Открийте ни и в

България

ОТ РЕДАКТОРА: Ядосани не сме. Просто свикнали

Дори не сме отчаяни, просто примирени. Свикнали. В това се изразява нашето съучастие в този горящ вече 30 години наш роден автобус.

публикувано

на

Имам чувството, че вече не може да се ядосаме дори. От нищо. Дори от нелепа смърт – било в автобус, било в старчески дом. Ужасът на трагедиите притъпява за момент емоциите. Но при нас изглежда, че са притъпени от навика, че те просто се случват в България. От безсилието да променим нещо. От осъзнаването, че пак ще се случи и дано Бог да ни пази и да не е на нас. Че такава е държавата, пътищата, старческите домове, институциите, хората….

89 на един милион. Това официално са жертвите на катастрофи по българските пътища на година, което поставя държавата на второ място в Европейския съюз в тази черна класация. Данните са от 2019 г. Може да се обзаложим, че не са се подобрили (освен ако няма намаление заради по-малкото пътувания по време на пандемията). Ние просто свикваме. Не се ядосваме. Не правим нищо. Доволни сме, че има и такъв път – наричаме го магистрала, нищо че няма Акт 16 за такава. Нито прилича на магистрала.

Преди десетина години едни приятели ми казаха – сега като си дойдеш, ще те закараме до Бургас по новата магистрала. На следващото лято пътуваме с тях към родния град. Не се бях прибирал няколко години. И по едно време реших да питам – кога ще се качим на магистралата. Казаха ми – това е магистралата. Приличаше ми на двулентова градска улица. В България магистралите не приличат на такива – нито като маркировка, нито като аварийни ленти и канавки, нито като изпълнение за високоскоростен път. За сметка на това са едни от най-скъпите на километър. Преди години пак в тази колонка бях правил сравнение на цените за построяване с тези в САЩ. Досещате се къде са по-скъпи, нали? Но ние не се ядосваме. Свикнали сме. Тука е така, обичат да казват тези, които са останали там.

Ако бяхме ядосани, може би щеше да има повече от 40% активност на току-що отминалите избори. Или пък повече хора на протестите. И щяха да са на повече места и по-продължителни. Но ние не сме. Ние сме примирили. Или напуснали. Но ядосани не сме. А трябва да сме бесни. Че това продължава да се случва. Че човешкият живот някак си няма значение в корупционни схеми за милиарди и че приемаме това за нормално. Което ни прави точно толкова виновни като тези, от които зависи пътищата, болниците, училищата, старческите домове и всичко друго да бъде безопасно и уредено. Виновни, но не и ядосани. Дори не сме отчаяни, просто примирени. Свикнали. В това се изразява нашето съучастие в този горящ вече 30 години наш роден автобус.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА