За пристигащите в САЩ мигранти едни премеждия свършват,  но други започват. "Моля помогнете ми, не говоря английски" - пише на плакати с черни букви, които държат десетки семейства мигранти без документи, пристигащи всеки ден на летището на Макалън, в щата Тексас. Често това е първото летище, което виждат в живота си.

Това е краят на дълго пътуване, по време на което са рискували живота си, бягайки от Централна Америка с автобус, пеша, с камиони, за да пресекат накрая Рио Гранде, която разделя САЩ и Мексико, след като са изминали маршрут, контролиран на всеки етап от наркокартелите. Те нямат нито куфари, нито раници, защото е трябвало да ги изоставят по пътя. Всичко е ново за повечето от тези мигранти, дошли от селски и земеделски райони: английският, летището, самолета, дори ескалаторите. "Летим в облаците", възкликва през смях Исаак, малък хондурасец на 4 години, при излитането на самолета от граничния град Макалън. "Искам да пипна облаците", казва той, с нос, забит в илюминатора. Заедно с 23-годишната си майка Лидия той се насочва към Ню Джърси, на около 3000 км оттам, за да се срещне с баща си и шестгодишния си брат, които не е виждал от две години. "Това ще бъде най-щастливия момент в живота ми", казва Лидия, докато чака кацането. Тя обяснява, че е избягала от глада, бедността и насилието, които разтърсват Хондурас. "Наложи ни се да се разделим, за да потърсим по-добро бъдеще за децата ни. Нямаше друг вариант", казва тя. Съпругът й няма да отиде да я посрещне на летището в Нюарк: без документи, защото той се опасява да не бъде арестуван.  Ще изпрати приятел, който е с редовни документи. След като пресича Рио Гранде в близост до Макалън, Лидия и синът й са задържани от американската гранично-митническа служба. Те са прекарали няколко дни в център за задържане, където им вземат дигитални отпечатъци и данни за контакти, преди да ги отведат в клиника, за да ги изследват за коронавируса. След това, както много семейства, те са свободни да си тръгнат. Отиват пеша до централата на една помагаща на мигрантите католическа асоциация в Макалън, Humanitarian Respite Center. Оттам успяват да се свържат със съпруга на Лидия и да изчакат, за да им изпрати самолетни билети. Сега имат 60 дни, за да се явят в офис на Имиграционната и митническа полиция. Ако не се явят, ще подлежат на експулсиране, предупреждава ги документ, който им е бил връчен от гранично-митническата служба. Филомена, гватемалска майка на 20 години, е пътувала с едногодишния си син Дамиян, когото носи на гърба си. Тя се надява да се срещне отново с родителите си, живеещи в Тенеси, които са заминали за САЩ, когато тя е била на 11. "Дойдох заради детето си, за да има какво да яде. В Гватемала няма много възможности", казва тя. "Те ме оставиха, когато бях малка", казва тя, като си бърше сълзите. "Много искам да ги видя, да ги прегърна, защото вече от осем години не сме се виждали". Рейна, 25-годишна салвадорка и майка на две деца, плаче на летището, като разказва за трудностите на пътуването си. "Прекарахме много трудни моменти в Мексико. Бяхме гладни, изтощени, беше уморително и понякога рисковано", обяснява Дания, 24-годишна хондураска, която Рейна е срещнала по пътя и която също пътува с едно дете. Мигрантите са изминали част от пътя в камион почти без вентилация. Всички казват, че това е била най-тежката част от пътуването. "Прекарахме 16 часа в камион с 200 души. Мъжете бяха отпред, потяха се обилно, понякога викаха, че ще умрат, припадаха и им хвърляха вода", разказва майка от Хондурас. Валериано, фермер от Гватемала, отглеждал царевица и фасул в страната си, е на път да замине за Ню Йорк заедно с шестгодишния си син, също в търсене на "възможности". Преди четири години членове на картел са убили брат му, който отказал да продава наркотици за тях, казва той, плачейки. След това картелът искал да вербува него. "Избягах в Белиз, казаха ми, че ще ме убият, ако не изчезна, че ще убият децата ми." "Пътуването ни беше ужасно. Сега със самолета е удоволствие, въпреки че съм малко нервен и се страхувам от височината", казва той. Пристигайки на летището Ла Гуардия в Ню Йорк, Дания, 24-годишна хондураска, е посрещната от съпруга си Самюел и се радва на възможността да прегърне сина си. "След това ще отидем да купим каквото поискаш", казва той, усмихвайки се.