Александър Андреев, ,,Дойче веле"

За действителната история на исляма европейците знаят твърде малко. Милиони хора в Европа дори не са чували, че толкова много технически достижения и придобивки на модерността всъщност са заслуга на мюсюлмански учени отпреди столетия. Тук влизат както важните трудове по медицина, химия, математика и астрономия, така и чисто практически открития, които днес се използват в компютърните технологии или пък при прогнозите на икономическите експерти.

След залеза на Античния свят между ІХ и ХІV век науките отново процъфтяват тъкмо в Близкия изток и онези части от Европа, които се намират под ислямска власт. Голяма част от античното наследство е преведено първо от гръцки на арабски и едва по-късно - от арабски на латински. Тъкмо благодарение на това западната християнска култура е получила достъп до бисерите на античността. През арабските преводи до Европа достигат например важни астрономически открития на древните, които залягат в трудовете на Коперник и на Леонардо да Винчи.

През 632 година, малко след смъртта на Мохамед, арабите са относително примитивен народ, който още не е започнал своята експанзия. Те са бедни и почти нямат литература - ако не се броят Коранът и малко поезия и реторика. 80 години по-късно, когато нахлуват в Испания, тяхното културно равнище все още е същото. Но завладявайки Месопотамия, Сирия и Египет през VІІ и VІІІ век, те получават достъп до големите центрове на духовността в Близкия изток. Много тамошни просветени хора приемат исляма и така започва един многовековен процес на взаимно оплождане, в който арабите постепенно усвояват градската култура и влизат в досег с постиженията на древните цивилизации като тези на шумерите и египтяните. Центрове на ранната ислямска висока култура по онова време са Багдад, Исфахан, Бухара, Самарканд, Дамаск, Кайро, Фес.

През Х век ислямската култура в Испания достига своя апогей, след което започва бавната й ерозия. Когато „маврите" окончателно са прокудени отвъд Средиземно море, през 1499 г. кардинал Франсиско Хименез нарежда изгарянето на 80 хиляди арабски книги в Гранада - варварски финал на едно многовековно културно смесване. Изобщо католическата църква настоява християните съвсем отчетливо да се дистанцират от мюсюлманите. Така през следващите няколко столетия хората на Пиринейския полуостров постепенно привикват с мисълта, че са християни - независимо че историческата истина е доста по-сложна. А католическата църква не само в Испания обявява исляма за враг номер едно. И на няколко пъти предприема срещу него така наречените кръстоносни походи.

Ислямофобията от онези времена има обаче не само религиозни, а и идеологически корени. Светият престол смята, че е най-добре европейските държави да не се бият помежду си, а да обединят своите енергии срещу „неверниците" на Изток и срещу еретиците в своите граници. В този смисъл кръстоносните походи са голям успех. Като военно, политическо и икономическо начинание те са глупост, но дават на Западна Европа нова идентичност като враг на исляма. Тъкмо между ХІІ и ХІV век възниква и изкривеният образ на исляма, който се е запазил почти непокътнат и до днес. Той представя мюсюлманите като фанатици, ирационални, склонни към насилие и налагащи своята религия с огън и меч.

Този образ на исляма се затвърждава още повече, когато европейците влизат в досег с Османската империя. След като завладяват Константинопол и слагат край на Византийската империя, османлиите настъпват на Запад и дори на два пъти се оказват пред вратите на Виена, която тогава е столица на Свещената римска империя на германския народ - през 1529 и през 1683 година. В съзнанието на християните Ориентът се утвърждава като лоно на мрака и злото.

Днес между Ориента и Оксидента цари недоверие. За европейците Ориентът символизира част от собственото им развитие, което е останало в миналото. Те вярват, че са преодолели ирационализма и разрушителността, че са изпреварили мюсюлманските страни в усвояването на една разумна и предсказуема мирна нагласа както в частния живот, така и в обществото и между държавите. В арабско-ислямския свят пък Западът се е превърнал в метафора за лицемерие и предателство, в пространство, където непрекъснато се кроят заговори, целящи да унизят мюсюлманите и да ги държат на едно неподобаващо ниско равнище в световната йерархия. Двете култури всъщност имат общи корени, но въпреки това днес се сблъскват като враждуващи близнаци. Всяка от тях открива у другата изтласканото собствено несъзнателно и реагира със страх, който формира културни стереотипи, коментира Михаел Людерс в „Ди Цайт".

Западът в почти гротескни мащаби преоткрива исляма като враг след края на студената война и най-вече след атентатите на 11 септември 2001 година. Действителната причина обаче е по-дълбока. Както се е случвало многократно в световната история, вътрешните кризи пораждат страх от чуждото. В свят, който все по-бързо се превръща в едно цяло, естествено възникват несигурност и съпротивителни рефлекси. И те обикновено са обърнати към чуждата култура - независимо от това колко тясно е преплетена тя със собствената. Така както са преплетени Ориентът и Оксидентът.