят вкусовете на художниците, палитрата става все по-богата. Скотовъдният период, който обхващал хиляда и петстотин години и завършил преди около хиляда години преди новата ера, означавал не само смяна на стила и цветовете на фреските, но и съвпадал с изменението на климата на Сахара. Пустинята приближила селищата на жителите на Тасили, пресъхвали могъщите реки Тафсасет и Соро, носещи водите си в Палеочад, по-маловодни станали изворите в планините. В изсъхналите корита на реките и езерата, останали на мястото на реките, още се въдели хипопотами,

в саваната се срещали жирафи и слоновe

но условията за земеделие се влошили. На фреските от този период често се срещат стада бикове и антилопи, които художниците се научили да изобразяват с удивителна сила и лаконизъм. На една от фреските Лот преброил шестдесет и пет глави добитък. Сред дивите животни освен известните по-рано са изобразени газели, антилопи, магарета, а на една от фреските може да се видят хора в пирога, които преследват три хипопотама. Много фрески изобразяват жителите на Сахара: жени пред огнище, играещи деца, мъже, сечащи дърва, съвет на старейшините, събрали се в кръг, съпружески двойки, жени, работещи на полето…

Масовите сцени са пълни с малки изразителни подвижни фигури, отделни изображения на стрелци с лъкове, разговарящи жени са изрисувани в човешки ръст. Край стените, по които били нарисувани фреските, Лот често намирал воденични камъни, дикани, чирепи от съдове, кухненски остатъци, остриета на стрели, малки наковални и останки от украшения. На късните фрески се появяват коне, колесници, после камили, а след това… след това хората си отишли оттук, защото не могли да живеят повече в изсушената пустиня, отишли или на юг, или на север към Средиземно море.

Животът замрял. Само редките шатри на туарегите може да се намерят в тази пустиня. Но номадите не помнят кой и защо е създал тези картинни галерии и не познават животните и хората, изобразени там, хора различни – и с негроидни черти на лицето, и приличащи на египтяни или на либийци (става дума за представители на народи, живели на запад от древен Египет – б.р.). Най-голямата в света картинна галерия, проточила се на стотици километри, е спомен за тукашното развитие на човешката цивилизация, сгрята от слънцето и напоена от реките, създавана от неизвестни ни народи, влели се по-късно в други култури. Фреските разказват подробно за възможностите на сахарската цивилизация, за това, че тя е заемала западния рог на „плодородния полумесец“ и че се е развивала също като културите на Египет, Инд и Хуанхъ, но експериментът завършил с неуспех: природата се оказала по-силна от хората и им отнела плодовете на труда. Един свят, който бил убит от пустинята.

 

Анри Лот в любимата си Сахара

Фреските на Тасили са скрити и едва забележими, но разкриват чудните картини на някогашна благодат

Древните художници са оставили загадъчни рисунки на странни създания

 

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Загадки

Защо са били построени пирамидите?

публикувано

на

Виж цялата статия

Пирамидите в Гиза

Откакто са били издигнати тези колосални постройки, хората си задават въпроси: с каква цел и чие дело са? Нима са само гробници на фараони, които за хилядолетия да увековечат имената им? Но според египтолози в най-големите пирамиди, намиращи се на платото Гиза близо до Кайро, са намерени само празни саркофази.

В последно време се изказват различни хипотези за предназначението на пирамидите: хранилища на зърно, ориентири за извънземни кораби и съоръжения, в които се е изработвала енергия за тях.

Според някои историци комплексът от пирамиди е помагал да се приемат на земята космически енергии, които влияели благотворно на живота на планетата и служели за енергетичен щит срещу нашествието на пустинята към плодородните земи на Египет. При това пирамидите съдържат в себе си огромно количество информация за строежа на Вселената, Слънчевата система и човека, закодирана в тяхната геометрична форма, и поточно във формата на октаедър, чиято половина е пирамидата. Пирамидата с върха нагоре символизира живота, а с върха надолу – смъртта, отвъдния свят.

Тази изключителна постройка се състои от 2,300,000 кубични скални блока с гладко шлифовани страни. По изчисления на Наполеон каменните блокове от три пирамиди в Гиза биха стигнали, за да се загради цяла Франция със стена, висока 3 метра и дебела 30 сантиметра. Всеки блок тежи средно 2.5 тона, а най-тежкият е 15 тона; общото тегло на всички пирамиди е 5.7 млн. тона.

Съществува също и цифрово значение на кода, с който в пирамидата е зашифрована информация за Вселената – числото 365 не е избрано случайно. Преди всичко това е годишният жизнен цикъл на нашата планета. Освен това числото 365 се състои от три цифри – 3, 6 и 5. Какво означават те? Ако в Слънчевата система Слънцето е под номер 1, то 3 е Венера, 6 – Юпитер, и 5 – Марс. Следователно Земята по особен начин е свързана именно с тези планети. Като съберем числата 3+6+5, получаваме 14, от което 1 е Слънцето, а 4 – Земята.

Въобще числото 14 има глобално значение: на него, в частност, е основан строежът на китките на човешките ръце, общото число от фалангите на пръстите на всяка от тях също е 14. Този код има отношение и към съзвездието Голяма мечка, в което влиза нашето Слънце и където някога е имало още една звезда, погубила Фаетон – планетата, намираща се между Марс и Юпитер, след което в Слънчевата система се появил Плутон и са се променили характеристиките на останалите планети.

Векове наред се водят спорове за възрастта, предназначението, свойствата и ефектите на пирамидите, както и за технологията на тяхното изграждане. Хипотезите са много и част от тях се допълват, а друга част си противоречат помежду си.

Съществува мнение, че знаменитите египетски пирамиди са играели ролята на маяци за кораби на пришълци, като им посочвали пътя към космическо пристанище в Синайската пустиня. Много учени смятат, че голямата пирамида в Гиза е била построена дълго преди първите фараони. Какво знаем за намиращите се в нея свещени плочи? Кой и защо ги е поставил там? Последните открития в областта на космонавтиката потвърждават наличието на връзка между египетските и марсианските пирамиди.

Наистина тези монументи са много разнообразни и величествени, особено най-голямата пирамида. Тя се отличава от останалите с това, че в нея няма никакви йероглифи – и това е странно. Остава само да гадаем за тайните, които са ни оставили древните египтяни в своите съоръжения. Съществува мит за това, че когато последната загадка на пирамидите бъде разкрита, ще настъпи краят на света. Друг мит разказва, че някъде в пирамидите са скрити знания, които ще ни позволят да узнаем и разберем всички тайни на пирамидите, а може би и повече, но никой не може да ги открие, защото не се търси правилно. Знанията се намират в строежите, но не на стените и не в знаците, а в самите строежи – те се пазят в тях като източник на отделна енергия, която все още не можем да разчетем, но ще дойде ден, когато това ще стане възможно.

В унисон с всичко това звучи хипотезата, според която в пирамидите се променя ходът на времето, т.е. те представляват своеобразни машини на времето. При това е добре известно, че с помощта на тези загадъчни постройки жреците предсказвали слънчевите и лунните затъмнения, използвайки пирамидите като слънчево-лунен календар.

От 1990 година на територията на различни страни се провеждат работи по строителството и изучаването на пирамиди с височина 11, 22 и 44 метра. За 11 месеца прилагане на ефекта на формата на пирамидата в редица затвори (с помощта на разположени около тях кристали, обработени в пирамида) в пъти е намаляло нарушаването на режима, смъртността сред затворниците, изчезнали са тежките престъпления в затвори с общ брой на осъдените 5,000 души.

Най-значими области на приложение на пирамидите са привеждане в хармонично състояние на повърхностния слой на Земята; увеличаване сигурността на заравянето на ядрени, химически, бактериологически и други отпадъци; повишаването нивото на адаптация на човека към условията на околната среда; решаване на проблеми на екологията чрез оздравяване на водоеми, гори, полета, паркове и пр.; повишаване на добива на селскостопанска продукция; подобряване качеството на хранителните продукти, напитките и лекарствените препарати; профилактика и лечение; решение на проблеми на енергоинформационната защита; информационно въздействие на околната среда чрез акумулация на информация във водните потоци (реките) и т.н.

Интересен факт е, че най-големият интерес към пирамидите е отбелязан в края на 80-те години на миналия век. Ако си спомняте, 1987-1989 г. бяха знаменити с „вълната“ от нашествия на НЛО. Началото на 2000 г. беше ознаменувана с нови масови наблюдения на всякакви извънземни и доморасли странности по целия свят. И отново се възроди интересът към пирамидите.

 

Стъпаловидна пирамида край град Сакара

Многоъгълна пирамида в Дахшур

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Загадки

Светилище в Странджа гони слепота и безплодие

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Елена Димитрова, „Стандарт нюз“

В най-непристъпните дебри на Странджа е скътано магическо място, което хората почитат от незапомнени времена. Наричат го със странното и тайнствено име Индипасха. Древното оброчище сякаш е от паралелна реалност и „виси“ заключено между небето и земята. Озовеш ли се на това място, космите по главата ти настръхват и добиваш усещане за нереалност. Обзема те страхопочитание, сякаш пред теб се разкрива Вселената. Мнозина са опитвали, но никой до днес не е разгадал магията на Индипасха.   

Никой не знае и откога съществува Индипасха, но се предполага, че светилището е било почитано още от древните траки, населявали преди хилядолетия тези земи. Индипасха се намира в труднодостъпната местност Айзмен дол, на няколко километра от обезлюденото село Сливарово. До него се стига по стария път, свързвал някога Малко Търново и Царево. Пътят до светилището е стръмен и труден и през насечения терен се стига само пеша. Върви се близо половин час през гората, а след това стръмна тясна пътечка води в дълбок дол, където е скрита Индипасха. Мястото прилича на олтар на боговете.

То не е свързано с почит към определен светец, но хората се прекланят пред извора, скалите и вековните дървета, които го обграждат като пред божество. То представлява висока скала, на места обрасла с мъхове, от която висят живи лиани. В подножието на камъка блика чудотворен извор с бистра планинска вода, която потича в малко поточе. Преданието разказва за нейната лековита сила. „Който пие от тази вода или се измие с нея, начаса оздравява. Слепи проглеждат, бездетни зачеват“, разказват старите хора в Странджа, които са закърмени с легендата за Индипасха. Има и друго поверие, според което трябва да оставиш там част от дрехата си, за да оставиш и с нея болестта. Но не се оставя всяка дреха, а само тази, която е покривала болежката. Затова клоните на дърветата са отрупани с всевъзможни одежди – от чорапи и шалове до пуловери и бельо. Те трябва да висят във въздуха – там, в нищото, между небето и земята, където болестта ще остане като в капан. Хиляди са хората, които идват тук всяка година, за да се поклонят и да търсят изцеление. И всеки, след като пие от лековития извор, оставя  по нещо от себе си с вярата, че по този начин се разделя и с болестта си. Местни хора разказват, че въздействието на магическото място било толкова силно, че на връщане по стръмния склон и най-старите подтичвали, дори забравили долу бастуните си. Някои вземат със себе си малко камъче от поточето, което носят като талисман за здраве.

Точно преди Великден непристъпната местност се изпълва с народ. Поклонници от близо и далеч се събират в дните преди Възкресение да се помолят и да запалят свещ пред природния олтар. Казват, че тогава водата е най-лековита и силата на Индипасха най-голяма. „Поповете казват да не ходим. Грях било. Езическо било това нещо, не христянско. Така казват. Но никой не ги слуша. Вярата е една и Бог е един – само го наричат с различни имена“, простичко обясняват сливаровци и на ухо подшушват за големците, които идвали всяка година тук. Още помнят как преди повече от 16 години в Индипасха пристигнала и тогавашният посланик на САЩ Ейвис Боулън. Изисканата дама захвърлила токчетата и катерила стръмните склонове, само и само да се добере до древното светилище. Дали заради проблем със здравето или пък от чисто любопитство, местните така и не разбрали. Човекът, който я водил, обаче после разказал, че посланик Боулън пила вода от извора, запалила свещ и дълго мълчала, замаяна от чудото на Индипасха.

Макар и с чисто езически корен, древното светилище днес представлява смесица от различни религии. В подножието на скалата поклонници са направили импровизиран параклис с икони, кандило и недогорели свещи. „Тук идват всякакви хора – и православни, и католици, и мюсюлмани. Всеки се моли на своя си бог и не пречи на никого, защото тя – силата, е една за всички“, разказват старците в Сливарово.

Тук няма човек, който да не знае легендата за Индипасха, предавана от поколение на поколение. Тя разказва как хората са открили необичайната сила на Идипасха и лечебната мощ на извора, а след това изгубили знанието си. Преоткрили го отново с помощта на сляп бивол. Случило се преди много векове. Животното служило на стопаните си дълги години, но остаряло и ослепяло. Те не искали да умъртвят остарялото животно, затова го пуснали на свобода в гората.

След няколко дни биволът се завърнал прогледнал. Тогава стопанинът му го пуснал пак на свобода, но тръгнал подире му, за да разбули мистерията. Биволът го отвел до скали, в чиято основа се процеждала вода. От тогава всички в Странджа вярват, че от Индипасха блика жива вода, която има силата да лекува дори и нелечими болести. 

Тайнственото оброчище край Сливарово не е единственото магическо място. Наблизо има и друго подобно, което хората тачат като Храма на света Марина, макар че храм всъщност няма. Святото място се намира в пещера. От свода се стичат капки вода, които местните пълнят за здраве. В пещерата, върху каменна скала местните са изградили малък параклис, пред който отдават почит на светицата. Св. Марина е живяла през III век. Още като дете приема християнската вяра. Поразен от красотата й, знатен турчин я иска за жена. Тя е едва на 16 години. Моят единствен жених е Христос, отговаря момичето. За тази си смелост е подложена на жестоки мъчения, горят я на огън, хвърлят я във вода, а накрая я посичат с меч. Хората обаче смятат, че с молитвите си към Бога тя е победила дявола. Светицата е на особена почит в Странджа. Тя идва в сънищата на вярващите, пророкува и дава съвети как да спасят себе си и другите от болести и нещастия. Друг път им поръчвала какво трябва да направят и те я слушат.

Една от заръките на света Марина била да й направят параклис в пещерата. И те го сторили начаса. Никой не питал как и защо. И ако всичко това ви звучи налудничаво, то е защото вероятно никога не сте били в Странджа. Там всичко е пропито с някаква тайнствена мистичност и дори реалността е изтъкана от легенди.

 

Между реликвите на импровизирания олтар могат да се видят и абсурдни вещи от бита – шнола за коса, фуния за преливане на вода, чаши, гривнички от мъниста…

До оброчището се стига по екопътека

Висящи парцали – дрехи, оставяни от всеки, посетил мястото, се ветреят тук с години, докато природата не ги унищожи

На 10 километра от оброчището, недалеч от обезлюденото село Сливарево, се намира Водицата – чешма, до която може да се отпочине и да се хапне

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Загадки

Смъртта на Горуня е загадка и до днес

публикувано

на

от

Виж цялата статия

С майка си

В 4 ч на 8 април 1965 година в апартамента на бул. ,,Димитър Благоев“ в София проехтява изстрел. Синът на Горуня – Виктор, открива баща си в спалнята с куршум в дясното слепоочие. Пистолетът ТТ стои върху гърдите му, а ръцете му са покрай тялото. Намерено е писмо: ,,След като подготви идейния разгром на партията, се започва физическата разправа с кадрите. Жив в ръцете на враговете на партията не съм свикнал да се предавам. Блокиран съм! Умирам, но не се предавам.“

Погребан през 1965 г. при строга охрана от милицията, пак със засилена охрана, Горуня е ексхумиран през 1990 г.  Какво са открили тогава разследващите, остава неизвестно, но през 1995 г. главният прокурор Иван Татарчев разпорежда допълнителна проверка на обстоятелствата около смъртта на Иван Тодоров. Загадка и до днес остава дали изобщо е направена проверка и какви са резултатите от нея. 

След разкриването на опита за преврат през 1965 г. 189 души са изключени от БКП във Врачанско като симпатизанти на Горуня, 250 са уволнени заради негативно отношение към Тодор Живков, разжалвани са 23 местни офицери и милиционери. Това поколение на репресирани от ДС или просто израснало със спомена за Горуня вече почти се е стопило. И така четвърт век след демократичните промени през 1989 г. все още няма еднозначен отговор на въпроса убит, самоубит или загинал по друга причина е първият поборник срещу едноличния режим на Тодор Живков – Иван Тодоров-Горуня.

Според съвременните критерии Горуня едва ли може да бъде наречен дисидент или демократ, защото каузата, за която е платил с живота си, е била за реабилитация на Сталин след неговото развенчаване от Хрушчов. Това не обичат да си припомнят редови партийци от Искърския край, пострадали в репресиите след разкриване на заговора. А за повечето съселяни на Горуня от Горна Кремена той е убит от хората на Живков. В този край се случиха и други странни неща. По времето на социализма, когато бе опасно да кажеш, че си от Горна Кремена, гробът на Иван Тодоров, който е и един от най-известните партизани някога във Врачанско, тайно бе поддържан и покрит с цветя. От години обаче рядко някой го навестява и той тъне в бурени. Младите не познават или не се интересуват от биографията на някогашния политкомисар на отряд ,,Гаврил Генов“.

В Горна Кремена и сега може да се чуе недоволство, че БСП не е дала еднозначна оценка за Горуня и не е ясно дали го приема, или отхвърля. ,,Цял живот съм патила от това, че ни дели една ограда с къщата на Горуня – казва 73-годишната Елена Драганова. – Познавах цялото семейство, споделяли сме много неща с майка му – баба Въта, и съпругата му Дена. Никога не съм вярвала в официалната версия, че Горуня се е самоубил.“

Според най-разпространената и поддържана от тогавашните власти теза, преди да бъде арестуван в утрото на 8 април 1965 г., Иван Тодоров написал прощално писмо и се прострелял в дясното слепоочие с личния пистолет. Първото съмнение изказва неговият ятак от партизанските години Петко Цонев. В книгата си ,,Кой уби Горуня“ той твърди, че Тодоров е бил жив след изстрела, но в линейката на път към болницата бил прободен с нож в гърдите от Мирчо Спасов.

Версията за рана на гърдите е потвърдена и от най-близките родственици на Горуня, дръзнали въпреки охраната да отворят ковчега малко преди погребението. В документалния фонд на Държавния архив във Враца липсват конкретни данни как е починал Иван Тодоров. В публикации се цитират близки на Горуня, но голяма част от спомените им са противоречиви. Според някои той слага край на живота си на 8 април 1965 г. след разговор с полк. Велчев, който го посещава в дома му в София. Разговорът се водел чрез размяна на бележки поради страх от подслушване. От тези записки става ясно, че заговорът е разкрит и положението на заговорниците се ,,усложнява и утежнява“.

Тезата за самоубийството без конкретни доказателства присъства и в документите на ДС след разгрома на групата. В тях се споменава и за самопризнанията на сестрата на Горуня – Николина Тошовска, която се отрича от твърдението, че брат й е бил убит и обявява неговото самоубийство. По спомени на дъщерята Цонка Леонкиева представители на ДС са принуждавали майка й да се откаже от брат си. Николина отказва, но е изключена от партията през 1967 г. и уволнена от работа. ,,Привечер на 8 април телефонът иззвъня и се обади секретарката на Горуня от ,,Напоителни системи“ – спомня си Цонка. – Тя ми каза, че вуйчо е убит. Отидох в софийския му апартамент, но там нямаше никого. Разбрах, че братовчед ми Виктор бил закаран на разпит в ДС. След това той не искаше нищо да ни каже.“

Според Петко Цонев, който най-задълбочено е разследвал смъртта на Горуня, опитни оперативни от ДС първо блокирали квартала, където живее Горуня, после прекъснали телефона му. Поставят дежурни групи от милицията, въоръжени постове, оперативни коли и камионетки с шофьори и наблюдател. Към 2-3 ч. през нощта на 8 април по указания на експерти в стаята на Горуня е вкарано упойващо средство, от което той заспива. Призори убийците влизат в спалнята и убиват Горуня, като го прострелват с
 неговия пистолет. ,,Страшни времена бяха тогава – спомня си 83-годишният дядо Петър Павлов от Горна Кремена. – Дебнене, гонения, бой в милицията. Искаха да изтрият от паметта на народа, че такъв човек е съществувал. А и аз бях от онези, дето тайно слагахме цветя на гроба на Горуня в тоталитарните времена. Виждал съм тялото на Горуня, преди да го затворят в ковчега, и изобщо не вярвам, че сам е посегнал на живота си.“

Че пратеният от София затворен ковчег е бил отварян от близките му, се потвърждава и от бившия окръжен шеф на милицията Иван Братинов. След разпити и натиск от страна на милицията на близките на Горуня било наредено да не споделят с никого какво са видели и да не оспорват официалната версия за смъртта му. От ДС се обаждат до Враца и Мездра, за да приберат тялото му с нареждане да го погребат без много шум. Милиция придружава пикапа със закования ковчег по пътя от София. Дават указания на тогавашния първи секретар на ОК на БКП във Враца Цветко Божков за забрана на масово посещение на погребението. Мълвата обаче се е разпространила и хора се стичат към Горна Кремена. По спомени на Цонка Ненова милиционери спирали автобусите, за да възпрат хората. Горна Кремена била завардена с постове на ДС. Но въпреки взетите мерки пак се стекли стотици хора. Присъствали негови другари, идват и ятаците му баба Мария и дядо Тодор от с. Тишевица с каруцата и венец. Баба Мария разказвала по-късно как Цветко Божков ходил при нея с подаръци – кожухче и транзистор, с уговорка да не отива на погребението. Мерките не дали резултат – краят на погребалната колона не се виждал, въпреки че гъмжало от хора на ДС.

,,В началото на май 1990 г. ме уведомиха за ексхумацията – спомня си бившата кметица на Горна Кремена Ефросина Фърцеловска. – Присъствах там служебно. Пристигнаха от София военни, прокурор и някакъв професор. Блокираха гробището, а могилата разкопаха няколко момчета. Професорът започна да слага костите в черен чувал, но аз направих скандал, защото предстоеше първият свободен митинг в селото и беше предвидено шествие до гроба на Горуня. Прокурорът дълго разговаря с някого по радиостанцията и накрая ми разпоредиха да намеря големи бели картони и телена четка.“ Фърцеловска си спомня, че на извадения от почти изгнилия ковчег череп на Горуня имало 2 дупки. И според нея изходната, а не входната дупка била на дясното слепоочие. Иван Тодоров не бил левак и едва ли сам се е застрелял по този странен начин, заключава тя.

Валери Ведов

 

Писмото, за което тогавашната милиция настоява, че е написано малко преди да се самоубие

Смъртният му акт

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Предишна публикация:
Мегалитите – загадката на древността

сн. Георги Китов Според някои това са светилища на езически богове, според други - древни астрономически обсерватории, трети са убедени,...

Затвори