„През цялото време, докато вървях пеша от България до Виетнам, не съм приемал това като лудост. Просто гледах да оцелея и да продължа напред“, споделя Валентин. За малко повече от 5 месеца той прекосява няколко страни.

Не приема като геройство и факта, че от почти 30 години е с диабет. В раницата, освен палатката, шалтето и дрехите, носи достатъчно количество инсулин, който да му стигне до края на пътешествието. 

Споделя, че авантюризмът е в кръвта му още откакто се е появил на бял свят.

Ражда се на задната седалка на кола,

докато родителите му пътуват из Еленския Балкан. И преди голямата авантюра е пътувал много, но по стандартния начин – със самолет. Когато приятелката му Виргиния си купува билети до Сием Реап, Камбоджа, за себе си и двете си деца Никола на 8 години и Сиана на 6, с идеята да продължат на автостоп, той се запалва за пътешествието.

Междувременно цените на самолетните билети са скочили много. Тогава един пътепис го вдъхновява да тръгне пеша, на автостоп, като спи на палатка. За да стигне до уговорената среща няколко месеца по-късно в Камбоджа, Валентин преминава на стоп през Гърция, Грузия, Армения, Иран, Дубай, Индия, Мианмар, Камбоджа. „Трябваше да тръгна 4 месеца по-рано, без да знам дали ще пристигна навреме за срещата“, споделя Вальо.


Като дете мечтае, както много свои връстници, да работи на боклукчийски камион. Кандидатства в НАТФИЗ спонтанно и през 2007-а завършва актьорско майсторство в класа на проф. Елена Баева. Играл е в театър „Възраждане“, Великотърновския и Шуменския театър. През 2011-а специализира кукловодство. Създава детски театрални спектакли, в които и играе, обучава и деца.


От 2021-ва се занимава с коучинг и невролингвистично програмиране (НЛП). „Винаги съм обичал психологията, четях докато учех, бяхме си направили група по психодрама с преподавателите и практикувахме това. Винаги ми е било интересно. Изкарах курс, изчетох много учебници и вече от година и половина го практикувам“, споделя той.

Решението да потегли на пътешествие на автостоп

идва в труден момент от живота му. Тръгва от Околовръстното шосе в София. В Солун си е намерил билет за нискобюджетен полет за 20 евро до Грузия. Обикаля цялата страна, с изключение на високопланинските райони, защото няма подходяща екипировка.

Още при първата си нощувка в Грузия си опъва палатката нагоре в планината.

Чете статия как в планините на Грузия има много мечки и вълци и че не трябва да държи храна в палатката, защото ще ги привлече. „В ужас събрах всичката храна, намерих едно високо дърво и я окачих. На връщане обаче не можах да намеря пътя в гората. Не си бях взел якето и измръзнах“, разказва Вальо.


В Грузия малко преди арменската граница се качва при двама мъже и единият като разбира, че пътува за Армения, го поглежда зверски. „Обясних му, че съм турист и нямам никаква връзка с арменци – споделя Вальо. – Той обаче ми поиска паспорта, за да се увери, че съм българин. Продължаваше да ме гледа кръвнишки и каза: „Ей, момче, да знаеш, че ако имаш нещо общо с арменците или си арменец, ще те заколим и ще те хвърлим в канавката“. Толкова силна е омразата между двата народа. В целия регион я има тази омраза.“

От Армения влиза в най-западната част на Иран, населена предимно от кюрди, които не говорят езика фарси, официален за страната. Там за пръв път се сблъсква с факта, че за много нации вдигнатият палец за стоп не означава нищо. Иранци го качват и когато пристигат, започват с жестове да обясняват, че искат да им плати.

На едно кръстовище Вальо слиза от колата, като казва, че няма да плати. Спират коли, задръстват кръстовището, тълпата зяпачи се разделя на две – едните са за плащане, другите – да го пуснат. „Тогава един здрав мъж попита оня колко пари иска, хвърли му една банкнота в лицето и каза: „Махай се оттук!“. Той ме закара, заведе ме на обяд в ресторант, разменихме контакти и до днес с него поддържаме връзка“, споделя Вальо.


„В Индия също не са чували за автостоп. Дори да се опитвах да им го обясня, акълът им не можеше да го побере – от какъв зор да качат някого без пари“, споделя българинът. След Иран не успява да вземе виза за Пакистан и трябва да го заобиколи. Купува си онлайн билет за евтин полет за 80 евро от Дубай до град в Централна Индия. Взема ферибота, пресичащ Персийския залив от Иран до Дубай, и от там долита в Индия, където остава 2 месеца.
Тъй като

в Иран го обират,

той взема мерки, като държи в чантичка на кръста паспорта, инсулина и апаратчето за мерене на кръвна захар. А парите разпределя на различни места в дрехите и в раницата. Не може да си позволи ресторанти, затова си купува храна от улицата. „При пътуванията ми преди това в Индонезия и Лаос явно стомахът ми беше свикнал с тази храна и нямах никакви проблеми“, споделя пътешественикът.

В Индия до храм близо до Агра го връхлита истински ураган. Настанява се да нощува в едно огромно хале, половината с бали слама, а на другата половина спят бездомници. Постила шалтето си и ляга, а привечер започва много силна буря. „Ужасно беше, носеха се клони от дървета, късове пластмаса, бутилки.

Бурята отвя половината от покрива на халето. Успях единствено да се залепя за балите слама, да сваля тениската си и да покрия лицето си, защото не можеше да си поемеш въздух от прахоляка и силния вятър“, разказва той.

До него двама слепи се вкопчват силно в ръцете му. „Всеки се молеше на своя Господ. Бурята беше много страшна и продължителна, със светкавици и гръмотевици, силен вятър, падащи клони и предмети около нас. После на улицата имаше около метър вода, течаща с бясна сила, която влачеше коли, моторчета“, разказва Вальо.

От Индия смята да влезе в Бангладеш, но местните го разубеждават, че няма какво интересно да види там. Затова влиза в Мианмар. „Още преди да мина границата с Мианмар, лицата на хората се промениха – бяха пак с тъмна кожа, но вече с дръпнати очи. За разлика от индийците, не бяха толкова вярващи, ядяха месо и водеха по-европейски начин на живот. Тогава си казах, че границите са нещо много условно“, споделя Вальо.

В Мианмар го връщат до границата с Тайланд, заради изтекла виза. „Бях скапан вече, а и бях ходил преди това в Тайланд“, споделя Вальо. Той остава в старата столица на Мианмар - Янгон за няколко дни на хостел, намира си евтин билет до Камбоджа. Пристига с 3 дни закъснение от уречения ден и оттам продължава на стоп с приятелката си и двете й деца.

Прекосяват Камбоджа и после целия Виетнам, който се оказва доста дълъг – 2,500 км. На стоп. Спят на хостели или в къщи за гости, за да не нощуват децата на палатка. По време на пътешествията Валентин ползва и контактите си от платформата Couchsurfing, при която хора от различни държави си гостуват на обменни начала.


„В Камбоджа и Виетнам ни провървя с автостопа, повече хора спираха, заради децата – казва Вальо. – Дори някои искаха да ни купуват храна,

мислеха, че децата няма какво да ядат

Благодарихме им и обяснявахме, че просто сме избрали този начин на пътуване – на стоп.“ Понеже Виргиния има време за обратния полет, остава с децата в Ханой, а Вальо си намира евтин полет за 200 евро до България, с няколко прекачвания.

„За цялото пътуване за малко повече от 5 месеца похарчих 1,600 евро, включително за визи, за обратния полет до София, което е нищо. Храната там е безумно евтина, ако си бях в България, щях да похарча много повече“, коментира той.

Идеята за книгата „Живот в едно пътешествие“ се ражда спонтанно. Когато разказва на приятел за приключенията си, се оказва, че някои неща е започнал да забравя. Сяда да описва подробно пътешествието. „Постепенно видях, че се получава нещо по-голямо, което би могло да се превърне в книга“, казва той.

Издание е на „Вакон“ и е спонсорирана от Novo Nordisk – фармацевтична компания за лекарства за диабетици.


Валентин казва, че по време на пътуването не е изпадал в тежки диабетни кризи. Не е било възможно и да пази строга диета, разчитал е на инжекциите инсулин. В книгата, освен за пътешествията, той споделя и за близо 30-годишния си живот с диабет. „Исках да накарам хората със здравословни проблеми да повярват, че няма невъзможни неща и могат да живеят свободно“, споделя българинът.


Добавя, че пътуването е преобърнало мирогледа му и го е накарало да разбира колко свързани сме ние, хората от различните нации помежду си. В бъдеще планира да продължи пътешествията си, но вече с ван.