Открийте ни и в

Български истории

Варненецът, който проби в Щатите като топ бижутер

Татеос става рекордьор на Гинес случайно, летял е 5 милиона мили на самолет

публикувано

на

Татеос с двата си питбула, които е имал в Щатите.

„Изчислил съм, че обиколката ми на света само на самолет е 5 милиона мили“, смее се Татеос. Хората пътуват, за да опознават нови земи, а Татеос Татеосян го прави по работа. Топ бижутерът заема авторитетни мениджърски позиции в големи ювелирни компании, създава и собствени такива в Ню Йорк, Флорида, Мексико, Индия, Китай. „Не го приемам като успех, а като част от живота“, смее се Татеос със спокойствието и самочувствието на човек, който десетки години е разнасял славата на българската бижутерска школа навсякъде по света.

Роденият във Варна Татеос израства в ателието на баща си. От 10-годишен е чирак и му доставя удоволствие да се върти от сутрин до вечер около него. Баща му, златарят Крикор Крикорян, е и най-известният гравьор и майстор на статуетки от плексиглас – ювелирна, художествена работа според сина. При раждането го записват на името на дядо му, на когото е кръстен – Татеос Татеосян, затова не носи фамилията Крикорян.

В мъжката стая в дома си във Варна Татеос е поставил знамената на държавите, в които е работил.

На 13 години Татеос вече прави първото си бижу – пръстен, а също и различни брошки, първо от сребро, после от злато. Завършва електротехникума в родния си град през 1972 г., в първата в България паралелка по ядрена топлоенергетика. Готвят 30-те ученика да работят в АЕЦ Козлодуй, но Татеос избира пътя на баща си.

За известен период работи в златарския отдел на фирма „Електрон“, като продължава да извайва и собствени бижута. През 1983 г. става член на Задругата на майсторите на народни художествени занаяти. Там изработва бижута – масивни гривни, пафти за колани за носии, 95% от сребро, които се продават в ЦУМ.

Не му остава време за следване – след казармата почва да работи като луд до момента, в който си купува

one way ticket до Щатите

Не че нещо му липсва във Варна – във време, когато заплатите са 150-200 лв., той изкарва 1000 лв. и нагоре на месец с красиви бижута. Всички искат да поръчват при Тато – така го наричат. А той иска да види света.

През 1987 г. заминава за чужбина. „Отидох на екскурзия до Австрия и не се върнах“, споделя той пред „Труд“. Във Виена невъзвращенецът престоява в лагер, докато установят самоличността му. Лагерът е на около 20 км от Виена, в градчето Трайскирхен, където са били конюшните на император Франц Йосиф.

Гравюра за украса на пушка, изработена от Татеос на състезание по гравиране.

Както всеки беглец от соц. страна, с него водят интервюта и го питат къде иска да живее – в Австрия, Канада, САЩ, Австралия или Южна Африка. Той избира Щатите, където има приятели. Година и половина остава в Австрия, докато получи официално зелена карта, и заминава за Ню Йорк.

Отсяда у приятел и още на третия ден си намира работа във „Fashion Line“ – най-голямата тогава ювелирна фирма в Щатите, специализирана за годежни пръстени, в центъра на Ню Йорк, в 13-етажна сграда, между 6-то и 7-мо авеню. Тогава е понаучил 500 думи, дават му рисунка на пръстен и той изпълнява поръчката перфектно, като се разбира със служителите къде с думи, къде с жестове. Работи и ходи на вечерно училище по английски.

На третата година става мениджър на 200 човека, работещи на 3 от етажите на компанията. Правят

бижутерия от висока класа

с диаманти. Не е ли голямо изкуство да разпознаеш диамантите от фалшификатите? „Много е лесно – казва Татеос. – То си е наука, има си книги за тях. Аз четох много книги. Във Варна много рядко работехме с диаманти, тогава се наричаха брилянти. Само хора от старата генерация носеха по някой пръстен с брилянт. Иначе всичко беше цирконий – фалшиви камъни, изкуствени брилянти, стъкълца.“

След 10 години работа във „Fashion Line“ през 1997 г. Татеос се премества във Флорида, в „Town & Country“. Фирмата купува „Fashion Line“, а в нея Татеос ръководи 150 работника. Във Флорида друга голяма фирма – „Loren Industry“ – кани българския топ ювелир, а варненецът, обичащ да живее край морето, приема. Живее в градчето Холивуд – има такова и във Флорида, залепено за Маями откъм север. Тато живее в къща на брега на Атлантическия океан и ръководи цялата фабрика от около 350 човека.

Той остава във Флорида 3 години като генерален мениджър продукция. Напуска, защото му „спускат върху главата“ вицепрезидент, който идва от електронната индустрия и нищо не разбира от бижута. Десет дни по-късно си отваря своя фабрика. В голямата си къща на брега на Атлантика той превръща в ателие гаража си за 4 коли, след 10 месеца наема помещение и прави фабрика с около 50 души.

През 2000 г. Татеос прави друга фабрика с 400 човека в Мерида, Мексико, на полуостров Юкатан – заради по-евтината работна ръка. В Мерида преобладаващата част от населението са индианци, потомци на древните маи.

При непрекъснатите полети от Флорида до Мерида в самолета Татеос среща и

жената на живота си

Олга, чистокръвна индианка от племето маи, американка, родена в Хондурас. Нямат собствени деца, иначе тя има 3, а той 5 от два предишни брака, като двама от тях са близнаци. От неговите деца Тереза, Катрин, Емануела, Марион и Оник днес само Катрин е във Варна, другите са в Щатите.

С Олга в Удапур, Раджастан, Индия.

Когато в Мексико става опасно, Татеос продава всичко, затваря фирмата и се прибира във Флорида. Междувременно го кани за консултант собственик на бижутерска фирма в Индия – Раджив Шет. Проблемът при индийците е, че с техния натруфен стил на бижутата нямат практика да правят изискана бижутерия от висша класа за износ за Щатите, Австралия, Европа и Канада. В Мумбай (предишният Бомбай – б.а.) Татеос остава 13 години като директор по продукцията на цялата корпорация от 4 фабрики, едната от които в Китай, в Пеню, предградие на Гуанджоу. Там Тато има апартамент в Хиранандани – един от най-скъпите нови квартали в Мумбай.

С жена си и дъщерите си в един от цеховете на фабриката в Мумбай, Индия.

Той става Гинес рекордьор случайно. В Хиранандани вижда плакат – масово бягане за Гинес рекорд, 300 м на заден ход. Записва се и е сред първите 15 на финала. „А аз съм в добро физическо състояние и до днес, бягам всеки ден по 10-15 км. Морето ми е на 5 минути с кола от Виница, където живея и бягам по алеите край брега.

Не знам дали е от спортуването, но 40 години не съм бил на лекар“, разказва Татеос.

Грамотата за рекорда на Гинес.

„Години наред бях по-скоро директор, отколкото ювелир, но понякога правех и собствени бижута“, казва той. Едно от най-красивите му произведения е венецианска маска. Изработва я за едно изложение на златарската индустрия в Хонконг, с

1400 скъпоценни камъка

диаманти, рубини, сапфири, изумруди, с обков от бяло злато и сребро. Уникатът остава собственост на фабриката.

Венецианската маска, която изработва с 1400 скъпоценни камъка.

Индийците са царе на пищните сватби, накичват булките не с грамове, а с килограми злато. Минимумът за накити на една сватба на богаташи е килограм злато, казва Тато. Хората от висшата каста в Индия, която е 5% от милиард и половина население, накичват булките с по няколко килограма злато.

Татеос е бил на много пищни сватби в Индия, продължаващи по седмица и отгоре, с по 5 хиляди гости. Най-богатата, за която е правил бижута, е на дъщерята на партньора му Раджив през 2009 г. Прави ръчно всички бижута в 2 комплекта, които тя да сменя по време на сватбата. Изработва ги от 10 кг злато, с диаманти, а също и рубини и изумруди, които индийците тачат като защита против уроки.

Татеос става пътешественик по работа. За това, че е летял с „Луфтханза“ и „Делта“ 5 милиона мили, има златна карта от двете компании. Обиколил е Европа, Северна, Централна и Южна Америка, Сидни и Мелбърн в Австралия, Токио, ОАЕ, Оман, Южна Африка, Русия…

Такива златни бижута за булки е изработвал не с грамове, а с килограми в Индия.

Татеос се прибира окончателно във Варна през януари 2020 г., преди корона кризата, с решението да се самопенсионира, като обаче продължава да работи с Индия на хоум офис. Живее в голяма къща, която е изградил в квартал Виница на Варна, върху 457 кв. м, с

3 големи спални, огромен хол

трапезария, гараж за 3 коли. Има и голяма мъжка стая от 70 квадрата. Там се събират приятели, играят карти, за да „не пречат на жените“.

В тази къща Татеос отглежда и няколко кучета, едно от които е доберман. „Той е третият, който имам за 33 години, и неговата интересна история ще разкажа за пръв път, казва Татеос. Преди да се сдобие с първия доберман, не вярва в прераждането. Кучето умира в Мексико на 17 декември 2004 г. През 2005 г. във Флорида той намира 8-месечен доберман в приют. По документите му разбира, че се е родил точно на 17 декември 2004 г. – деня, когато почива първият.

Вторият доберман умира в Индия на 17 май 2016 г. На 30 януари 2017 г. Татеос взема третия, който е с него и до днес, пак от приют в Индия. По документите му разбира, че е роден на… 17 май 2016 г. „И това ако не те накара да повярваш в прераждането, какво още?“, казва замислено Тато. И трите добермана кръщава с едно и също име – Бъки. В дома на Татеос Бъки живее с още 4 кучета – три малки и един лабрадор.

„Дали съм богат? Не знам дали се считаш за богат с къща за 500 хиляди евро“, казва Татеос. Убеден местен патриот, той не желае и да си помисли да живее на друго място, освен във Варна.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

„Аромат на липа“: Първият български филм в САЩ събра топ звезди (ВИДЕО)

BG VOICE имаше ексклузивен достъп до снимачната площадка с актьорите Албена Михова, Йоана Буковска, Рени Врангова, Албена Колева, Иван Бърнев и Точно Токмакчиев

публикувано

на

Виж цялата статия

Повече от месец едни от най-обичаните и забавни български актьори снимаха първия български филм в Америка. В „Аромат на липа“ участват Албена Михова, Йоана Буковска, Рени Врангова, Албена Колева, Иван Бърнев и Точно Токмакчиев.

Ясен Дараков имаше ексклузивен достъп до снимачната площадка.

„Той всъщност не е български филм. Той е американски филм за българи“, каза пред BG VOICE Тончо Токмакчиев.

Започват снимките на първия български игрален филм, създаден в САЩ

„Сляхме се с местната атмосфера, забравих за България, тука си живея“, с усмивка казва актрисата Албена Колева.

 

„Аромат на липа“ разказва за малка група български имигранти, които живеят в Мемфис, щата Тенеси. Филмът е създаден от американски сценарист, продуциран е изцяло в САЩ, но голяма част от сценария е на български език.

Албена Колева играе съпруга в отдавна емигрирало семейство. Героинята й е домакиня, изправена пред драматичен избор – дали да се върне в България, или да остане при съпруга си.

Героинята, която Йоана Буковска играе, се казва Рада.

„Рада прилича на мен в мрачната ми страна. Рада я хващаме в такъв период на живота й, на леко обезверяване и виждане черното в живота. Тя ходи постоянно в черно“, разказва пред BG VOICE Буковска.

Екипът снима по 12 часа на ден в продължение на месец и половина. Въпреки пандемията от COVID целият снимачен процес тече безупречно.

Главният герой в „Аромат на липа“ е новият имигрант, изигран от Иван Бърнев, който се ориентира в новия си живот в Америка.

„Казва се Стефан и както казва режисьорката – през очите на моя герой публиката ще види цялата история защото филма започва точно с това как моя герой пристига  в Америка. Те са представители на едни истински хора, които никой не се интересува от тях, дали си здрав, дали си изморен, дали имаш пари да ядеш, дали имаш къде да спиш“, обяснява Бърнев.

И добавя:

„Друг е въпросът, че тези хора са събрани от различен статус. Те са заедно, празнуват заедно празници, притиснати от обстоятелствата да са заедно. В тази група могат да бъдат професор, доктор, работник в автосервиз, нищо лошо не казвам, но са различни.“

Двете Българии на една снимачна площадка в САЩ (ВИДЕО)

Идеята на режисьорката Сиси Денкова за този филм идва от нейния собствен живот.

„Ние сами преживяхме това. Това идва от нашите моменти, които съм събрала от 25 години в Мемфис, с българи, в едно малко общество. Това идва от нашия живот. Това е един колектив от преживявания на много хора, персонажи, които са слети в персонажите, които драматизираме в сценария. Това са много хора, не само преживяванията не само на българите в Мемфис, но според мен и на диалога, който се движи за българския емигрант в Америка за всичките тези 30 години. Донякъде нашите истории са еднакви“, разказва пред BG VOICE Денкова.

За актьорите този филм е преплитане на реалностите.

„Ние сме тук, за малко. Ние сме вид имигранти, но работим тук, както идват повечето българи да работят в Америка“, казва Йоана Буковска.

Освен познати лица от България във филма участват и български актьори, които от години гонят своята американска мечта в Холивуд – Мария Бобева и Ивайло Димитров.

Eфектът "Бакалова" за BG актьори в Холивуд

Пред BG VOICE Бобева разказва, че познава много от характерите, които са показани във филма.

„С много подобни хора ме е срещнал животът като имигрант. За мен беше страшно забавно докато четох сценария, защото тези категории хора в сценария ги познавам в живота. За мен това е първия филм на български“, с усмивка казва Мария Бобева.

А Ивайло Димитров допълва:

„Сценарно, ние като имигранти в тази държава сме минали по абсолютно всички препятствия, през които героят във филма преминава. Усещането да снимаш на български в Щатите…някаква носталгичност се усеща при мен специално.“

За всички актьори участието в първия български филм, сниман в Америка, но с изцяло български екип, е голяма гордост.

„Пътеката, която се проправи през последните няколко години Мария Бакалова, с всички неща, които започнаха да говорят за България като стойностно място, от което излизат истински професионалисти, които са конвертируеми на международния пазар до там, че могат да те номинират за нещата, за които номинираха Мария. Тя отвори с шут вратата за България към това те да започнат да гледат на нас като абсолютно релативни професионалисти“, коментира Йоана Буковска.

Българският туризъм с ново лице - Мария Бакалова

Филмът „Аромат на липа“ се очаква да излезе в средата на тази година и да бъде представен на различни международни фестивали преди да бъде прожектиран в кината.

Режисьорката Цветана Денкова – Сиси – си сътрудничи с работещия в Лос Анджелис Джордан Трипийр по създаването на филма. Бюджетът е скромен – половин милион долара, покрити отчасти от Film Collaborative – организация с нестопанска цел, подпомагаща независимото кино. Предимство носят и финансовите стимули на щата Тенеси за създаването на филми.

Снимките продължиха месец и половина. Подготовката на проекта обаче е отнела повече от година и половина. Най-голямото предизвикателство пред екипа е било получаването на визи.

„Аз се притеснявах за ситуацията с COVID, трябваше да наместим снимачна програма преди да знаем дали те могат да дойдат или не“, разкава Сиси пред BG VOICE.

Денкова идва със семейството си – родителите Румен и Снежина Денкови и брат й Васил, в САЩ през 1997 г., когато е на 10 години. Баща й свирел на тромбон по курортите около Варна, а в САЩ е един от основателите и настоящ президент на RDX, фирма за товарни превози – типичен пример за „американската мечта“.

През 2005 г. Сиси завършва политически науки в Университета на Мемфис и се мести в театралните среди в Ню Йорк. После се мести на Западния бряг – в Лос Аджелис, където работи различни неща в киноиндустрията. Пандемията я кара да се прибере у дома. Неотдавна се е омъжила за Антъни Смит, преподавател по музика и директор на училищен оркестър.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Бойка и Стоян в една безкрайна фиеста по света

Щурите пътешественици Велинови от Испания са обиколили 109 държави на 6 континента

публикувано

на

Виж цялата статия
Пред Тадж Махал, Индия.

„Толкова много сме слушали и гледали за света – а като бяхме млади, не можехме да си позволим Gap year – година, в която студентите с раница и почти без пари обикалят света, учейки, работейки, спейки на плажа – казват Бойка и Стоян. – Нещо такова ни се въртеше в главите да направим, но при нас се случи в зряла възраст.“ Рядко се среща и двамата в една двойка да са толкова лудо влюбени в пътешествията и… един в друг, близо 30 години.

Бойка и Стоян Велинови от Испания заедно са „изръшкали“ 109 държави на 6 континента, а лудостта все така ги държи жадни за авантюри. Не са хора, които просто „отмятат дестинации“: пътуват с отворени очи и сърца, радват се на всичко ново, което да преживеят и научат. Пътуването за тях е всичко – начин на живот и опознаване на чужди култури, срещи с различни хора, тръпка, лудост. Правят го и след като в зряла възраст – тя над 50, той на 60 – решават да се преместят в слънчева Андалусия в Испания, разказват те пред „Труд“.

При Бойчето (както й казва Стоян)

страстта по чужди земи

е още от детството. През ваканцията децата играят под прозорците на дама, а тя си седи на килима в хола и си разглежда енциклопедии и справочници за континентите. Мечтае да е на мястото на Аника и да е с Пипи Дългото чорапче при баща й – крал на екзотичен остров. Следва в Карловия университет в Прага. Завършва радио журналистика, после се дообразова и дълги години се занимава с реклама и маркетинг.

Стоян изобщо не си спомня да е мечтал да „стане някакъв“. Чете приключенски, криминални и военни романи. Гимназия, следване в университета с икономика, казарма – „без вълнения и стремления“. Ваканция на село, летен лагер, зимен лагер – това е неговият свят.

В храмовия комплекс Прамбанан, Ява, Индонезия.

„Срещнах Стоян на едно служебно пътуване – връща лентата Бойка. – И го виждам в една мартенска утрин целия облечен в бледосиньо: всичко, което си мечтаех за моя принц на живота, на живо! След куп перипетии от София до Албена вечерта изкупи цветята в ресторанта, за да ми ги подари. Аз прилежно си ги накиснах в мивката на хотелската стая и… я наводних! Извиках го посред нощ и до сутринта събирахме водата с едни хавлии… И така почти 30 години вече… Ако го нямаше, сигурно щях точно такъв да си го измисля.“ „Така е, любов от пръв поглед беше“, казва Стоян.

После двамата си правят малка фирма, „падат и стават, но не спират да искат света“, любознателни, търсещи. „Колко живота има човек, че да ги пилее и да се смирява? Светът е голям и вълнение дебне отвсякъде“, добавя той.

Влюбват се в Андалусия, харесва им всичко там – простият живот, климатът, тапасите, виното, фламенкото и безкрайната фиеста. Решават спонтанно да „сменят държавата“ без сериозни причини. „В София чувствахме, че живеем в свят на безсмислени битки и липса на перспектива, а искахме да летим!“, казва Бойка.

На кралската яхта „Британия“ в Единбург.

Тя е сред малкото български журналисти зад граница, които се издържат изцяло с писане. Още в Прага публикува в различни медии, води предаването „Говори Прага“ на Чехословашкото радио, излъчвано по програма „Христо Ботев“. От 10 години работи за печатни издания в България. Членува в АБУЖЕТ (Българската асоциация на журналистите и писателите по туризма) и FIJET (Световната федерация на журналистите и писателите по туризма). Където и да е по света, на дигиталния номад Бойка са достатъчни лаптоп и интернет, за да описва, снима и праща преживелиците си. Стоян е пенсионер, учи испански, оправят се

„прилично и икономично“

„За пътуванията първо трябваше да се отърва от товара на вещите, да живеем с толкова, колкото можем да носим, да приемем минимализма. В Нова Зеландия и Австралия изкарахме общо 6 месеца с една раница и две по-малки. Винаги и навсякъде можеш да си купиш това, което ти е нужно“, казва Бойка. „Колко тениски или обувки можеш да навлечеш едновременно? Щастливи сме с това, което е в нас – удоволствието да притежаваш красотите на света е несравнимо“, допълва я Стоян.

В Сингапур с изглед към Марина бей.

Ценители са на бавния живот, пълноценното преживяване, потопяването. Решават да пътуват сами, като Стоян е мениджърът логистика на двамата – винаги намира най-доброто на най-изгодните цени. Самолетът е неизбежен за дългите дестинации, но когато има възможност, пътуват с влак, автобус или друг превоз, с който се придвижват местните. Така виждат много повече, срещат хората, опознават ги.

Заканили са се никога повече да не си причиняват пътуване с влак из Китай и Индия – кошмарно е било. Прекосили са Мезоамерика с нощни автобуси; с фериботи са „изръшкали“ 13 от карибските държави. Били са на познавателни речни круизи по Яндзъ, Меконг, Нил.

Комфортът или дивото? „Като минем през света на прощален тур, сигурно ще е In style – с роза в бутониерата, на токчета и с куфарче на колелца. Засега искам чисто легло и душ, по възможност топъл – напълно ми стига, за да презаредя батериите“, шегува се Бойчето. Отсядали са в екоселища – в Бокас дел Торо в Панама, в тихоокеанската държава Вануату или на Гили Мено до Бали. Веднъж поради невнимателно букване изкарват 5 седмици на палатка в уникалните африкански национални паркове – от Южноафриканската република през Замбия, Малави и Ботсвана.

На нос Добра надежда, Южна Африка.

Местните храни са им голяма страст. „Ние сме абсолютни

кулинарни авантюристи

казва Стоян. – Винаги и навсякъде опитваме, без да се правим на ощипани госпожици. Скакалци като хрупкав лютичък чипс в Мексико; гини пиг – морските свинчета, обичайна храна на местните в Перу; ларви от какво ли не и какви ли не морски дарове в Хонконг… В крайна сметка не бърчете нос, хората събират всяко нещо, което хвърчи или пълзи, за да си набавят белтъчини за организма.“ Бойчето готви със страст и двамата дори участват в кулинарни курсове за местни ястия. Когато остават някъде за дълго, се включват като доброволци и така си осигуряват безплатни нощувки и храна.

Минали са през какви ли не перипетии. Стоян си спомня колко зле са били в Индия – незнайни вируси поразяват белите им дробове и им докарват пневмонии, като са принудени да се самолекуват. Бойка има две много тежки, подобни на коронавирус състояния – в Манила и Сайгон (Хо Ши Мин). Температура, кашлица, абсолютна слабост. „Не можех да сляза до таксито. Бях на ръба на оцеляването. После месеци се лекувах“, казва тя.

„Много се притеснявах на едно приключенско пътуване в джунглата на Амазония от всички видими и невидими пълзящи и жилещи твари – споделя Бойка. – Бях се опаковала като мумия. От кръвожадните бели акули на Галапагос. От Големите 5 на Африка, когато бяха много наблизо. От хиените, които обикаляха барбекютата в лоджовете в ЮАР. В Йоханесбург изпитвах физически страх от момчетата пред хотела, които си играйкаха с едни бойни автомати…“

Тя разказва, че пътуването им в Чили се е провалило заради едно голямо земетресение, както и първото им планирано пътуване до Япония – заради Фукушима, и до Нова Зеландия – заради земетресението в Крайстчърч. Като се връщат от Непал, пък се случва

разрушителното земетресение

в Катманду.

Преди две години изкарват 9 месеца на различни острови от Канарския архипелаг, от които почти два на Ла Палма. Точно в района, където живеят, сега се излива лавата на вулкана Кумбре Виеха… Иначе си харесват всяко пътуване – като опит, емоции, „нов елемент в пъзела“. Всяко са си „отгледали от мечта до реалност“.

Първият локдаун ги заварва в Австралия и макар да имат възможност да се приберат, решават да останат. „Бяхме видели само Сидни и околностите и решихме да продължим приключението“, казва Стоян. Остават 3 месеца повече от планираното. На втората седмица на него му става скучно и започва да реновира масата и столовете на хазяйката им от тиково дърво на терасата, а Бойка готви всеки ден за всички – така наемът им е направо символичен.

В резервата Пуерто Айора, Галапагос, с гигантска костенурка, роднина на Самотния Джордж.

„Човек трябва да може да избира къде и как да живее и никой няма право да го съди за избора – казва Бойка по повод на решението им да останат в Андалусия. – Сигурно в предишния живот съм била андалуска циганка – обожавам всичко тук и съм на своето място.“ Двамата живеят на Коста Тропикал – Тропическият бряг на Андалусия, между снежната Сиера Невада и морето. „Това е нашето място под слънцето, в един прекрасен залив. И – поне засега – смятаме да останем завинаги“, казва Стоян.

Всеки има различна представа за успеха. „Най-големият ни успех в живота е, че сме се намерили, че сме на един акъл и че гледаме в една посока – по Екзюпери – споделят двамата. – Животът много ни отне – заедно и поотделно, а други неща е преценил да не ни даде. Но като имаш лимони, не ги ядеш сурови, нали? Радваме се на всеки миг от съжителството ни. Ние не сме две половини, а едно цяло. Вярваме, че любовта е храната на живота, а пътуването е неговият десерт, и в този смисъл си пожелаваме само здраве и живот, за да сбъднем още от мечтите си.“

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Щерю от Несебър извади кръста в Чикаго за Богоявление

11 смелчаци спазиха традицията и се хвърлиха в ледените води на езерото Мичиган

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: Светослав Кошутански

Българите в Чикаго се събраха на брега на езерото Мичиган, за да спазят за седма поредна година традицията за Богоявление.

11 смелчаци се хвърлиха в ледените води при минус 10 градуса за спасяване на кръста, хвърлен във водата от отец Милован, временен свещеник в храма „Света София“.

Oтец Милован, временен свещеник в храма „Света София“.

Пръв до кръста стигна 38-годишният Щерю Донев, родом от Несебър. Той скача за четвърти път, откакто е в Чикаго. За първи път улавя кръста в Америка, но в България също е участвал в традицията. В родния Несебър Щерю успява да извади кръста в годината преди да замине за САЩ.

„Изключително голямо удоволствие е, след като излезеш от водата. Чувствам го като прочистване, чувствам се по-жизнен, по-здрав. Вярвам, че не мога да се разболея точно в такъв момент“, сподели Щерю.

Въпреки че кръстът беше изваден за секунди, мъжете останаха в ледените води, където

се хванаха на мъжко хоро

под звуците на българска народна музика.

Организаторът на празника Делчо Стоев беше радостен, че въпреки студеното време отново много българи се бяха събрали на брега, за да спазят традицията и да отпразнуват заедно Благовещение. Сред тях беше и генералният консул на България в Чикаго Светослав Станков, който беше дошъл заедно със семейството си.

„Събираме се от всички щати, идваме, както виждате, и в най-големия студ, на минус 20 градуса си поддържаме традицията“, каза Делчо Стоев.

Празникът продължи и на брега с български хора под звуците на народна музика от гайдаря Петър Алексиев и тъпанджията Константин Маринов.

За първи път традицията за хвърляне на кръста в Чикаго е спазена преди 7 години. Най-студено е било през 2017 година, когато едва трима смелчаци – организаторът Делчо от Кърджали, Марио от Владая и Коко от София – скачат в ледените води

при температура от -24 градуса

по Целзий. Налага се дебелият лед на езерото Мичиган да бъде рязан с моторна резачка предишния ден. Пръв до кръста тогава стигна Делчо, но емоцията беше за всички.

През 2018 година термометрите показват минус 10 градуса по Целзий, а смелчаците вече са петима. Кръстът през онази година беше за Мирослав от Симитли, който живее във Финикс, Аризона, и беше пристигнал в Чикаго на гости. Той решил да се хвърли в ледената вода само няколко часа преди това без никаква подготовка.

През 2019 г. цели 17 смелчаци се хвърлиха в езерото за кръста. Тогава времето беше сравнително меко за Ветровития град – с температури около 4-5 градуса по Целзий. Температурата на водата обаче беше точно 0 градуса според Националния метеорологичен център. Над 200 българи пък се събраха тогава на брега, развели родния трикольор, за да станат свидетели на тази традиция.

Пръв до кръста стигна 29-годишният Борислав Кирилов от с. Габрене, Петричко. „Реших да се включа за здраве“, каза Борислав пред BG VOICE секунди след като излезе от ледените води. Той пожела на всички сънародници най-вече здраве и любов.

Рекордните 20 българи

скочиха във водата през 2020 година. Кръстът беше изваден от 40-годишния Иво Костов от Разград.

„Аз бях най-възрастният, но ще продължавам да го правя, докато съм поне на 50“, каза Иво, след като излезе от водата. – „Направих го за здраве. Миналата година бях на 39, нямах юбилей, но пак скочих. България, здравето, приятелите – това е най-важното.“

През 2021 г. пък кръстът беше изваден от 24-годишен сърбин с български корени, на име Георге Бадемов.

През всички изминали години веднага след изваждането на кръста се отслужва и литургия в българския храм в Чикаго „Света София“.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА