Мислех си да пиша за това сбъркано българско правосъдие – 20 години за кметицата на столичния район “Младост” по обвинение за подкуп, чиито доказателства са повече от спорни. Същата, която беше водена в съда и по болниците с пранги на краката като опасен рецидивист. Знаково дело, което показва, че големите шефове ще използват цялата мощ на държавния репресивен апарат, за да те смажат – дали защото не се отчиташ, дали защото не играеш по техните правила или защото са нужни такива присъди за поредния мониторингов доклад на ЕС. Или пък за тази БСП драма, в която партията не се подчинява на лидера си и инсталира на избираема позиция бившия премиер Сергей Станишев. Може би най-много ми се искаше да напиша за новата книга на Иван Костов и истините, които той, изглежда, е проумял, за провалите и успехите на неговото управление. Към днешна дата (и да, знам, ще има бесни коментари) – Костов е най-успешният български министър-председател след 1989 г. Да, да, да… Кажете ми за приватизацията, за “Балкан” и как книгата му струвала повече от “Кремиковци” (по Слави Трифонов, който явно не включва дълга на предприятието). България е в НАТО, ЕС, има безвизово пътуване и стабилна монетарна политика (макар и ограничена от борда) именно заради Костов. И най-важното – влиянието на Русия и комунистическите служби, както и на ДПС беше сведено до минимум по време на това управление. Останалото са грешки на растежа и кражби, които със сигурност не надминават само аферата КТБ – сборна продукция на ГЕРБ, БСП и ДПС. Но да се фокусирам върху това, за което реших да пиша в този брой – Париж. Как така един храм успя да обедини света – не просто вперили погледи в телевизионните екрани и мобилните устройства, но и в общата болка по нещо, което безвъзвратно сме загубили. Един храм – на католическата вяра, успя да обедини в мъката християни от всякакви деноминации, мюсюлмани, будисти, атеисти. Една сграда, намираща се в Париж, успя да накара хората по целия свят да спрат поне за минутка и да видят какво се случва там. За момент всички сякаш бяхме парижани. Във време, в което политиката и границите ни разделят повече, вместо да ни доближават, това беше рядък момент на единение. Момент, в който всички усетихме, че губим нещо наше. Защото „Нотр Дам“ може да е парижки храм, но той е на всички нас. Само вижте колко от вашите приятели споделят свои снимки във Facebook оттам – мнозина имат спомени от това място или мечта да го посетят един ден. Макар и не всички да сме католици, тази катедрала е символ на вярата, устояла на революции, природни катаклизми и човешка глупост. „Нотр Дам“ е била винаги там – величествена, достолепна и гостоприемна. Нейното унищожаване ни припомни дори и за малко, че всички споделяме този свят, че историята ни е обща и че имаме задължението да я запазим за следващите поколения. Пожарът в „Нотр Дам“ ни припомни онези усещания за безпомощност и лошо предчувствие, които ни спохождат при големи трагедии като 9/11. Разбира се, тук няма човешки жертви и пъклен замисъл на терористи. Но усещането, че губим част от общочовешката ни история, е онова, което успя да сплоти света поне за малко в този трагичен понеделник край река Сена във френската столица. Дано успеем да запазим това усещане за единност по-дълго.   Успешна седмица,