сн. Архив на BG VOICE

Преди няколко седмици разговарях със сириец, завършил образованието си с моя баща в България. Бил е в политически затвор, след като се завърнал в Сирия през 1982 г. и престоял там цели 13 години. Едва през 1995 г. бил пуснат. Причината? Бил е опозиция и е основал опозиционна партия. Самият той е доктор на икономическите науки.

Такива истории в Сирия можем да чуем много. Този човек и до днес е лидер на една от опозиционните партии, но не е признат нито от САЩ, нито от Саудитска Арабия, Катар или Турция, т.е. от основните спонсори на т.нар. умерена опозиция, и затова не бе поканен в разговорите в Женева - нито той, нито подобните като него. Въпреки че те са светска опозиция, желаят светска държава с демократични закони и избори и са твърдо против въоръжената опозиция, както и против намесата във вътрешните дела на Сирия на която и да е от държавите от Персийския залив. Интелигентен човек с истински демократични и мирни убеждения, но понеже никой няма интерес от такива като него, никой и не го подкрепя и съответно той остава просто една политическа безгласна.

Но нека се огледаме наоколо и разгледаме останалите държави в района. Нима няма политически затворници в Турция, Саудитска Арабия, Катар, Кувейт? Нима там не се вкарват журналисти и писатели зад решетките заради нещата, които пишат, нима не бяха съдени дори автори като Елиф Шафак и Орхан Памук? Нима няма политически убийства като това на Ергюн Пойраз, разкрил фалшивата диплома на Ердоган? Нима не бяха затворени секуларисти в Тунис, при това след промените? Нима ситуацията е розова в следвоенните Либия, Ирак, Йемен, Афганистан, т.е. в страните, в които имаше западни интервенции? Нима не се осъждат на смърт хора в Саудитска Арабия и Кувейт за коментари в туитър като тези на Раиф Бадауи, нима не се екзекутират жени, политически дейци, нима не се осъждат непълнолетни като Али ал Нимр и Дауд ал Махрун, които бяха осъдени на смърт чрез разпъване на кръст, и то за това, че са участвали в протести? Нима в тези страни малцинствата не са подложени на брутални жестокости и дискриминация? Нима не бяха екзекутирани шиитски духовници в Саудитска Арабия, които пледираха за повече права, нима не бяха бомбардирани градове на кюрди в Турция? Нима положението на суфите и атаките срещу тях в Северна Африка е приемливо? Нима убийствените атентати срещу християните в Пакистан, Египет и Ирак не притесняват никого?

На фона на цялата политическа какофония и въпреки явните прегрешения на сирийския режим Сирия бе най-светската държава в региона - страна, която даде съвсем равни права на всички малцинства, включително и това, че християнските празници бяха официални държавни, а християните имаха собствени съдилища. Парадоксалното е, че „Арабската пролет" в Сирия пристигна точно в момент, в който страната действително се променяше, развиваше и се отваряше към света. Грешките на този режим са безспорни, но те са в пъти по-малко от тези на бруталните средновековни нетолерантни култури от Персийския залив. В културно отношение Сирия беше десетилетия пред тях, както и пред северноафриканските държави. Причините за липсата на свобода на словото, пряка демокрация, за наличието на дискриминация към жените и малцинствата, за наличието на мудна и подкупна бюрокрация, за изискванията за сервилно и послушно подчинение на звената в йерархията - всичко това в една или друга степен съществува в целия регион, в целия арабски и ориенталски свят. Сирия показваше най-малка степен от всички горни категории и за мен бе най-нормалната страна в района.

Проблемът на целия район не е в това кой управлява в момента, а в начина на мислене. „Арабската пролет" докара религиозни партии на власт в Тунис, Мароко, Египет и Либия. Бяха сменени диктатори, дойдоха „Мюсюлманските братя" на Морси в Египет и на партията „Еннахда" в Тунис. Ситуацията в Либия и Ирак се влоши и там цари пълен хаос. Съществена промяна на практика няма, дори нещата станаха в пъти по-зле. Атентатите се увеличиха многократно, сигурността стана нулева. Просто се смениха имената и се сложиха по-послушни такива. Което ще рече, че вината е в начина на мислене в Арабския свят, както и в начина, по който Западът третира и гледа на този район. За него това е район с ресурси и потенциални клиенти - нищо повече. За арабските лидери това са възможности за трупане на печалба и власт.

Повече от ясно е, че за да има промяна, двете парадигми трябва да намерят общи гледни точки в името на бъдещето. Провалените държави в ориенталския свят са причина за огромния бежански поток, а той, неможещ да се интегрира в Европа, е способен да срути нейните устои. Брекзит и излизането на Обединеното кралство от ЕС е просто първичен симптом, тъй като британците взеха това решение най-вече заради мигрантския проблем и твърде либералното отношение на Европа. Тоест проблемите в Близкия изток сериозно резонират в Европа и тя също започна да се тресе. Споровете с Русия, проблемите с разпределението на ресурси са безсмислени в дългосрочен план и в края на краищата всички ще излязат губещи.

В този ред на мисли войната в Сирия никога не е била за демокрация или за добруването на сирийския народ. На никого не му пука за него, видно е, че става въпрос за свалянето на режим и слагането на марионетка, която да слугува на Саудитска Арабия, Катар и Турция, които да раздвижат този прословут поток, който да снабдява Европа с петрол и газ. Сами преценете кое е по-изгодно за Сирия - да приеме този проект и да бъде просто транзитна страна или тя да е движещата сила, управляваща кранчето за Европа, чиито тръби да идват от Ирак и Иран. Може би ще е по-рационално, като се дискутира войната, някой да извади точните цифри колко ще спечели Сирия от единия поток и от другия. Хората там загиват заради тези цифри, както и заради наивността на човек да позволява да бъде управляван чрез различни измислени идеологии.

След като споменахме идеологии, нека се разходим и сред въоръжената опозиция в Сирия. Мохамед Алуш е един от основните делегати и представители в Женева, настоящ ръководител на „умерената" група със светското название „Армия на исляма" („Джейш ал ислам") и братовчед на убития основател на тази група Захран Алуш. Идеологията на тази групировка е отричане на демокрацията и исканията им са да основат ислямска държава, базирана на шариата. Същите искания имат и останалите групировки като „Ахрар ал шам" и „Ансар ал шам", а това го пише дори в уеб страниците им. Бащата на Захран е радикален религиозен клерик в Саудитска Арабия, а групата му не е само представител на опозицията в Женева, ами и официално се финансира от Саудитска Арабия.

САЩ дадоха 23 милиона на т.нар. бели каски, за които казват, че са спасили живота на над 40,000 души в Алепо. И когато същите тези „бели каски" пращат техния лидер и основател Раед ал Салех, за да получи хуманитарна награда, присъдена на тази група, САЩ му отказва виза, тъй като бил заплаха за сигурността на страната.

Самата Сирийска свободна армия е основана от Раед ал Асаад, чийто братовчед Муафак е същият, който строеше салафитски медресета в Родопите, организира онези шествия в Пазарджик, а наскоро го показаха в „Господари на ефира" във връзка с основаването на ислямски център в „Люлин".

Опозицията не владее нито един голям град в Сирия; същински Дамаск, Хомс, Хама, Латакия, Палмира и част от Алепо са под управлението на властите, Хасаки и Камишли са поделени между кюрдите и християнските милиции (които са на страната на властите), а Дер Езор и Рака са в ръцете на „Ислямска държава". Единственият голям град в ръцете на бунтовниците е Идлеб, който е столицата на групировката „Ал Нусра" в момента.

Повечето сирийци приемат войната в родната им страна като война за оцеляване. Те си искат Сирия такава, каквато беше. Най-лошият мир е в пъти по-добър от война.