Открийте ни и в

Български истории

Йорданка Христова – живот, разказан в песни

публикувано

на

ВАНЯ ШЕКЕРОВА

Тя е все така страстна и очарователна, нищо че е на 75 г. Гласът й не е помръкнал с годините, макар че не прави кой знае какво, за да го пази. Така както не се и престарава в грижите за тялото си. За Йорданка Христова е важен духът – него храни, за него се грижи, на него въздава. И този неин прословут дух я държи здраво стъпила на земята, гордо изправена и 100% жена. Макар да е казвала, че животът е култивирал и мъжки черти в характера й, тъй като винаги сама го е управлявала. Този неин живот, започнал преди 75 години, този неин живот, донесъл й толкова много, отнел й толкова много, направил я любимка на поколения българи и кубинци. Едно ситно момиченце, само на девет месеца, се опитва да прави първите си крачки в тревата. През далечната 1944 година семейството на Йорданка Христова е евакуирано от София заради бомбардировките на съюзническите войски в края на Втората световна война. Настанено е в близкото до столицата село Пролеша и именно там втората дъщеря – Данчето – прохожда. Родена е в бежанския квартал „Света Троица“, където е преминало детството й. Сравнително рано тя извоювала своята самостоятелност, само деветгодишна вече сама си избирала и купувала обувки. След като родителите й разбрали, че тайно от тях е ходела в школа по пеене, вече не можела с нищо да ги изненада или възмути. Своенравно отстоявала позициите си, но пък била пълна отличничка…

Данчето пеела, без да има намерение да превърне това в своя професия. Била на 16 години, когато учителят й по музика я дал за пример как никога няма да потъне, тъй като имала превъзходно естествено поставено вибрато. С алтовия си тембър и най-вече със своя темперамент била готова за сцената. В онези години на професията забавна музика се гледало с лошо око.

Концерт в Тропикана през 1972 г.

Родителите й не одобрявали избора на Данчето

да стане „певачка“ и „карагьозчийка“. Държали децата им да имат солидно образование независимо какво ще работят. Сестра й завършила НСА със специалност ЛФК. Но страхотно подкрепяла Данчето да се занимава с музика. В момента е в Щатите. Заминала преди 26 години със зелена карта да опитат с мъжа си и със сина им. В България била методист по гръбначни изкривявания в диспансера на „Дианабад“. Тренирала върху по-малката си сестра масажите и Данчето оттогава ги обожава. В Щатите Лилия се подвизава като супервайзор в дентална клиника. Макар че все още само като погледне един човек, може да определи степента на гръбначното му изкривяване.

 

С децата си Григор и Ивана преди и сега

Лилия накарала сестра си да се яви на конкурс в Студията за естрадни певци. Приел я в класа си Милчо Левиев, а Вили Цанков й преподавал режисура. Левиев е написал някои от първите хитове на певицата. После емигрирал в САЩ. А тя пропяла и със „Студио 5“ на Вили Казасян, и с оркестър „София“…

Със сестра си Лидия

Стъпвайки на професионалната сцена, Йорданка нямала никакви съмнения, че това е нейното. На 20 години продължавала да е луда кинаджийка, да обожава литературата, но музиката я прелъстила завинаги. Станала причина и да отдаде сърцето си на китариста Християн Платов, с когото били двойка повече от десет години…

Данчето трупала български репертоар. За нея пишели текстове и музика не само „придворната й поетеса“, съученичката й Евгения Гешева, но и Богомил Гудев, един от първите текстописци, научен сътрудник по химия. Негови са „Бяла тишина“, „Лудо и младо“, „Любили сме, любили“, „Двама“ от филма „Козият рог“… Захари Петров, Михаил Белчев са правили прекрасни неща за нея. С емблематичната „Песен моя, обич моя“ по музика на Йосиф Цанков тя печели трета награда на „Златният Орфей“, така са отличавани и „Облаци“, и „Балада“, а „Безсъница“ става първа през 1975 година…

Данчето много пътувала – по една не много точна равносметка е

направила 64 концертни турнета

и изяви в 43 държави, между които Русия, Канада, Куба, Никарагуа, Белгия, Франция, Швейцария, Германия, скандинавските страни, Чехия, Унгария, Гърция, Кипър, Египет, Сирия, Ливан, Алжир, Испания, Египет… Репертоарът й бил интернационален – пеела и на гръцки, и на арабски, и на испански, и на италиански, и на френски, и на английски. Много се харесвала песента на Морис Аладжем „Янтра“, питали я какво означава тази дума. Наричали я Урдуни и в Египет няма нито една Йорданка, както в Куба. Но пък била една от първите европейски певици, направила страхотно впечатление. Въпреки това още с първото си гостуване в Куба оставила там част от сърцето и душата си. Данчето казва, че в предишен живот най-вероятно е била латина – дали испанка или друга. „Със сигурност съм била и гъркиня, и арабка, и рускиня, и ирландка. От тези езици, които говоря, използвам думи, които никога не съм учила. Непрекъснато имам дежа вю, когато пътувам по света. С кръвта си усещам испанската музика. Също и арабската. А като чуя бузуки, се побърквам…“

През 1967 г. я поканили на първия фестивал във Варадеро. През 1968 и 1969 г. била в Куба с Емил Димитров, а през 1970-а – пак на фестивала във Варадеро. Казва, че там добила самочувствие и как няма, когато по средата на песента

ставали на крака да я аплодират

В пресата пък излизали изключително ласкави отзиви за концертите й… За последен път пътувала дотам през март тази година. Сега я намерила много по-чиста, с нови китайски автобуси и много нови коли, сред които новите „Лада“. Туристите са се увеличили многократно. „Но пак има ембарго, наложено от Тръмп… Кубинците са свикнали на лишения, казва Данчето, те винаги са яли по-малко месо. Но това е за добро – по-здрави са. Ядат си техните стоки, които не са така отровени като тези на европейския пазар. Може да не са им много вкусни доматите, но са торени с естествена тор, както и бананите, и рибата от морето.”

В Куба с голямата кубинска певица Омара Портуондо и журналистката Ева Родригес

Данчето скърби за Кастро, но отказва да коментира слуховете, че е била свързана с него в интимна връзка. „Повече няма какво да говорим за Кастро. Има хора с чар и харизма, това са дадености, които не можеш да придобиеш. Тя си е латинска тази история, но той е най-ярък, най-освободен, със самочувствие. Един мъж се усеща в самото здрависване, в погледа, една дума само да ти каже. Много е спорен като политическа фигура, обичан и мразен, но изключителна личност. Изключително интелигентен. Има един лаф, който е казал преди време и стана хит, когато Обама стана президент: „Аз ще преговарям с Америка, когато черен стане президент.“

В един момент на Данчето взел да й омръзва чергарският живот… Размечтала се за своя възглавница и за спокоен и уседнал човек, с когото да я споделя. Точно тогава я запознали с арх. Георги Стоичков, син на кандидат-члена на Политбюро на ЦК на БКП Григор Стоичков. Той я бил харесал и поискал да го срещнат с нея. В негово лице Данчето видяла сериозния улегнал мъж, с когото може да има мечтаното семейство. Георги Стоичков бил изключително сдържан, пълна нейна противоположност.

Хубав мъж с атлетична фигура и секси глас

Жените го харесвали дори и без да знаят чий син е. Имал отношение към изкуството, бил невероятен критик. Само с една дума можел да даде изключително точна оценка не само на визуално изкуство, но и на литературно произведение. Данчето твърди, че дъщеря й Ивана го е наследила в това отношение.

След две години в „милиционерски брак“ Георги й предложил да се оженят. Тя вече била свикнала със свободното съжителство, не държала да се узаконят. Никога не била пожелавала за себе си сватба с традиционни тържества. Не мечтаела да е булка в бяло. Омъжила се в черна рокля с огромно деколте, с черна пелерина и с черни очила в понеделник, 18 юли 1977 г., в 18,30 часа. Съпругът й бил с кадифен блейзър и винена папийонка. И неговият тоалет не бил специално за сключването на брака. Кумувал им Боян Иванов. Гостите им дошли в апартамента, в който живеели, а булката била застлала масата с ушита от нея покривка.

Съпругът на заслужилата артистка Йорданка Христова бил изключително ревнив, но не настоявал тя да спре да пее. Продължила да го прави, докато забременяла. А то не станало лесно – Данчето признава, че била махала две бебета от Георги, имала работа, не й било до деца… Но се случило, а след раждането на сина си не бързала да продължи. Случило се обаче да забременее отново, когато той бил едва на осем месеца. Да не прекрати бременността голяма роля изиграла сестра й – припомнила й, че желанието й било да има две и повече деца, а като така и така е заченала второ,

защо пък да не си го роди

и да го изгледа едновременно с първото. Така само година и пет месеца след Гришата на бял свят се появила Ивана. Данчето е щастлива, че е послушала сестра си за нещо толкова важно. Важно колкото пеенето. Двете й бебета били големи – Гриша бил почти 4,5 килограма, а се родил естествено. Ивана – 3,800.

Останала вкъщи да ги отглежда и до 18-годишнината им почти никъде не е ходила. През всичките им ваканции, по празниците и в събота и неделя не е работила. Само през 1986 година пътувала в Русия за два месеца, а преди това през 1981-1982 г. за две-три седмици уж, но останала за два месеца в Ливан…

Внуци не се очертават на хоризонта. Синът й Григор има вече втора сериозна връзка, но без резултат под формата на наследници, само пътуват. Ивана е още по-голяма скитница. „Може би чакат да ми мине юбилейният концерт, за да ме направят баба – казва Данчето. – Но и аз не искам, не ги натискам, то е Божа работа. Не им досаждам с въпроси. Досега съм им благодарна, че нямам, защото, ако имах, нямаше да пътувам. Аз много обичам деца и щях да се занимавам само с бебетата. Турнето ми започва догодина – малко из Европа, вече съм в преговори с Щатите и Канада. Има запитвания за Берлин, Виена, Испания и Лондон. Сега през зимата може би ще скоча до Мексико и до Хавана. Но така, само за душата и за малко тен, че много избелях…“

След 10 ноември 1989 г. Данчето била заклеймена от колегите си, защото не отишла да се снима с тях в подкрепа на демокрацията пред „Св. Александър Невски“. Не го направила, тъй като синът й се казва Григор Стоичков, а свекърът й е един много достоен човек, който не заслужавал да бъде обиден по този начин. Данчето винаги е била демократ по убеждения, никога не е била партиен член, въпреки че са й предлагали. Никъде другаде освен в техните среди не усещала да е по някакъв начин привилегирована от това, че е снаха на виден комунистически деятел. Почивали със семейството и децата в Евксиноград през лятото, но не безплатно. Данчето даже твърди, че никой друг не плащал такива сметки, каквито плащала тя. Да, раждала е децата си в Правителствена болница, хранела се в стола на хотел „Рила“. И това са известни привилегии,

но си е плащала всичко

Дори и апартаментът на ул. „Жолио Кюри“ – с две спални, ателие за мъжа й и кабинет за нея, е безумно скъп. За времето си 52 хиляди лева, колкото платили на БОДК, били космическа сума. През 1981 година можели да се купят десет по-малки апартамента за тези пари.

Подаръци не е получавала. А когато свекър й имал проблеми, дори и разведена със сина му, Йорданка Христова му помагала. Грижила се за него като за роден баща, така го усещала от първия ден, в който му станала снаха. Определя го като много добър човек, трудолюбив и честен. „Не беше играч, не беше купонджия. Беше човек на дълга. Докато беше зам.-председател на Министерския съвет, имаше осем кръвоизлива от язва…“

След 1990 година съпругът на Йорданка Христова Георги започнал да се държи необяснимо зле с децата и особено с Гришата. Известно време Данчето стискала зъби, давайки си сметка колко зле се чувства мъжът й, чиито многобройни приятели се отдръпнали. Отчитала, че напрежението в семейството е голямо след промените. Особено по време на процеса срещу Григор Стоичков, когато Георги придружавал баща си. Това обаче не оправдавало строгото и несправедливо лошо отношение към собствения му син, станало една от причините Данчето да сложи точка на семейството. Никога не си позволила пред децата да го упрекне, щадяла авторитета му. Но усещала, че е

близо до точката на кипене

и предпочела да се разделят. Георги се преместил при родителите си, оставяйки жена си и децата в семейния апартамент. Развели се през 1993-та…

6 С децата си Григор и Ивана преди и сега

Останала сама, Данчето действала като във военно време – записвала детски песнички, пеела в БИАД, за да не потъне. Спомня си, че в годините на купонната система, пътувайки до Кърджали да пее с оркестъра към местния театър, помолила организатора да й намери ориз. Плащала си, разбира се, но се връщала с пълен багажник, тъй като трябвало да помага и на родителите си, и на сестра си, и на своето семейство. Предлагали й да пее на митинги на политически партии, не приела нито една оферта. „Не мога да рекламирам нещо, за което не мога да гарантирам“, бил отговорът на Йорданка Христова и на предложенията да прави реклами. „Не мога да си дам името и на политически играчи, каквито се навъдиха със стотици.“

През 2001 г. само на 53 години умира арх. Георги Стоичков. За него Данчето винаги е казвала „мъжа ми“, въпреки че са разведени. Малко след това певицата губи и майка си. „Страхотно тежко го преживях! Вдигнах кръвно, получавах сърцебиене… Няма ден да не си спомня за нея и да не си поплача…“

Казват, че на 40 г. всяка жена има лицето, което заслужава. На 75 г. Йорданка Христова е заслужила да е дори по-красива, отколкото в младостта си. Смее се, споменавайки думите на Вили Казасян, че според него тя се е разхубавила, остарявайки. А истината е освен в гените и в дисциплината, и в духовния гръбнак, който я държи изправена. „Следвам вече 15 години източна философия на един гуру Свами Сатянанда Сарасвати. Вегетарианка съм, занимавам се с йога практики от 2003 г. под ръководството на Ани Павлова и сама. Но не съм крайна, все пак водя още и светски живот. Не мога да отида някъде и да не пия чаша вино. Имам устойчиви навици – в Горна баня имаме една група, дето играем карти всяка седмица. Правим турнири, празници. Имам си в айпада судоку, вече съм много напреднала в решаването. Чета, обичам… Като започнат разни журналисти да пляскат „дива“ за разни попфолк певици. Абе, какви диви са те! Райна Кабаиванска е дива. Велика жена, толкова я обичам.“

Дива е и Данчето. Която минава през живота с лека стъпка. С песен и смях.

 

Български истории

За честта на пагона – лейтенат Шопов – възпитаник на академия „Уест Пойнт”

публикувано

на

Професия войник – една от най трудните. Изисква не само физическа сила, но и психическа издържливост, и емоционална стабилност. Една от най-престижните академии за подготовка в тази сфера е американската „Уест Пойнт” в Ню Йорк. Тя е отворена и за кандидати от чужбина, но бройката им не е голяма както в другите университети и всяка година малцина кадети от извън САЩ прекрачват прага й. Сред завършилите има няколко българи, един от които е лейтенант Николай Шопов. Той разкри детайли за това как е успял да влезе в това училище и да издържи на тежката програма.

Лейтенант Шопов е

Роден в Гоце Делчев

през 1994 г. Нетипично за твърдостта на войника, той споделя, че за него това е малко, но китно градче. Баща му е офицер от Българската армия и поради естеството на работата на военнослужещите се наложило да премести цялото четиричленно семейство в столицата. Там, през 2013 г. Николай Шопов завършва Софийската математическа гимназия.

След това кандидатства и е приет в Националния военен университет във Велико Търново. По време на първата си година като курсант разбира, че е обявено място за кандидатстване в „Уест Пойнт” в САЩ. „Имах информация за престижа и трудностите, които дори самите американци срещат не само по време на кандидатстването, но и при обучението“, казва българинът.

„Знаех, че това е голямо предизвикателство и ще бъде много трудно, но воден от своята увереност в способностите си, силното ми желание и

Амбиция да се обучавам сред най-добрите

Лейтенант Шопов по времето, когато е кадет в “Уест Пойнт”

реших да кандидатствам. Изискваше се кандидатите да отговарят на определени изисквания като възраст, семеен статус, минимален бал, здравословно състояние. Освен това трябваше да се явя на поредица от тестове и интервюта, като TOEFL, SAT, физически тест, обстойни медицински прегледи, интервю с военния аташе на САЩ в София и други. Много ми помогнаха знанията получени в гимназията, физическата подготовка в Националния военен университет, добрите познания по английски език и най-вече моралната подкрепа от моето семейство“, разказва лейтенант Шопов.

Обучението в „Уест Пойнт“ продължава 4 години. В учебната програма освен военни дисциплини и полеви подготовки, има и обучение по предмети в цивилната област, подбрани в зависимост от специалността на кадетите. При завършването си всеки кадет получава и бакалаварска степен по цивилна си специалност.

„Моята бакалаварска степен е по специалност „Компютърни науки”, уточнява лейтенант Шопов. Той

завършва „Уест Пойнт“ през 2018 г.

Лейтенат Шопов във вечерта преди да се дипломира в академията “Уест Пойнт”

Лейтенант Шопов след дипломирането в “Уест Пойнт”. Произведен от кадет в офицер.

и е произведен в звание лейтенант. „След това поех по пътя на офицера в българската армия като командир на взвод“, казва лейтенантът. „По време на обучението си в Америка научих много неща както във военната област така и в академичната. Американската армия има голям опит при водене на съвременните операции и прилага по интересен начин поуките от практиката в обучението и тренировките на бъдещите офицери. Изключително много се набляга на физическата подготовка, психическата устойчивост, лидерските умения, честа и достойнството. Затова и слогана на академията е

„Дълг, Чест, Родина”

(Duty, Honor, Country). Мога да кажа, че военната академия „Уест Пойнт” ми даде всичко необходимо за да се изградя като офицер и лидер на тактически формирования от Българската армия“, категоричен е лейтенантът. “Мога отговорно да заявя, че съм подготвен за участие в съвмести мероприятия в съюзнически формат като член на НАТО“, добавя той.

Както всяка друга професия, така и военната е съпътствана с трудности и несгоди, споделя Шопов. „Особеното тук е, че е свързана с управление на хора, че се управляват войскови еденици и успеха не зависи само от еденичното представяне на отделния военнослужещ, а от комплексния резултат на цялото подразделение“ уточнява още той. „Не случайно в „Уест Пойнт” се обръща изключително голямо внимание на лидерството, на изграждането на лидери, които да дават пример и умеят да вземат целесъобразни решения в кратки срокове в екстремни ситуации“, посочва той.

Лейтенант Шопов казва, че няма голям опит в Българската армия, защото е там едва от една година, назначен на първата си длъжност – командир на взвод. Но благодарение на посолството на САЩ в България, е получил уникална възможност и

завършва два от най-трудните и престижни курсове в американската армия

– Ranger course и Infantry Basic Officer Leader Course. „Особено се гордея, че успешно завърших Ranger course във Форт Бенинг, Джорджия и съм първият и единствен за сега българин успял да го стори. Това е курс, при който обучаемите се довеждат до пределa на човешките възможности във физическо и психологическо отношение и в същото време се изисква вземане на целесъобразни решения и умело воедене на подчинените подразделения за успешно изпълнение на поставените мисии“, разкрива Шопов.

Не случайно завършилите успешно този курс носят с особена гордост и чест на дясното си рамо баджа RANGER и се ползват с уважение от страна на своите колеги.

 

Лейтенат Шопов (вляво) време на Ranger course в щата Джорджия

Развитието на Българската армия е свързано с модернизацията на въоръжението, техниката и оборудването, провеждането на съвместна подготовка и участието в многонационални учения в съюзен и коалиционен формат, категоричен е лейтенант Шопов. „Имайки предвид проектите за модернизация на нашата армия и планираните за настоящата година съвместни многонационални учения мога да кажа, че сме на правилния път и съм оптимист за бъдещето на въоръжените сили на Република България“, казва той.

Лейтенантът ни е уверен в смелостта на българския войник. „Нашите войници и сега, в мирно време, както в миналото, когато е имало войни,  изпълняват с достойнство и чест задачите по ангажиментите на страната ни по поддържане на международния мир и сигурност в Афганистан и други конфликтни точки по света. Заради техния професионализъм, смелост, решителност и всеотдайност в трудни моменти, те се ползват с уважение и доверие от нашите съюзници и коалиционни партньори. Не трябва да забравяме славното минало и да продължаваме да произвеждаме войници каквито е имало тогава“, заявява лейтенантът ни.

„До края на годината ни предстои участие в поредица от национални и междунарадни учения. Част от тях ще бъдат проведени на територията на Република България а другата част на теритириите на страни съюзници и партньори (Румъния, Унгария, Хърватия, Северна Македония, Грузия и др.) Целта на тези учения е да се повиши оперативната съвместимост между участниците, да се засили сътрудничеството в областа на сигурността и се изгради по-голямо доверие”, посочва лейтенант Шопов.

На всички българи лейтенант Шопов пожелава здраве, късмет, решителност и по-голямо самочувствие.  Да вярват в способностите си, да бъдат упорити, задружни и да не спират да следват мечтите си.

Продължете по-нататък

Българи в Америка

От Пловдив до шериф в Америка – сбъднатата мечта на Георги Андреев

публикувано

на

от

„Америка наистина е страна на неограничените възможности, сам се убедих в това. Тук сбъднах своите три детски мечти – станах полицай, пожарникар и професионален шофьор. Постигнах всичко с много труд и упоритост”, споделя 54-годишният пловдивчанин Георги Андреев. Той е първият български шериф в щата Вирджиния.

В Америка пристигнал през 1998 г. със съпругата си Таня и 10-годишната им дъщеря Люба. Младото семейство кацнало на летището само с 6 куфара, като

Георги не знаел нито дума английски

Тогава той е на 33 г. и след завършване на полицейската школа в България и 4 години работа като надзирател в затвора в Пловдив, току-що е получил предложение за издигането му в командир на отделение. Съдбата обаче му отрежда друго – да започне от нулата и сбъдне детската си мечта, но не в България, а зад Океана.

„След като жена ми спечели зелена карта, тя бе усмихната и щастлива, а аз – нещастен! Не знаех нито дума английски, нито къде отивам, а и една от мечтите, за които се борех с години – да стана полицай в България, трябваше да изоставя”, разказва Георги.

Днес живее във Вирджиния бийч и работи в Норфолк.

Георги със съпругата си, сн.; фейсбук

За началото си спомня, че било малко стресиращо. Със съпругата си започнали да градят всичко от нулата на американска земя. Посрещнали ги приятели на летището и помогнали на Георги да си намери първата работа. Започнал като мияч на автомобили в автосалон, но с усърдието си бързо спечелил доверието на работодателя си.

За негов късмет се оказало, че в автосалона работят пенсионирани детективи, и Георги споделил с тях, че иска да стане полицай в Америка. Още повече че имал известен опит от България. Помогнали му с лични контакти и добра препоръка. Макар че тогава е вече на 35 г., бившата млада надежда в леката атлетика от Спортното училище в Пловдив с лекота покрива физическите тестове и издържа писмения изпит. Така през 2000 г. Георги започва работа като

Полицай към шерифа в Норфолк

С упорит труд израства бързо в кариерата и скоро става част от бойно ядро, на което поверяват охраната на арестанти и потушаването на безредици зад решетките.

Георги Андреев (вляво), сн. Фейсбук

Тук Георги преживява и първата си рискова акция. В затвора избухва сбиване между две гангстерски групи. Той и още 16 негови колеги, екипирани с шлемове, противогази и въоръжени с газови пушки, трябва да се изправят срещу 40 разгневени затворници, като рискуват да се превърнат в техни заложници. Когато акцията по потушаването на конфликта започва, Георги и останалата част от бойното ядро успяват в последния момент да издърпат свой колега, за да не се превърне в заложник.

Първият сблъсък на Георги с американското правосъдие

се оказва пак покрай работата. Принуден е да дава обяснения защо при приемането на мъж в ареста е извадил ръката му от рамото. За да сломи съпротивата на нарушителя, шерифът бил принуден да приложи хватка, с която да обезвреди мъжа. По-късно съдията се произнася, че Георги е действал в рамките на правомощията си и не е нарушил правата на задържания.

„Оказва се, че тук при всеки настъпил екшън отиваш на съд и трябва да обясниш защо и какво си направил. Това е нещото, което ме възмути”, разказва Георги. И допълва, че да си надзирател в Америка, е по-рисковано, отколкото в България. Причината е, че в затворите и арестите зад Океана нападенията са по-чести, а затворниците – с повече права.

Както в американските филми, професията надзирател не е безопасна в САЩ. Георги обяснява, че като си вършиш работата професионално, нямаш проблеми, но никога не си застрахован. Не крие обаче, че е получавал заплаха от затворник. Един от тях се заканил, че ще открие къде живее и на улицата униформата няма да го спаси.

След 6 г. в шерифството Георги решава, че е дошло време да постигне следващата си детска мечта – да стане пожарникар. След като издържа тестовете, се оказва в пожарната на Норфолк, където огнеборците гасят пожари, ала в същото време са и парамедици, оказващи първа медицинска помощ при постъпване на сигнал на тел. 911. До днес работи там. Харесва работата си, но обяснява, че това, с което не се свиква, е

Да се изправяш лице в лице със смъртта

Досега не може да забрави дежурство, при което е повикан да окаже помощ на 25-годишно момиче, скутерът  се оказва пометен от кола, която е минала през кръста на момичето. „През цялото време ме питаше дали ще оживее. Обещах й , че ще живее, и с колегата направихме всичко необходимо по обездвижването. Закарахме я до близката болница, ала по-късно разбрахме, че е починала. Почувствах се зле, бях  дал надежда, а после разбирах, че не е могла да се пребори”, разказва той.

Екип на пожарната в Норфолк в действие

 

Разбира се, не липсват и комични ситуации по време на работа. При едно от дежурствата Георги и колегите му са изпратени на адрес, където дъщеря открила майка си „припаднала”. Когато пристигнали на място, се оказало, че жената просто спи дълбоко. Щом чула суетенето около себе си, пенсионерката се събудила и учудена попитала какво прави екипът на 911 в дома. След това ги помолила да подадат чаша вода, и без това са дошли на крака.

За да си пожарникар в Америка и на ниво, ти се налага да учиш и работиш непрекъснато. Всяка година огнеборците покриват физически тестове, които са решаващи за оставането им на работа. Така през цялата година са принудени да поддържат добра физическа форма. За целта във всяка служба има силов кът за тренировки.

При въвеждането на ново оборудване или екипировка пък всеки служител се запознава с нея първо теоретично, след това на живо, минава през тестове за работа с нея, покрива сертификати, които са важни за оставането му в професията.

Засега Георги не мисли да се връща в България, казва, че това може да стане като се пенсионира.

Продължете по-нататък

Български истории

143 децибела: „Гинес“ обяви българка за най-мощния глас на планетата (ВИДЕО, СНИМКИ)

публикувано

на

от

Смиляна Захариева не може да скрие сълзите си при новината от „Гинес“

Тя е усмихната, позитивна, емоционална, чаровна! И има най-мощния глас на планетата. Българската народна певица Смиляна Захариева получи официално доказателство за това чрез сертификат от “Гинес“. През миналата година тя спази всички указания и изисквания на Книгата на рекордите, като изпя „Излел е Дельо хайдутин” с невероятните 143,8 децибела. Този рекорд я вписа съвсем официално в „Гинес“, а новината за успеха дойде преди дни – в средата на юни.

До този момент в Книгата за световните рекорди стоеше постижението на Ник Стефънсон, който обаче достига своите над 123 децибела с викане.

Смиляна е завършила фолклорното училище в Широка лъка. Обиколила е света с великолепния си глас и навсякъде събира възхищение и възторжени аплодисменти.

Смиляна Захариева не може да скрие сълзите си при новината от „Гинес“

 

Силата на гласа на българката е около 15 пъти по-силен от средната височина на човешкия глас.

При нормален разговор човешкият глас достига до 30 децибела, а при пеене може да се развие до 110. Захариева обаче влиза в Книгата на рекордите за Гинес с постижение от над 140 децибела. Според учените такава сила на звука може да спука тъпанчето на човек и се равнява на

звук от изстрел от огнестрелно оръжие или прелитащ самолет

Захариева обаче смята да използва силния си глас и родопския фолклор, за да лекува. “Зная, че гласът ми въздейства, вълнува и променя аура. Тази сила и специфичност ще ги използвам за лечение на хората с помощта на Родопите и чановете”, написа тя в профила си във фейсбук, след като обяви там и новината, че е получила сертификат от “Гинес”.

Смиляна е трябвало да изпълни конкретно многото подробни указания на екипа от Книгата на рекордите, за да стане собственик на сертификата.

„От „Гинес“ ми поставиха условието микрофонът да е отдалечен от мен на 2,5 метра и да е поставен на 1,5 м височина, независимо от това къде се правеше. Уредите отчетоха 113,8 децибела”, обясни Смиляна.

Българката и екипът й по време на изпълнението, което се превърна в рекорд

Има специална формула, която изчислява загуби в далечината. С 6 децибела например се намалява силата на гласа на всеки половин метър.

“Ако микрофонът е на 2,5 метра отстояние от мен, реално от устата ми до уреда аз губя 30 децибела. Като се пресметнат степента и силата на разсейване на звука за тези 2,5 метра, то те се равняват на 143,8 децибела”, разказа преди време тя.

От „Гинес“ имали редица условия към вида на залата, ако опитът се провежда на закрито, както и към вида на шумомера, с който е измерена мощта на гласа на Смиляна.

Искали са шумомерът да е от най-високия клас

на пазара. Тъй като подобно устройство струвало доста скъпо – 7500 евро, за опита й помогнали от фирма.

Те не поставили на пловдивчанката никакви финансови условия. След това трябвало да бъдат изпълнени и останалите изисквания на Книгата за рекорди. От „Гинес“ поставили условие, ако опитът се изпълнява на открито, външният шум да е под 60 децибела. Но тъй като опитът зависел от това дали ще има вятър или не, то Смиляна решила да ползва студио.

Друго условие от „Гинес“ било певицата да не впръсква нищо в гърлото си и затова пловдивчанката решила да не пие дори вода, за да не компрометира опита си, който бе проведен на 27 септември м.г.

Решението на „Гинес“ с придружаващия го сертификат пристигнало на 18 юни т.г.

До последно тя пазела в тайна деня на опита си, за да могат с екипа й да се съсредоточат върху поставените цели и изисквания. “Заложих на астрологията за определянето на дата”, разказа още Смиляна.

Тя не за първи път покорява с мощния си глас

публиката. Преди време при нейно изпълнение уред отчете мощ на гласа й от 131.17 децибела. Тогава народната певица от Пловдив подаде данните от замерването към екипа на „Гинес“.

Заради предишния рекордьор, който стигнал високите децибели с викане, представителите на „Гинес“ насочили пловдивчанката да се включи в състезание за крещене, но тя категорично отказала. Не се отказала обаче да намери начин да покаже, че гласът може да бъде красив, мощен и въздействащ, без да се крещи истерично.

 

Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама Enter ad code here

Най-четено