Историята на най-известната българска интелектуалка зад граница Юлия Кръстева предизвика небивал интерес по целия свят. От една страна, тя е винаги във вихъра на всяко модно интелектуално течение. От друга - Комисията по досиетата най-накрая стигна и до нейното. И се оказа, че тя е била агент на ДС, който е работил като такъв дори десетилетия след като официално Държавна сигурност вече не е съществувала. Ден след разкритието либералните български медии първоначално опитаха да я защитят, описвайки я като „добрия агент", който не е вършел поразии и не е правил доноси за никого конкретно. Като човек, който отнемайкъде се съгласил да сътрудничи, само и само да получи разрешение да пътува във Франция и да живее там. Но няколко дни по-късно Комисията обнародва и всички документи от досието й, които не изглеждаха вече така лицеприятни. „Юлия Кръстева е от 1966 година в Париж, в свободния свят. До 1989 година тя произведе десетки книги, стотици статии и хиляди публикации. И никога, нито веднъж не каза и една дума срещу комунизма в България, срещу ДС и режима. Тя се занимаваше с литературна критика, но никога, нито веднъж не каза и дума за Яворов, Йовков, Дебелянов. Обаче пращаше картички на офицера си, с поздрави. Разбира се, че родните подобия ще я защитават. Тя е всичко, за което те мечтаят - интелектуалка с връзки, с богат мъж, известна и без капчица морал и съчувствие, без грам любов към Родината. И доносник. Само Бог може да съди, затова този въпрос стои между нейната съвест и Бог, не е моя работа. Но без разкаяние няма прошка, това е ясно. С каквито и интелектуални моди да се занимаваш, а тя яхна всички възможни, деветата Божа заповед си остава", написа Емил Кошлуков, който е лежал в комунистически затвор преди 1989 година. „Световноизвестният философ Юлия Кръстева твърдо е работила за Държавна сигурност. Последният документ е от 2009 г. Ние разполагаме с това, а принадлежността на Кръстева към Държавна сигурност е ясна и категорична", заяви поетесата, литературен критик и университетски преподавател проф. Миглена Николчина, която лично се познава с Кръстева, заяви, че си е отдъхнала, когато е видяла в досието, че няма нищо писано от известния лингвист. Културологът Ивайло Дичев, който пише за „Дойче веле", подчертавайки, че не е адвокат на Кръстева, пък директно и категорично заключи, че „да се твърди, че [Кръстева] е била агент е абсурдно". По думите му „това е историята на едно неуспешна разработка, вероятно опит за отчитане на точки от агент Любомиров. Само дето проф. Дичев така е прочел архивните материали по делото, че изобщо не е разбрал, че Любомиров не е никакъв агент, а е работният псевдоним на оперативния работник от Първо главно управление на ДС (ПГУ, външнополитическото разузнаване, б.а.), работещ под дипломатическо прикритие в посолството на НРБ в Париж, който осъществява връзката и срещите със секретен сътрудник Сабина в продължение на три години. Журналистката Петя Владимирова отиде по-далеч, твърдейки в „Дневник", че „такъв закон [за досиетата] развращава сетивата ни за добро и зло". Тя също заключи, че от досието „въобще не произтича, че тя е сътрудничила на ДС. В него... няма нито един написан от Кръстева текст." Всички, които коментират съдържанието на досието на Юлия Кръстева, особено тези, които заемат оправдателна позиция, пропускат един основен факт, предопределящ погрешността на техните заключения. А това е въпросът за целостта на досието. Първият въпрос, който всеки, който посегне към него, трябва да си зададе. Това ли са всички материали по него, има ли липси и ако „да", защо, каква е причината то да е прочиствано? Онези, които четат досие на Държавна сигурност за първи път, дори не са се замисляли над подобен въпрос и наивно приеха, че така изглеждат и това е съдържанието на всяко от досиетата на ДС. Нещо напълно нормално с оглед на липсата на опит, което ги поставя в позиция на подведени. Следователно техните разсъждения още от самото начало са обречени да тръгнат в погрешна посока. Има ли доказателства, че съдържанието на делото не е в пълнота? Да. И те се забелязват от пръв поглед. По делото не само липсват основни документи, задължителни за ДС при откриване на дело, но има и фрапиращи несъответствия. Липсват предложения за извършване на вербовка, план за извършване на вербовка, доклад за извършена вербовка, план за работа с агента/секретния сътрудник за съответната година и неговото ръководене, обучение и възпитание. Все основни документи по Инструкцията за работа с оперативния отчет на Първо главно управление на ДС. Това не означава, че никога не ги е имало. Напротив, те са задължителни и върху тях има санкции на съответния ръководител на отдел или зам.-началник на ПГУ. Тогава стои въпросът защо не фигурират по делото? Отговорът е, че тези документи биха дали светлина за целите и задачите на ДС при подхода към привличането на „Сабина" и техните взаимоотношения. Тези документи биха позволили да се направят по-точни изводи. Безпрецедентно по досието „Сабина" е, че то уж е прекратено през 1973 г., документите в него са прошнуровани и подпечатани за предаване в архив, но то не е свалено в архив. Напротив, ПГУ е продължило да осъществява контакти със секретния сътрудник чрез различни оперативни работници, да трупа документи извън правилата на оперативния отчет. Нещо повече, след 1973 г. се вижда, че има указания по „Сабина", дадени от Центъра (под Център разузнаването обозначава разузнавателното управление в София, б.р.). Уж делото е прекратено, а работата със Сабина продължава?! Няма такъв „филм" в Държавна сигурност. Това е крещящо несъответствие. Неприсъщо е за разузнаването да има все по-засилващ се интерес към „Сабина", да има указания от Центъра и когато тя вече става професор във Франция и придобива популярност в интелектуалния елит на Париж, изведнъж през 1978 г. материалите по досието да секнат. Къде се изпарява интересът на ПГУ към нея и каква е причината за това? Материалите по досието не дават отговор на този въпрос, защото са прочистени. Неслучайно през 1977 г. в ПГУ е дадено указание при запитване по оперативния отчет за Юлия Кръстева да се отговаря, че делото й е заето, тоест да не се дава достъп до него при интерес към лицето от други структури на ПГУ или на Държавна сигурност. А през 1991 г. оперативен работник от Националната разузнавателна служба изисква и се запознава с делото. Интересно защо, след като режимът вече е паднал и Националната разузнавателна служба има други приоритети. При прочистените при БКП/БСП през 1990 г. досиета много често Комисията установява, че са налични само картони и засичане на данните за съответния сътрудник в регистъра. Въпреки това тя обявява принадлежност. БКП разделя много ясно българите зад граница на два типа. Първият е български граждани, които са лоялните към БКП и мероприятията й. Вторият е български граждани, които са определени като изменници на Родината (ИР) и са част от т. нар. вражеска българска емиграция. За първия тип - лоялните - тоталитарният режим не прилага рестрикции. Те могат безпрепятствено да се връщат в НРБ, техните близки сравнително лесно да пътуват в чужбина и т. н. БКП използва лоялните в своята политика явно, а Държавна сигурност ги използва, като ги вербува и постига цели на режима, които той не може да осъществи по легален път. За представителите на „вражеската" емиграция е немислимо те да се върнат в НРБ, тъй като след оставането им на Запада срещу тях веднага се изфабрикуват задочни присъди и са заплашени от затвор. Техните близки в България са подложени на тормоз и събирането на семействата в страната или в чужбина не се допуска от ДС и режима. Ако тези „изменници на Родината", избрали свободата, са публични фигури, режимът публично ги заклеймява като предатели. Кръстева е от първия тип. В досието й това е напълно видимо. На нея й е разрешено да специализира във Франция, имало е негласна уговорка, преди да замине, че ще се върне и няма да се омъжва, която тя не е спазила. Но след това тя контактува с щатни представители на ДС, които очевидно познава, и други агенти на ДС, отзовава се на срещите с тях, коментира определени въпроси. Не критикува режима в България, защото автоматично той ще я причисли към „вражеската" емиграция. Няма задръжки да посещава посолството на НРБ в Париж главно при проблеми с пътувания на нейните родители до Франция. Видно от досието й на една среща с офицера от ДС под прикритие Владимир Костов - агент Кръстев, самата тя отхвърля намеците, че „не показва готовност да помага на нашата страна или че се ангажира с противни на нашите тези". Направила го е веднъж при подписването на апел от група френски интелектуалци в защита на жертвите от престъпленията в Чехословакия през 1968 г. (смазването на Пражката пролет от войските на Варшавския договор, б.а.) и както сама посочва - „нямала начин да откаже. Но извън този случай твърди, че никога - нито публично, нито другояче, не се е ангажирала с антибългарска или антисъветски проява." Тази позиция е следвана поне до края на 70-те години. За контраст нека да видим какво е положението с един представител на другия тип български граждани зад граница - „вражеските" емигранти - писателя Георги Марков. Останал в чужбина няколко години по-късно от Юлия Кръстева, след като е спусната цензура върху пиесите му през 1969 г. Той получава трудно разрешение от режима, съпътствано с молби и унижения, да посети брат си в Италия. Там обаче писателят е подведен от Петър Увалиев, продуцент и бивш дипломат до 9 септември 1944 г., че може да филмира една от пиесите му („Жените на Варшава"). Марков решава да опита да се реализира като писател на Запад, пътува активно между Италия, Германия и Англия (затова псевдонимът, който ДС му дава, е Скитник), където в крайна сметка през 1971 г. се установява в Лондон. Режимът на БКП отказва да удължи валидността на българския му паспорт и насила го прави емигрант, а писателят по никакъв начин не смее да припари до българското посолство, защото знае какво ще се случи с него. Марков започва работа в българската секция на Би Би Си, а радио „Дойче веле" стратира през 1972 г. публикуването му на негови есета, в които той критикува намесата на комунистическия режим в културния живот. Автоматично е осъден задочно на 6 години затвор и е причислен към „вражеската" емиграция. Крайната му съдба е известна на всички. Затова в архивите на ДС Георги Марков има разработка като обект/жертва на ДС и е Скитник, а не агент или секретен сътрудник, защото Държавна сигурност е знаела, че не може да го използва. Досиетата му в Шесто управление на ДС и в ПГУ са напълно изчезнали/унищожени в началото на 1990 г., за да не се разкрият замесените в неговото убийство служители и агенти. В реакцията си след обявяването на нейната принадлежност към Държавна сигурност Юлия Кръстева отхвърли пред френски медии, че е сътрудничела. Това твърдение „е не само смешно и невярно", но „е оклеветяващо", заявява тя. „Някой иска да ми навреди", е коментарът й. И преди нея не една или две публични фигури в България, чиято принадлежност към ДС бе обявена, са реагирали подобно. Но реално почти няма дела, заведени от осветлени сътрудници на ДС, които да са били спечелени от тях. Включително и такива, обжалвани след това в Съда по човешките права в Страсбург. В 99% от случаите резултатът е един и същ: Комисията по досиетата изпълнява закона и публикува действително съществуващи материали, а дори и картонче е достатъчно свидетелство, понеже е ясно, че в първите години на демокрацията БКП/БСП прочисти масово досиетата, за да не останат почти никакви следи, водещи към истината за времето преди това. А и за да се проправи пътят на удобни на ДС лица, които да оглавят и демократичните партии, и държавата като цяло. Мнозина от тях го правят най-нахално и нагло и до днес.