Ирина Гигова

Захари Бахаров се оказа устойчив на странични влияния. И много голям. Въпреки флирта с нейно величество рекламата, въпреки познатия от тв екрана образ, заиграващ се с масовото лековерие, който мнозина не могат да му простят. Голям изглежда той от залата на Театър 199 - мястото на съдбовното, последно за сезона пътуване на шЕфьора Бае Славе Желязков до Чамкория. В моноспектакъла „Чамкория" - най-концентрираната и логична форма за драматизация на внушителната книга на Милен Русков, писана от първо лице, актьорът Захари Бахаров и, разбира се, режисьорът Явор Гърдев са направили така, че белетристиката на Русков да „звънне", изчиствайки романа от всички онези отплесвания в стил „празните мисли на един празен човек", които го правят 700 страници. В същото време почти никой от забележителните моменти, които сме запомнили и заради които си струва тези 700 страници да бъдат прочетени от край до край, не липсва в ярката драматизация, правена в крачка по време на репетициите според признанията на Бахаров и Гърдев.

Монодрамата е изградена върху потока на съзнанието на героя - малко нещо лумпен, както биха казали някои, малко народен мъдрец - и неговата лична интерпретация за лица и събития. Той е тарикат на думи, но на дела в основата си е почтен. Във вътрешния монолог на Бае Славе с един стилизиран от автора Русков софийски жаргон от 20-те години на миналия век мисълта със сочен хумор скача от тема на тема и се връща към предишната - тази специфична особеност на романа е донякъде запазена и на сцената, но не дотам, че да изгубим нишката. В траещия близо два часа и половина моноспектакъл ги има забавните разсъждения на този доморасъл софийски философ -

граничещи в наивитета си с гениалността. Чрез тях добиваме доста пълна картина на народопсихологията на типичния ни сънародник, по-отдавна и днес. Има ги и онези събития, в които го въвлича почти пионерската му за епохата професия и заради които най вече си струва и романът да бъде прочетен - 20-те години на миналия век, неистови и мрачни времена на мръсно политиканство, атентати и терор.

Захари Бахаров - понякога прекалено дистанциран или равен в определени други свои превъплъщения, тук е далеч от образа на „редови непукист". В „Чамкория" той е инжектиран с енергия и в изключителна концентрация. Тази роля е точно за него и мащаба му на актьор. В изпълнението си е ироничен към себе си и така нареченото си семейство, към нагона - причина за робството на човешкия род, към политически приятели и врагове, към всички битови реалности, но става притихнал и вмислен, когато в приглушената светлина на сцената разказва ужаса на белия терор - това са впрочем и едни от най-силните страници и в романа. Бахаров създава изключително плътен и сочен характер, когото на финала вече сме заобичали и за чиято съдба се страхуваме...