„Травмите по време на репресивния режим в България винаги са ме вълнували“, казва проф. Лилия Топузова. Живее в Торонто, Канада, но работата ѝ често я връща в Родината, където е част от семейството ѝ.

Професор д-р Лилия Топузова е един от най-успешните български изследователи зад граница. Професор е по история в Университета на Торонто и режисьор. Работата ѝ е между историята и паметта, особено във връзка с политическото насилие по времето на репресивния режим от 1945 до 1990 г., мълчанието и травмата.

Нейни академични трудове са публикувани в най-престижните издания в света като American Historical Review, Gender & History, The Routledge Handbook of Memory and Placе, Encyclopedia of Transitional Justice, Journal of Visual Literacy и The European Review of Books. Сценарист е на документалните филми „Проблемът с комарите и други истории“ (2007) и „Сатурния“ (2012), в които тя е и корежисьор.

Родена е в Пловдив и живее там до 13-годишна, когато заминава за Монреал, Канада. „Бяхме част от огромната миграционна вълна през 1989 - 1990 г., но не съм емигрант - казва тя. - Бях дете, което замина да живее с баща си в Канада.“ В България остават майка ѝ и сестра ѝ.

В големия, отворен към света Монреал, в който хората говорят на няколко езика, тя не преживява културен шок. „Бях тийнейджър, чийто свят се диктува от други ценности. Видях един друг живот, а двата ми нови езика дойдоха по естествен път. На френски се говореше в Монреал, а английски учехме в училището“, споделя българката.

Голямата промяна в живота ѝ по-скоро е друга: „Бях от последното поколение деца от комунистическия режим. Шокът беше по-скоро при падането на режима през 90-те години. Бях чавдарче и пионерче „до вчера“, от „следващия ден“ вече учех в частно католическо училище в Монреал“, коментира тя.

Животът ѝ протича, както на много други деца на емигранти: между Канада и канадското семейство и България и българското семейство. „Паралелно израстнах и в двата свята, с няколко езика и мирогледа“, казва тя. Запазила е безупречния си български език, владее френски, английски, италиански и руски.

Завършва бакалавърска степен и магистратура и докторантура по история в University of Toronto, където сега е професор. От ранните ѝ студентски години я вълнуват неразказаните истории, които не са включени в учебниците по история. Интересува я какво не е включено и защо някои исторически факти не стигат до хората, както и злоупотребата с историческите факти и как те се политизират.

„Винаги са ме привличали изследванията - казва тя. - Харесва ми да изследвам чрез разказване на истории, за да се запазят автентичността и сложността на преживяването, и в същото време да е научно ценно.“

Доктор Топузова е получавала стипендии за изследванията си от престижни университети и институции -  ZZF в Германия (2013), Brown University в САЩ (2014), York University в Канада (2015) и Concordia University в Канада (2017). Стипендиант е и на Центъра за академични изследвания в София (2022). Нейните академични и творчески проекти са подкрепяни и от Съвета за научни изследвания в областта на социалните и хуманитарните науки в Канада и от Канадския съвет по изкуствата.

Интересува я също връзката между словото и визуалните изображения и решава да се занимава сериозно с темата. В България през 2003-а, в сътрудничество с Андрей Паунов от филмовата компания „Agitprop“ създава документалния филм „Проблемът с комарите и други истории“. „Ясно е, че ме вълнуваха не комарите, а съдбите на хората в лагерите за насилствен труд“, казва тя.

Пълнометражният документален филм, с премиера през 2007 г. представя Белене през всекидневието и житейските истории на различни негови жители, които живеят между идеологизираните образи на АЕЦ „Белене“ и концлагера на остров Персин. Това е и първият ѝ опит като сценарист, а филмът е представен с успех в Кан.

Основна тема в изследванията на д-р Топузова е „премълчаната памет“, която не фигурира в историята - за концлагерите в България, които тя нарича „българския Гулаг“ и „лагери за насилствен труд“. „Вече 21 години ги изследвам с работа на терен, с преглед на много архиви в САЩ и Англия“, споделя тя.

Като историк започва да събира автентични истории на хора за зверствата в тези лагери, където целта е не да убиват хората, а да ги пречупват. Изследванията ѝ са основно за лагерите в Белене и Ловеч. Ловешкият лагер е създаден късно, съществува от 1959 до 1962 г. Този в Белене е отворен отново през 1984 г., по време на опита за насилствена асимилация на мюсюлманските, помашките и турските малцинства, наречен цинично „Възродителен процес“. „Отворили са го, за да изпратят там хора от малцинствата без съд и присъда. Това е важно да се знае“, казва тя.

Доктор Топузова получава достъп до архива на Държавна сигурност. „Цели 40% от ключови архивни единици от него са унищожени веднага след промените през 1990 г., но все пак има много информация“, казва изследователят. Получава достъп и до архива на британските тайни служби и този на ЦРУ. „Има декласифицирани единици, които всеки изследовател може да ползва“, казва българката.

Тя започва да пише историята на пострадалите от политически репресии, базирана на тези архивни единици. Но за нея те не са достатъчни, защото са архив на репресивни институции. Вълнуват я и я интересуват по-скоро самите разкази на хората, оцелели от лагерите и затворите, а те много често са в разрез с информацията в архива.

През 2014 г. тя среща мултимедийните артисти Красимира Буцева, лектор в Лондонския колеж, и Джулиан Шехирян, също историк и завършващ доктората си в университета „Принстън“. Тримата наричат екипа си „Съседи“, такова име дават и на инсталацията, която създават.

„Решихме да работим в колектив, без ръководител, защото представяме една колективна травма - не само на оцелелите, но и на обществото ни. Единственият начин тя да бъде разбрана и преосмислена е чрез колективна дейност“, допълва историкът.

Със средствата на съвременното изкуство те показват разказаните истории на оцелелите от концлагерите в Белене и Ловеч. „Мултимедийната инсталация изважда на показ премълчаните избледнели спомени на оцелелите от лагерите. Пресъздаваме частично домовете им - местата, където сме разговаряли с тях. Поставяме в тези лични пространства част от интервютата, които сме водили, както и теренни работи и записи от двата лагера“, разказва д-р Топузова.

„Това, което ни интересува много, е как да използваме езика на изкуството, за да разкажем какво всъщност е преживяното на човешко ниво. И как това може да стигне до една по-широка публика, не само тази, която чете нашите академични статии или гледа филмите ни. Думите също са важни за това, как преживяваме този свят, но не са достатъчни. Затова избрахме мултимедийната инсталация, която въздейства по-силно“, споделя тя.

Впечатлен от проекта „Съседите“, американският режисьор Джордж Рубиера прави филм за мултимедийната инсталация. Изложбата е представена през 2022 г. в Софийска градска художествена галерия, в Торонто и в университета „Принстън“.

Избрана е да представи България в павилиона ѝ на тазгодишното 60-о юбилейно Биенале на изкуствата във Венеция, което е с над 100-годишна история. Откриването е на 20 април, а инсталацията „Съседите“ ще остане в българския павилион до 24 ноември. Куратор на изложбата е Васил Владимиров, и комисар е д-р Надежда Джакова.

В съзвучие с мотото на Венецианското биенале - „Чужденци навсякъде“, проектът „Съседите“ показва чужденците в България: кой е чужд на политическата система, на режима, и съответно как той става чужд на обществения и личния си живот, на собствената си съдба.

Изследването на колективната травма от политическите репресии проф. д-р Лилия Топузова определя като най-голям успех в работата си като изследовател. „Някои хора в България продължават да ме питат, защо ми е тази тема. За това трябва да се говори. Дали е интересна на по-младите? Моите студенти с магистратури и докторантури в Торонто живо се интересуват от историята на политическите репресии в Източна Европа. Дори избират за докторатите си сходни теми“, казва д-р Топузова.

„Дали това не ме откъсва от „живия живот“? За мен това е живият живот. Той винаги остава с историите, които разказваме. Те са част от нас“, казва българката.

В Торонто тя обича да чете книги и да гледа филми. За хоби не ѝ остава време - посветила е живота си на тези изследвания. Благодарна е на съпруга си, американец и също професор в университета на Торонто, че е поел грижата за 9-годишния им син, докато тя работи в България по обновяването на мултимедийната инсталация „Съседите“.

„Искрено се надявам, че хората, които ще видят инсталацията във Венеция или ще четат за нея, ще останат близки до думите на преживелите това политическо насилие“, казва българката.