„Нашата история е кратка, но турбулентна“, смеят се Меги и Иво. Запознават се, когато са колеги, и откриват, че имат обща страст - пътешествията. Сега вече „не са колеги, но за сметка на това са семейство“. Имат си и малък „диктатор“, който определя посоките на пътуванията им - шестмесечният син Александър. Макар да живеят в Дюселдорф, Германия, Миглена и Ивайло Радеви са едни от най-атрактивните посланици на България по света - пътешестват, облечени в български носии. Очакват, че след поредното „Уау!“ на чужденците, като ги видят в красивите пъстри облекла, ще последват въпроси. А те, усмихнати и дружелюбни, ще разказват за България... Всичко тръгва преди 5 години, когато са в Мюнхен на „Октоберфест“. Стълпотворение от туристи от цял свят, а Меги и Иво са силно провокирани от това как местните баварци си ходят на празника, облечени в ярките си баварски носии, а силно впечатлените туристи от цял свят ги купуват като сувенири. Нашите хора се амбицират и си

набавят две носии

северняшка и шопска. С тях са обиколили 15 държави от общо 40-те, които са посетили. След коронакризата са понамалили пътуванията, а с идването на Алекс вече не могат да скитат из саваните на Африка и да спят в глинени колиби.

Софиянката Меги като дете е била дива и буйна, а родителите й са се чудели как да изразходват огромната й енергия. Завършва Първа немска гимназия и решава да замине за Германия, да следва и да реши къде да остане после - там или в Родината. Кандидатства в няколко университета в Германия. Във всички е приета, но най-симпатичен като град й е Дюселдорф, и записва в местния университет икономика, със специалност „Финанси и инвестиции“.

През 2016-та Миглена завършва университета с отличие и награда „Най-добър студент на випуска“. Започва работа като бизнес анализатор в една банка, после става мениджър на проект. Идва малкият Алекс и сега тя е в майчинство. Ивайло е роден в Димитровград, завършва езиковата гимназия в Хасково. После цялото му семейство се мести в Бургас. Там той завършва бакалавърска степен в Бургаския свободен университет. Лятото

работи като екскурзовод

за немски туроператор. Така се запознава с Меги, която през летните ваканции след XI и XII клас също работи като екскурзовод. Влюбват се, а Иво е изправен пред дилема. „Нямах никакво намерение да идвам в Германия, обаче Меги каза, че заминава, ако искам, да отивам с нея, ако искам, да оставам - разказва той през смях. - Набързо събрах един куфар багаж и тръгнахме заедно.“ В Германия той завършва магистратура по информатика и започва работа в една консултантска фирма с клиенти - основно различни банки. Така е до септември миналата година, когато научава, че Меги е бременна. Работата му е свързана с много пътуване из цяла Германия, а той не иска да оставя съпругата си сама. В момента работи за пенсионното осигуряване на немските пощи като тест мениджър, отговарящ за качеството на софтуера.

До идването на Алекс в живота им двамата обикалят Кения, Исландия, Италия, Испания, Португалия, Куба, Индия, Узбекистан, ОАЕ, Турция, Йордания, Мексико, Камбоджа, Виетнам, Германия. Всеки път се връщат с

2000-2500 снимки и видеа

Снима основно Иво, който си има и професионална камера и доста е задобрял като фотограф. В обектива му често са красивата му съпруга Меги, а също и местни забележителности. Преди 5 години двамата създават блога „101 посоки - да пътуваш на инат“ (http://101posoki.com/), в който в леко забавен и хумористичен стил разказват как са преминали пътешествията им. Защо „на инат“? През 2013 г. Ивайло се разболява много тежко. Тумор, химиотерапия... „Всичко мина, слава Богу - споделя той. - Тогава си казахме, че има по-важни неща в живота. Просто ей така, на инат, напук на всякакви лоши събития, които ни се случват, да продължим да пътуваме, да се забавляваме, доколкото можем.“ След това двамата продължават „на инат“ - при всяко пътуване минават през какви ли не премеждия. Или ще им откраднат картите и ще им ги блокират, или ще ги връхлетят сериозни стомашно-чревни проблеми от местната храна. „Обаче ние се забавлявахме,

на инат на всякакви лоши събития

които ни се случваха“, смее се Иво. Едно от най-големите им премеждия е в Танзания, на остров Занзибар - между Стоун Таун и Джамбиани. Имат уговорката при кацането да ги вземат с кола и да ги закарат до мястото за нощуване. „В Танзания обаче не може да се разчита много на уговорки, както после разбрахме“, казва Иво. Двамата кацат в 1-2 часа през нощта, никой не ги чака и вземат такси. А Меги е чела точно преди да заминат ужасяващи истории как таксиджиите спират по пътя в една гора и обират туристите. И наистина, когато стигат до въпросната гора, шофьорът моли да отиде до тоалетната. „Побъркахме се - споделя Иво. - Казах на Меги да дава всичко, което поиска, само да оцелеем.“ Шофьорът обаче се пазари само за повече пари. Меги разказва как във Виетнам, по поречието на река Меконг, в един от ръкавите й, двамата са застигнати от остро стомашно разстройство заради местната храна. Нощуват в къщата на едно момиче, чиято баба им забърква някаква отвратителна на вкус каша от ориз с джинджифил и различни билки. „На следващия ден все едно не бяхме боледували въобще“, казва Меги. „Къщата беше сред тресавища. Разбрахме защо Меконг е причината американците да се провалят във войната във Виетнам. Там са едни блата, многобройни каналчета и канали, по които местните се ориентират учудващо добре, но не и чужденците“, коментира Иво.

В Кения пък са на сафари, което си организират отчасти сами, но почти винаги се нощува в лагери. В единия от лагерите се запознават с местни масаи и те ги канят в селото си. Мислят си, че е някъде наблизо, но вървят

километри през саваната

Накрая попадат в село с около 10-15 колиби, измазани с кал и кравешки изпражнения. „Попитах ги, като сме насред саваната, не идват ли животни, а масаите казаха, че сутрин минават слонове, лъвове, но те се пазят. И ми показаха едни дървени пръчки. Представих си как слонът бяха от дървена пръчка“, разказва през смях Меги. „Иначе масаите бяха много мили, заедно играхме право хоро“, допълва тя. Хората по света реагират различно на носиите им. В Камбоджа местните са доста сдържани, във Виетнам обаче знаят много за Родината ни, тъй като по социалистическо време много виетнамци учат в България. Най-трогателната случка е в Куба, където двойка възрастни хора ги питат откъде са. Тогава жената казва на мъжа: „Видя ли, казах ти, че са от България!“. Познали ги по носиите. Оказва се, че мъжът е учил в България през 80-те години, после дори синът му останал, а той се върнал в Куба. „Човекът се просълзи, разчувства се“, казва Меги. В Удайпур, Индия, Меги предизвиква истински фурор в пищната си шопска носия със златисти паети - непрекъснато я снимат тайничко. Двамата се чудят защо всички индийци искат да се снимат с нея и я гледат с благоговение. Оказва се, че заради лъскавата носия са помислили, че тя е „royalty“ - благородничка, от кралско семейство.

По време на COVID не са престанали да пътуват, но по-малко. Посетили са Сейшелите, Узбекистан, Турция и Гърция. Сега им е малко по-сложно - невръстният Алекс въвежда нов „график“ и нов начин на придвижване. Това лято са били в Прага за 2 седмици. „Алекс всъщност много ни помага, понеже съвсем по друг начин се гледа на пътешествията - казва Иво. - Той ни буди в 5-5,30 сутрин. В Прага беше голяма жега, до 32 градуса, но като отивахме на забележителностите рано сутрин, беше хем прохладно, хем нямаше тълпи от туристи.“ Ходи им се на много места - Япония, Египет. Заради сина си двамата променят и начина на пътуване -

в комфортни влакове

Преди Чехия Алекс е бил в Австрия и Холандия, а докато е в корема на майка си, обикаля Западните Балкани. Следващото му пътуване през септември ще е в България, да го видят бабите и дядовците. Готвят носия и за него. От Родината им липсват много неща - приятелите, семейството, морето. „А също и сънародниците, които са по-сърдечни, по-отворени, по-приятелски настроени - споделя Меги. - В Германия хората са доста по-затворени, по-трудно е да си намериш приятели.“ В града има групи за народни танци, българско училище, магазини с български стоки, ресторанти. В Дюселдорф семейството живее в апартамент, тъй като двамата не си падат по поддръжка на градина. В града им харесва и това, че има много безплатни програми за майки с деца. Водили са Алекс на плуване за бебета, което се поема от общината. Детската градина от определена възраст нататък е безплатна. Дразни ги единствено това, че в Дюселдорф над 200 дни в годината вали дъжд. Засега не смятат да се връщат в България. Бъдещето на Алекс виждат в детска градина и училище в Дюселдорф. А Иво, макар че е излекуван, е важно да ходи на контролни прегледи там, където са му помогнали да победи тежката болест.